Книги в аванс


Нарисувай есента в очите ми - Ива Георгиева

Ива Георгиева | 2019-10-20


Библиотека "Съвременни български любовни романи"

Премиера на книгата 07.11.2019 г, 18:00 

Велико Търново, Регионална библиотека "Петко Славейков"


Спомени за нас

I


– Мартина! – прошепна възможно най-високо Яна, най-добрата ѝ приятелка от гимназията, и размаха ръце, привличайки вниманието ѝ. – Ще тръгвам. Ангел ми писа да се срещнем след половин час на центъра. Нали нямаш нищо против? – започна да събира учебниците си, но спря, за да изчака отговора на приятелката си.

– Мхм... – отговори умислено, надвесила глава над учебника по френски,  – тоест, не! Върви. Аз ще остана още малко… – и продължи да чете, докато Яна събираше нещата си.

След малко Тина остана сама в компанията на заобикалящите я книги в библиотеката на училището. Вдиша бавно, позволявайки на мириса, приятен и типичен само за книгите, да навлезе в ноздрите ѝ. Чете известно време, водейки записки, когато чу вратата да се отворя някъде там, в другия край на помещението. Можеше само да види силуетите между рафтовете с книги. Тя наостри уши, за да разбере кой е новодошлият:

– ...Бонев от единайсти... – едва успя да разпознае три от думите, които звучаха далечно и непознато.

Затвори учебника по френски и започна бързо да рови в раницата си за диктофона, който си беше купила преди две седмици и толкова много пазеше, а точно в този момент, когато ѝ трябваше спешно, не можеше да го открие. 

– Къде е?!... – запита се тихо, тършувайки из раницата.

– Имаш една невърната книга, нали? – чу се гласът на Рада, библиотекарката, предупредителен и висок, но спокоен, както винаги. – Датата на връщане е след три дни… – предупреди го и въздъхна, след което със сигурност подпря главата си с ръка, като затвори очи. Често се оплакваше от главоболие и това действие ѝ бе станало навик. – Ще си вземаш ли друга книга?

Най-накрая Мартина откри диктофона и побърза да се покаже от скривалището си в най-отдалечения край на библиотеката. 

– Всъщност, не!. – каза момчето и се завъртя на петите си, готово да си тръгне. – Приятен следобед! – любезно пожела на библиотекарката и тя се усмихна леко.

– Чакай! – каза с по-висок тон от нормалното едновременно с него Мартина, изскачайки измежду рафтовете с книги.

Рада подскочи и бързо сложи ръка там, където туптеше сърцето ѝ:

– Мартина! – скара ѝ се.

– Съжалявам… – прошепна момичето и извинително погледна възрастната жена, но бързо насочи погледа си обратно към момчето, което стоеше на две крачки от вратата и гледаше недоумяващо. – Би ли изчакал за момент? – попита го, смутена от неудобното положение, в която сама се постави.

– Аз? – посочи се той още по-объркан.

Честно казано, Тина за първи път разговаряше с това момче толкова дълго. Знаеше, че е на нейните години, от съседния клас, но нищо повече, тъй като винаги си бяха разменяли само по едно вяло „Здравей“, когато понякога се случваше компаниите им да се съберат. Поради тази причина не го познаваше изобщо, дори за първото му име не можеше да се сети. Може би Кристиян? Или пък Християн?

– Да, ти – кимна. – Правя едно проучване и в основата му са младите хора или по-точно учениците от нашата гимназия. Ще може ли да ти задам един основен въпрос? Няма грешен, нито верен отговор, само твоето мнение. – подчерта, тъй като хората преди него почти се бяха отказали при мисълта, че ще сгрешат и ще се изложат.

Едната му вежда скочи нагоре, а очите му се вгледаха настоятелно в лицето ѝ, действие, което видимо я смути още повече, но тя бързо се овладя и леко размаха диктофона към него.

– Добре, няма проблем... – повдигна небрежно рамене той.

– Ъ... добре. Ела на масата, където са нещата ми. Не искам никой друг да чува отговорите, преди да обработя всичко – обърна се тя и погледна многозначително Рада, която сбръчка вежди, но не заради главоболието, а заради подробностите, които, като всяка една обичаща клюките жена, би искала да знае, но нямаше да получи.

Двамата тръгнаха към отдалеченото скривалище на Мартина, където стояха най-старите книги и където тя винаги ,,се криеше“, а когато момчето се настани срещу нея, тя го попита:

– Нали нямаш нищо против? – и погледна записващото устройство в ръката си.

Той поклати глава и Мартина натисна START:

– Като начало можеш да  се представиш, като кажеш името си, годините, класа и да ми споделиш нещо за себе си. Каквото и да е…  – тя плъзна ръката, с която държеше диктофона, напред, за да се чува по-добре гласът му на записа, въпреки че нямаше шум наоколо.

