Нови български книги


"Сивият кардинал" - Първан Киров

Иван Богданов | 2019-09-13


Казвам се Първан Киров. 

Името на книгата е "Сивия кардинал", сборник с 25 разказа, обемът му е 150 страници, а цената му е 12 лева. Предговорът е от г-н Роберт Атанасов, професионален ловец и главен редактор на списание "Български ловецъ", текстът на задната корица е също от него. 

Издадена е от издателство "Многоточие". ISBN - 978 - 619 - 7400-59-5. 

Места, откъдето може да  се закупи книгата са личният ми профил във фейсбук https://www.facebook.com/PARVANSKI?ref=bookmarks , на страничката ми в същия са    т Първан Киров - автор https://www.facebook.com/parvankirov85/?eid=ARDLIDjMIh581y88u0QRxXX-h-ojpi2_WaGgkv-tBV23ZNfAtZP7EWi_TtRqc263x1z7_R8r8k7Et6YJ , както и на имейл пощата ми - purvan_kirov@abv.bg


Човекът е роден гол в пещерата. Милиони години са му били необходими, за да се научи да оцелява. В този период от беззащитно създание, благодарение на това, че е развивал уменията и интелекта си по-бързо от останалите животни е изобретил средства за самозащита, оръжия и техника на ловуване. Това е първата професия-ловец, независимо от претенциите на други "най-древни" професии. Човекът е убивал, за да се защити и оцелее, както и да изхранва семейството си. Бъдете горди, че сте хора, потомци на добри ловци, защото вашият ген се е запазил през векове  те, защото вашите предци са били от добрите ловци. Другите са измрели. Сега човек е на върха на хранителната верига. Това му дава власт над всички живи твари, но и отговорност да се грижи за тях, за да ги има. Ловът и ловците са точно тези хора, които се грижат за дивата природа.Те не са убийци-консуматори, а ползватели на нещо, което всички искаме да съхраним, но само ловците знаят как и го правят ежедневно. Колко от "зелените" в студ и пек носят храна на дивите животни, правят солища, калища и регулират популациите, така че да има баланс между видов  ете? Ловците го правят непрекъснато и то с любов и без да получават заплата. Просто така, както земеделците засяват, за да приберат посевите. Ловците не искат да избият животните, защото ловът ще спре.Те искат да ги ползват и да ги има за бъдещите поколения.

Роберт Атанасов, главен редактор на списание "Български ловецъ".

 

 

За Първан Киров

Запознах се с Първан задочно, когато представи първия си ловен разказ за списание “Български Ловецъ”. Предположиж, че е някой патил и препатил ловец, четейки разказите, които той подаваше към редакцията. Тогава не подозирах, че това е един млад и изпълнен с енергия човек. Когато се срещнахме на живо, усетих негови плам, който така щедро той поднасяше на читателя. Има писатели, които се опитват да внушат свята компетентност, използвайки сложни плетеници от думи, чуждици и термини и по този начин губят читателя. Първан поднася своите истории чи  сто, откровено и на достъпен за масовия читател изказ. Това е причината нещата му да се четат леко и да се открие дълбокият смисъл на неговото послание. 

Вече от няколко години той се е утвърдил като един от любимите автори в списание “Български Ловецъ” и мога да кажа, че помежду ни възникна приятелство, но все още не мога да го убедя да изостави учтивата форма и да ме нарича по малко име, както го правя аз, когато се обръщам към него. Тук въздействие има семейната среда и възпитанието, което е получил през първите седем години. Сега искам да му пожелая успех, а на читателите да им обещая приятни моменти с книгата.

 

Роберт Атанасов гл. редактор на списание "Български Ловецъ".


Шараните на бай Матей

 

Бай Матей беше най-прочутият риболовец в околията. Нямаше риба, която да не е уловил, водоем, който да не е обиколил и кафене, в което да не се е похвалил. Имаше цяла колекция от въдици, ползваше най-добрите такъми и носеше маркови рибарски дрехи. Наскоро си беше купил джип, с който по-лесно да стига до реката и модерна въдица, с която да хваща най-едрите риби.

- Немска е, лови ги сама! – хвалеше се той, докато играеха карти в селската кръчма. Докосне ли плувката водата, шараните налитат като невидели на стръвта. Засичам, издърпвам и докато запаля цигара, звъня на жената да слага тигана. Не просто въдица, а класа!

Останалите само клюмаха глави и комай по-интересно им беше как ще свърши играта, отколкото как нашият рибар е хванал поредната си риба. Пък и спори ли се с бай Матей – навред се носеше славата му на майстор в занаята. А някой е казал нещо, а почваше с подробности да разказва похожденията си нашир и длъж, пращайки белота по дяволите. За това никой не смееше да го прекъсва и да му противоречи.

