Полъх за промяна

Нови български книги


Заглъхване или как всичко и нищо се сливат накрая

Светослав Ставрев | 2020-02-26


Бях любознателен, амбициозен и работлив. Защото си мислех, че такъв трябваше да бъде. А и бях воден от Бога, желанието на родителите ми и очакванията на децата ми натам. Така улавях невидимите знаци на съдбата. Обичах умните жени, хубавия алкохол, почтените приятели и дългите, откровени разговори. Защото така исках и бях убеден, че ги заслужавам.  Нищо от това не остана. Годините, здравето и горчивия опит ги изтриха от живота ми. И постепенно от спомените ми. Така трябвало, така станало. Остана ми четенето, музиката и картините, както и удоволствието да мисля безкористно и безкрайно. Както и надеждата, че не всичко е било напразно. 

 

За автора:

 

Аз съм професор по мениджмънт, доктор на икономическите науки и доктор по философия. Преподавал съм над 40 години в УНСС, ПУ „П. Хилендарски“, СУ „Кл. Охридски“ и Европейско висше училище по икономика и мениджмънт. 

Издал съм 17 книги, в периода от 1970 до 2019 г., както и много на брой студии и статии в научни списания и годишници, в следните области – икономикс, политика, мениджмънт, социология и културология, някои от които преведени на английски, френски и руски езици.

До преди няколко години публикувах и в различни електронни сайтове по актуални въпроси. Имам също доста участия в радио и телевизионни предавания по икономически и политически теми.

Отличавам се с остър език, силна критичност към слабостите в живота и радикалност на позициите. Неособено приятен гост в студия и кръгли маси, както и избягван събеседник от кротки журналисти и лицемерни политици. Не търпя цензура, освен ако сам не си я наложа от съображения на вежливост или сигурност.


Откъс от книгата:

Готов съм, но не бързам. Илюзии вече нямам, но любопитството ми към видимите и невидимите сили, определящи съдбата човешка, са все още живи. 

Откакто децата ми пораснаха, вече реално нищо не зависи от мен. Не че и преди това много неща са зависели, но все пак имаше и такива. С т.нар. „общество“ рядко сме имали емоционално и интелектуално обвързващи ни отношения. Като чужди си бяхме винаги, но аз никога не загубих интереса си към него. Като копнежа към привлекателна, но недостъпна жена. 

Не ми стягат сърцето несвършени задължения към никого. Сметките съм си платил, дългове нямам. Приятно и освобождаващо е. Разбирам постепенно, макар и твърде бавно, колко важно за добрия живот е смирението. Все пак опитах каквото си мислех и вярвах, че може и трябва да бъде направено. Единственото, за което съм отговорен. Затова съм спокоен със съвестта си.

Нямам вече важни и актуални цели или изгарящи ме желания. Почивам си от активното минало и се забавлявам, с каквото ми е останало - четене, малко спорт, слушане на музика, съзерцаване на картини и непрекъснато мислене, разреждано чат-пат от писане на кратки текстове. 

До към 50-те си години бях убеден, че имам умерено успешен живот. От тогава насам все повече го усещам като провален. Защото най-важните ми желания останаха неудовлетворени. Както казва героят Кастор К. на писателя Г. Господинов.: „Светът се развиваше в посока, обратна на онова, което исках“. Искал съм много? Не зная колко точно „трябва“ да иска човек, но със сигурност не съм копнял по пари, притежания или власт над другите. Не бях светец в нищо, но не съм навредил съзнателно на никого. 

Писането е моето призвание и съдба. То придава смисленост, оправданост и удовлетвореност на съществуването ми. Бих искал да е нещо друго, например рисуване, чертаене, свирене или програмиране. Но Бог е решил друго. Благодаря му! Както и на малцината най-близки роднини, на които винаги и за всичко важно през живота си можех да разчитам. 

Със синовете си имам, както се казва неслучайно, сложни и нюансирани отношения, в които обич, радост, надежда, страдания и разочарования често си разместваха местата като ту размътваха, ту избистряха картината. Намирам това за неизбежно поради междупоколенски, ценностни, професионални и други разминавания, на фона на всесилната кръвна връзка. 

Бог да ги пази и напътства! Аз не можах, колкото исках. 

 

1.

 

Всеизвестно е, че с годините човек се изхабява - телесно и емоционално. Кога настъпва умората от живота не е нито медицински, нито статистически удостоверимо или нормативизирано. Но тя обичайно един ден идва. Има и изключения разбира се - Пабло Пикасо или Ицко Финци, Кралица Елизабет ІІ, Стоянка Мутафова, Роналд Рейгън или Бърни Сандърс, Уорън Бъфет или Марсел Адамс и т.н. 