Събеседникът ѝ проследи това нейно движение и задържа погледа си върху устройството, което вече записваше всички техни думи.

– На 17 години съм и в момента съм единайсети клас. Уча в паралелка с профил „Софтуерни и хардуерни науки“, но това, с което искам да се занимавам, е изобразително изкуство – той направи кратка, траеща само миг, пауза, в която вдигна бавно погледа си към този на Мартина. Тя го наблюдаваше внимателно и едва сега видя цвета на очите му. Зелени и красиви. – Името ми е Христо Бонев.

 

Глава втора

Ще се справим някак, нали?

 

Не знае защо, но то се случва.

Не знае по какъв начин да реагира, нито какво да каже.

Не знае как да диша, когато той стои насреща ѝ, появил се от нищото, точно както бе изчезнал преди толкова много време.

– Къде се виждаш след години? – е единственият въпрос, който му хрумва, но последвалите спомени са много. 

Всеки друг би го погледнал странно, щом чуе точно това изречение, изречено по този начин. Никой друг не би го разбрал.

Защото този въпрос вече има значение само за тях двамата.

Но тя не отговаря, той не получава отговор, а вместо това – силен шамар по дясната буза. Лицето на Мартина е изпълнено с ярост и сълзи, а неговата кожа бързо почервенява. Изтръпва, гори.

– Как можа? – процежда през зъби Тина и стисва ръце в юмруци.

– Върнах се. Нали? – той скръства ръце пред гърдите си, вгледан съсредоточено в гневното ѝ изражение така, сякаш нищо не би могло да го откъсне.

Смехът ѝ е кратък и отчетлив.

– Нямаше да се налага, ако не беше изчезнал просто така!

Лицето ѝ е изкривено в гримаса, издаваща чувства за горчивост, а думите ѝ – насечени,  са груби и силни.

– Но се върнах… – повтаря той и прави несигурна крачка към нея, а тя го бутва назад, когато чува някаква кола да приближава зад гърба ѝ. Това може да е Петър, а никой не бива да разбира кой е насреща ѝ, с кого разговаря, особено той!

Но превозното средство дори не намалява скоростта си, просто ги подминава.

– По-добре да не го беше правил – отговаря му тя, тонът ѝ е непроменен.

Завърта се рязко, за миг ѝ се завива свят. Продължава напред. Продължава да се отдалечава, да стиска ръце в юмруци. Продължава да бъде на границата между любопитството и болката, а във въздуха увисва въпросът кое ще надделее.

 

***

Мартина седи на удобния стол пред бюрото, насочила цялото си внимание към лаптопа пред себе си. Единственото, което се чува в помещението, е звукът от пръстите ѝ, движещи се бързо по клавиатурата. Дясната ѝ ръка бавно се насочва към чашата с горещо кафе, а лявата продължава да пише. Тя отпива от кофеиновата течност, която едва не изгаря гърлото ѝ, и оставя порцелановата чаша настрана. Изведнъж спира да пише, когато в ума ѝ неочаквано се появява спомена за деня, в който за първи път срещна Борис Радев преди много години. Мисълта за всичко, което се случи след онзи ден, я кара да довърши започнатото изречение с помръкнало лице.

 В последните няколко дни е често явление настроението ѝ рязко да се променя, самата тя да се затваря в себе си и да твърди, че се разболява, когато някой започне да я кара да сподели какво се случва.

Аудиозаписът. Тайните. Обещанието.

Тина заравя лице в дланите си, щом спомените от преди години започват да минават през ума ѝ като филмова лента, скоростно и размазано.

Предателството. Страхът. Любовта.

Не бива да позволява подробностите, макар и не толкова ясни, да крещят, да ѝ напомнят за нещо толкова болезнено и отдавна отминало, но незабравено. Не е редно точно в този начален момент от кариерата си, когато трябва да бъде най-уверена и свежа, да чувства точно обратното и то заради Христо Бонев – човекът, пряко свързан с аудиозаписа, тайните, обещанието, предателството, страха, любовта.

С едно движение отваря чекмеджето от лявата си страна, където е оставила телефона си, за да не я разсейва. В него се крият множество тайни, скрити спомени. Въвежда паролата си и объркана, знаейки, че не бива да го прави, започва да търси профила на Христо в една от социалните мрежи. И го открива. Започва да разглежда качените снимки плахо и разбира, че почти нищо няма да разбере от това свое безсмислено и глупаво разследване, защото последната качена снимка е отпреди три години. Няма никакви нови тагове, споделяния, коментари, нищо. Сякаш хората са забравили за съществуването му, сякаш той е пожелал това. А може би наистина е точно така. Защото Христо Бонев никога не е обичал да бъде в центъра на вниманието,  прекалено открит, пред когото и да било, остро набиващ се в чуждите очи. Поради тази причина Мартина не се учудва от взетото му решение да се ,,скрие“ от голямата част на България, Европа и света.