Единственият му опонент беше комшията му Панто Бъзуняка. Него не го влечеше риболова, но беше ловец и обичаше сегиз-тогиз да му пуска по някоя пиперлива шега през оградата.

- Колко ти е дълга въдицата, комши? – провикваше се ловджията, като лукаво се подхилкваше изпод камуфлажния си каскет. – Стигаш ли до другия бряг на реката, а?

- Не знам, ама колкото риби съм хванал с нея, ти толкова дивеч не си сънувал! – заядливо му отвръщаше бай Матей. – Умножи си зайците по две, добави си и пъдпъдъците и пак, като калфа, торбата ще ми носиш. Не се е родил човекът, който да разбира рибарлъка повече от мене.

- Хайде, бе! – не отстъпваше Бъзуняка. – Трябва някой път да си направим състезание, че да видим кой кого.

- Съгласен съм! – още повече червеше бузи рибарят. – Ще ти натрия веднъж завинаги носа, че да знаеш на кой се ежиш. Не всичко е приказки в тоя живот.

-  Ще те разочаровам, да знаеш! – размаха пръст Панто и тръгна по работа, доволен, че е ядосал съседа си.

Наближаваше откриването на ловния сезон. Отрано се застягаха ловците, приготвяха се за дългоочаквания ден. Чистеха пушки, накупиха патрони, обикаляха из полята. Помежду им отново се усещаше тръпката, тъй характерна за хора, които дълго не са практикували нещо любимо. Нетърпението им растеше с всеки изминал ден, а в очите им гореше плам. Всеки се надяваше на много слука и приятни емоции.

Настъпи петнадесети август. С първите лъчи на изгрева, Панто Бъзуняка бодро крачеше през полето. Препасал патрондаш и стискайки здраво пушката в ръка, той насърчаваше сетера си Тери да търси пъдпъдъците из гъстия бутрак. Вървеше му, беше проучил местата добре и не след дълго на висулките му висяха десетина птици. Сетне се премести под каваците на Чингила и оттам от време на време се дочуваха гърмежите на двуцевката му.

- Бъзуняка е подхванал гълъбите – бърбореха си ловците, като един по един се качваха по колите, потегляйки за сбора. – Сигурно пак са спорили с бай Матей и сега е тръгнал да се доказва.

Щом напече слънцето и жегата взе да пари в ноздрите му, Панто преметна пушката на рамо и се запъти към реката.

„Нека пийне водица кученцето – мислеше си той. – После ще обиколя съседната стърнишка и ще тръгна към село.”

Стигайки речния бряг, ловецът поседна на един пън, а Тери жадно потопи муцуна в бистрите, студени води. Мъжът се загледа в слънчевите гребени на вълните и несъзнателно се усмихна. Радваше се на живите твари наоколо. Пред него шумно подскочи риба, а от върбите насреща нежно запя гургулица. Няколко жаби мързеливо квакаха в тинята, а недалеч се чуваше боботенето на комбайна.

– Хайде, да вървим, Тери, че ще закъснеем за курбана – каза Бъзуняка и бавно се надигна от пъна.

В този момент наблизо се разнесе звучна ругатня. По изящните завъртулки на думите и хапливият тон, Бъзуняка позна, че е съседа му бай Матей. Ловецът бързо се спусна по пътеката и в един ракитак, на стотина метра, съзря известния рибар.

- Как е, комши? Кълве ли? Кълве ли? – ухили се Панто, приближавайки до него.

- Кълвеше, преди да се появиш ти! – озъби му се бай Матей. – Толкова си кутсузлия, че рибоците те усещат от километри и изчезват вдън водите тилилейски!

- Твоите риби бягат от въдицата ти, а не от мене – отговори му ловецът и насмешливо приповдигна пълните висулки на кръста си. – Я, виж какво има тука, не е като празната ти торба, а?

- Хе, то с пушка и баба може! – не му оставаше длъжен въдичарят. – Сноп голям, няма начин да не улучиш. Едно време в казармата бях пръв на стрелбите. Ама виж, въдицата е друга работа. По-изкусна е, по за майстори.

- Като си толкова добър стрелец, искаш ли да се разменим? – не спираше да го подкача Бъзуняка. – Аз ще седна ей тука и ще ловя с твоята въдица, а ти вземи пушката и влез в стърнишката! Хващам се на бас, че ще хвана повече шарани, отколкото ти зайци ще удариш.

- Е, ти само това кажи! – стана от стола си бай Матей. – И не ме мисли за улав. Комшията ти е прочел това-онова от учебниците по лов и знае къде се крият дългоушковците. Видиш ли го ей оня гъст каниш, дето е между жънатото и гората. Докато го мина и ще вдигна поне два.