Средната продължителност на живота в България е малко под 75 г., а в ЕС - почти 80 г. Жените живеят повечко, а мъжете - по-малко. Споменавам тези факти за продължителността на живота като ориентация за средната човешка жизнеспособност към момента. Благодаря на Бога, че доживях до 75. Това е вече истински, не само статистически, а и жизнен Рубикон. Остава да го прескоча, ако е писано.

Чувам, че някои хора се чудят как да станат различни. Аз пък цял живот се опитвам да бъда като другите, та да не ги дразня, и все не успявам. През по-голямата част от живота ми са ме считали за труден човек - индивидуалист, непримирим с неща и хора, които не харесва, леко горделив, неприемливо прям, с остър език, песимист. 

Позволявам си най-категорично да не се съглася единствено с последното. През целия си живот досега съм бил не просто вярващ в добрия Бог човек, а и убеден, че доброто начало у човека е по-силно от лошото. Също и че винаги може да се подобри всяко нещо в живота ни, както и си струва да се стремиш към това. В противен случай нямаше да ни има вече. Бихме се /само/унищожили от лошотия. А хората живеят, поне исторически погледнато, все по-добре. Което не би се случило, ако в последна сметка доброто не надделява над злото.

Виждам обаче и това, че човешките помисли и действия са нито само, нито главно, ръководени от добронамереност. В края на краищата от тях произхожда реално и цялото зло, което повечето от нас не биха отрекли като факт. И това, че не се прехласвам от „изначалното човешко благородство“ не ме прави песимист, а просто и само най-обичаен реалист.

 

2.

 

Звучи преувеличено и театрално за някои може би, но нито позирам, нито играя роля, като казвам, че вече се чувствам уморен от (за) почти всичко. Просто го усещам и се ужасявам, че нищо особено вече не искам и на нищо особено не се надявам. Субективният смисъл на живота ми вече се размива с безсмислието му. Тълкувам това и като знак за изчерпване, наред с цял куп други знаци. Нито е предчувствие, нито е отказ или капитулация. Но е основание да заявя съвсем не показно: „Готов съм...“ 

Веднага обаче прибавям интуитивно и автоматично: „... но не бързам“. Защо ли? Ами много е просто - защото съм човек като всички останали и безвъзвратното прекратяване на каквото и да било ме изпълва с тревога. А когато става дума за живота, с голяма тревога! Да осъзнаеш, че идва времето за раздяла с всички и с всичко, е несъмнено шок. 

Няма вече да дишаш мръсния въздух, да огладняваш и да се тъпчеш с вредни храни; да пиеш и да се напиваш с маркови или долнопробни питиета, да шофираш безцелно из надупчени пътища, да вкусиш чашка хубаво или „шварц“ кафе, да гледаш величественото дърво през прозореца, което ти спира светлината през деня, да четеш умно и талантливо написана книга с молив в ръка, която няма с кого да обсъдиш. 

Няма да съзерцаваш и се наслаждаваш вече на изящния рисунък, на колоритната енергия и на философската вглъбеност на Теофан Сокеров; на мистичните видения на Енчо Пиронков или на обагрените в цветове графични ребуси на Колю Манев. Както и да общуваш с меланхоличната улегналост, яростните изблици или иносказателността в малките пластики на Никола Личков. Или пък да поглъщаш мистичните звуци, идващи сещаш от небето, но синтезирани и импровизирани от Бах или Моцарт, дрогираната до гениалност истеричност на Джанис Джоплин и Джими Хендрикс, ритмите на жизнерадостния щастливец Фетц Домино, или екстатичните импровизации на виртуоза Кийт Джарет. 

Няма също вече да пишеш и публикуваш текстове, които никой не чете и не разбира; да си мислиш разни немислими неща, излегнал се на любимото си кресло в хола или да гледаш TV, когато не ти си мисли; да се прегръщаш с изчезващия в ръцете ти, дребен, болнав, но жизненолюбив Роро; да се чуваш или далеч по-рядко, да се виждаш с деца и внуци; да си спомняш за важни събития от преди много, много години и да заспиваш неусетно или по-често с хапчета, преживявайки ги отново и отново. И т.н. и т.н. 

Ето защо „не бързам“, колкото и да съм „готов“.

В същото време напълно съзнавам, че е неестествено и невъзможно да изживееш цял един живот и после да си го спомняш и преживяваш отново и отново до безкрайност, без да можеш или да имаш желание, да прибавиш още нещо към спомените си. Все пак вече си направил, ако не всичко, то повечето от това, което си могъл от това, което си искал. Няма останало нищо съществено за довършване. Изгледал си децата си, написал си книгите си, изговорил си публично и лично всичко, което си искал да кажеш на другите - добро и лошо. Не ставай нахален, неблагодарен и ненаситен. 

 

Тъкмо заради това и казвам, че „съм готов“.


Книгата може да бъде закупена от Книжарница книгите - https://www.knigite.bg/author.php?id=395

2020-02-26 | Прочетена: 421