– Госпожице Стоянова, здравейте! – гласът на една от секретарките, подаваща се иззад вратата на кабинета, я кара да подскочи и бързо да скрие телефона зад гърба си. – Извинете, но Джулия ме изпраща, за да ви предам нещо, тъй като точно сега тя не може...

Тя оставя някакъв документ на бюрото и започва да обяснява, а Мартина едва успява да се съсредоточи върху думите, приковала здраво поглед върху лицето ѝ.

– О, и още нещо! – секретарката вдига пръст. – Обадиха се на служебния телефон от рецепцията, за да попитат за Вас.

– Кой беше? – пита я и внимателно изважда телефона иззад гърба си.

– Господин Лалов.

– Защо ме е търсил?

– Каза, че иска да дойде до кабинета Ви спешно – пояснява и зачаква.

Тина мълчи. Не иска Петър да дойде и да я види в такова умислено, мрачно настроение, ала откаже ли му, той ще се ядоса, ако е нещо много важно, очевидно по-важно от работата ѝ според него.

Въздъхва и извръща поглед към прозореца:

– Пусни го – секретарката кимва и тръгва към вратата. – Благодаря!

Когато вратата се затваря, Мартина се изправя, прибирайки телефона си обратно в чекмеджето, и заобикаля бюрото. Приглажда полата си и тръгва към големия прозорец, делящ я от шумната глъч на града.

След малко в кабинета влиза Петър Лалов в целия си блясък, облечен с тъмносин костюм, чието сако е разкопчано, двете най-горни копчета на ризата отдолу – също. Косато му е прилежно вързана назад, а очите му все така синьо-сиви и студени.

Като сина на Росица Лалова, известен адвокат, и Томислав Лалов, собственик на верига магазини, той е шеф на един от магазините и е „фрашкан“ (както той би се изразил) с пари. Странна птица е! Мъж, обичащ властта и вниманието. Човек с много връзки с хора от всякаква област. И син, мечтаещ съвсем скоро да наследи целия бизнес на баща си.

– Скъпа, здравей! –  настанява се на бялото канапе и ѝ дава знак бързо да седне до него.

Тина се отдалечава от прозореца, едва успявайки да скрие бледото си раздразнение. Не понася как на моменти Петър си мисли, че тя ще му бъде на разположение, готова да прави, каквото той пожелае, независимо дали иска, или не.

– Здравей! Какво става? – пита, когато сяда до него и поглежда лицето му. Там вижда останалата тлееща пепел от огъня на гнева му – горещ и опустошителен.

– Нали наскоро брат ми се върна от Англия? – Мартина кимва и досетливостта ѝ започва да чертае предполагаемите причини за яда му. – Родителите ни предложиха да обядваме заедно днес, „както едното старо време“ – той врътва очи и скръства ръце на гърдите си, облягайки се назад. – Всичко вървеше добре, докато баща ми не му намекна за наследството на веригата магазини...

– Може би се колебае на кого иска да ги предпише… – Мартина го прекъсва в някакъв странен опит да насочи посоката по-далеч от тази, към която Петър е тръгнал.

– Глупости! Иска да ги даде на него! – раздразнено ѝ отвръща и изпухтява шумно. – На Димитър – онзи, който три години се кри в Англия като мишка, и изведнъж реши да се върне! Още от самото начало се интересувам от работата на татко и му помагам както мога. Знам много повече от Димитър, но не... Баща ни ще му предпише всичко само защото е по-големият брат! – очите му светят от яростта, която все още не е изчезнала, въпреки изминалите няколко часа от въпросния обяд и едва ли скоро ще утихне.

– Съжалявам, че не успях да дойда… – казва колебливо Мартина и слага ръка на коляното му. – Сигурна съм, че грешиш. Има достатъчно време, в което бащата ти да обмисли всичко...

– Както и да е… – той обръща глава към нея и в погледа му се появява нещо ново и странно.

– Какво прави след обяда? – пита Тина и въпреки че е почти сигурна какъв ще е отговорът, ѝ се иска да греши и да чуе нещо различно от това, което напоследък започна да чува все по-често.

Петър се колебае, което кара журналистката да си отговори, вече сигурна в отговора.

– В казиното, нали?

– Да! – потвърждава той и въздъхва. – Днес не е моят ден... Казиното не е моето нещо. Мисля да спра да ходя там.

Сега е неин ред да въздъхне. Не чува думите за пръв път и това определено не е и първият път, когато ѝ се иска да повярва, че нещата няма да продължат и да приключат зле.

Мартина се приближава към него, вгледана в особената смесица от чувства в очите на Петър.

– Ще се справим някак, нали? – пита я той, когато са на няколко сантиметра един от друг.

– Надявам се.



2019-10-20 | Прочетена: 319