- Успех! – подсмихна се Панто, зареди пушката със заешки сачми, мушна два патрона в джоба му за всеки случай и като я подаде на съседа си, взе въдицата и зачака.

Не можеше да се отрече, че бай Матей бе късметлия. Не бе навлязъл и на стотина метра из плевелите и изпод краката му подскочи дребно зайче. Той бързо вдигна пушката, прицели се, ама слънцето ли блесна в очите му, муха ли бръмна в ухото му, не знам, ама и двата му изстрела бяха като на пиян сватбар. Заекът изчезна в гората, последван от „благопожеланията“ на риболовеца.

- Ама то, пушката ти крива бе, Панто! – провикна се отдалече рибарят. – Целих се, а пък не улучих.

- Толкова си го мерил – скастри го Бъзуняка и продължи да наблюдава неподвижната плувка във водата.

Бай Матей зареди отново чифтето и продължи да върви на зиг-заг през нивата. След малко се повтори същата история – от туфа тръни се вдигна едър заек, който с големи подскоци се втурна към рядката горичка. Двата гърмежа изпратиха сивушкото като стар воевода след неуспешно въстание.

- А, ама и ти нищо не си хванал! – зарадва се той, като се върна и видя празния живарник пред ловеца. – Ако си един щъркел, гладен ще останеш. Казах ли ти, че рибарлъка не е за всеки!

- Като те гледам и пушката май е сложно изкуство, а? – не му остана длъжен Бъзуняка. – Дай да ти покажа как се борави с тази стомана.

Панто взе двуцевката, сложи нови патрони в цевите и последван от Тери, навлезе в стърнишката. Край един шипков храсталак кучето направи стойка, ловецът го наближи и леко го докосна по гърба.

- Дай! – чу се кратка команда и като подхвърлен от пружина, заекът заподскача към спасителната гора. Последва силен изстрел и дивечът се превъртя, тупвайки безжизнено на земята. Бъзуняка победоносно го взе, мушна го в раницата, повървя още малко и като не вдигна друг, се насочи към реката.

Там обаче го чакаше самодоволната усмивка на съседа му, породена от двата изпружени шарана до него.

- Две на едно за бай Матей! – извика рибарят, виждайки, че Панто приближава. – Видя ли, че улових повече шарани, отколкото ти зайци. Време е да ме признаеш за първенец в селото.

Ловецът опули очи, преглътна мъчително, но нямаше как – трябваше да се съгласи с превъзходството на комшията си. Той измъмри нещо с половин уста, отпи от манерката си и като нарами пушката, понечи да си ходи.

- Чакай, Панто! – хвана го за ръкава бай Матей. – Нека не излиза, че съм лош човек. Вземи единия шаран, да го хапнете с Ленчето! Върви много със студена бира или бяло винце. А пък и все пак Света Богородица е, празник е.

Бъзуняка с неохота пое рибата, прибра я при заека и като си взеха довиждане, пое към село. От яд, че загуби облога, той не отиде на ловджийския сбор, а се прибра вкъщи.  Остави пушката зад вратата, метна висулките и раницата на масата и застана да се мие на мивката.

- Ей, браво бе, Панто! – зарадва се жена му при вида на богатия улов, който бе донесъл мъжът ѝ. – Освен всичко друго си ударил и заек, а до него виждам и голям шаран. Не знаех, че ходиш за риба. Трябва да ме вземеш някой път с тебе. Виж, ловът не ме влече, ама на реката бих дошла, да си пробвам късмета.

Панто виновно наведе глава и прехапа устни. Жена му скръсти ръце, изгледа го изпод вежди и продължи с натъртен глас:

- Да не криеш нещо бе, Павле?

Ще не ще, Бъзуняка ѝ разказа цялата история за баса му с бай Матей. Покая се за грешката си, призна, че съседът му е по – голям майстор от него и й обеща повече да не се хваща на глупави облози.

Без да каже дума, Ленчето бавно повдигна шарана, внимателно го огледа от главата до опашката и като едва се стърпя да не се разсмее, го остави обратно в торбата.

- Абе, Панто! – рече му тя. – Може ли да си толкова глупав! Този шаран не е уловен на реката, а в магазина. Сутринта бакалинът бай Петко ми го предлагаше същия, понеже бил на промоция. Не видиш ли цената, забодена с карфица за гърба му. Често засичам Бай Матей да минава оттам и да си взима един – два, че да лъже ахмаци като тебе.

От този ден нататък случеше ли се Панто да иде в бакалията да купува риба, важно вдигаше ръка и тържествено поръчваше:

-  Дайте ми два от шараните на бай Матей!





2019-09-13 | Прочетена: 197