Хипермерност

Книги в аванс


Самотен път, безкраен хоризонт

Иван Богданов | 2020-04-15


Самотен път

 

Самотен път,

                    безкраен хоризонт

и спомени, тежащи на сърцето. 

Звездите спят

                във звездния си дом.

А слънцето го няма на небето. 

 

Безлични хора блъскат се във мен, 

с приятелите се разминах в мрака. 

Потраква сънно влакът. Уморен 

завръщам се, а никой не ме чака...

 

Nevermore, neverwhere

 

Ще се срещнем никога,

в ден, изпаднал от календара.

В  часа, който часовниците 

никога не показват.

На място, неотбелязано на  картата.

Ще се срещнем,

моя несъществуваща,

неродена, все още

не целуната,

невъзможна моя.

Ще говорим за несбъднати неща,

ще чертаем невъзможни планове.

И само вятърът ще отнася

думите несъществуващи..

 

Никога.

Никъде.

Ще се срещнем с теб, 

Никоя моя.


Утро 

Рано сутрин –
празна възглавница до теб, 
смачкан чаршаф – хармоника от спомени
и неизживени надежди.

Служебна усмивка на работа, 
стегнати нерви,
празни, тъжни разговори и самота.

Стигат за следващите 100 години.

Очите ми сутрин са сухи  

Очите ми сутрин са сухи.
Сълзите потънаха във възглавницата, 
разкъсана от гневно безсилие.
Кошмарите тръгнаха с нощта,
а с утрото не дойдоха надеждите. 
Студен душ, горчиво кафе,
сърце, което бие по навик.

Очите ми сутрин са сухи...

Подари ми умората си 

„Ако светът ти се стори студен, 
дари ми, дари ми своите нощи!”
                               Миряна Минкова

Не обещавам нищо. Просто дойдох.
Идвам да изтрия тъгата в очите ти. 
Попий с мен умората.
Не затваряй болката в себе си. Подари ми я.
Прелей се в мен.
Не мисли за бъдещето. Моето тепърва започва. 
(Aз съм скандално млада, отразена в теб.)
Просто съм тук – твоето настояще. 
Не се терзай повече,
завий се с мен.

Разсъмва се.

Късче любов 

Тъмната нощ във очите ти
и светлата зора на косите ти, 
разпилени върху възглавницата. 
Ден и нощ, радост и тъга, събрани в едно…

Мислите за едно утро, 
сънищата за една вечер, 
обещанието за друго, 
плахостта ми,
дъхът ти…

Събирам лунните лъчи, 
полепнали след теб по възглавницата.
Не те измислям повече – 
ти си прах от диамантите в скритите сълзи
на притворените ми мигли.
Лицето ми, заровено в бялото,
е удавено от целувка. Вгледано в теб.

Късче любов на бузата ми,
залепено от твоите устни 
                                   заради едно утро.

Изживей живота си, Лилейн!

Устните ти сладнят върху моите, 
но целувките ти нагарчат.
Сгушена в ръцете ми,
ти си безнадеждно далеч
при един бивш-бъдещ съпруг, 
когото така и не напусна.

Изживей мечтите си, Лилейн! 
Жертваме всичко за децата, 
но те порастват и си отиват,
а ние оставаме
само със спомените
за несбъдналото се щастие.

Изживей живота си, Лилейн!


Пак при мен ще идваш

Три триглави змея ще ме вардят,
три орли ще грачат в небесата,
три реки ще пътя ти преграждат…
Бури три ще сриват смелостта ти.

Седем планини пред мен ще вдигна,
с седем ветрове ще се заключа,
седем люти лами – посестрими –
ще ме пазят да не идваш тука.

Девет самодиви песнопойки
ще те мамят със омайни песни.
Девет таласъма – кръвни братя –
ще ме обградят с дувари тесни.

Пак ще идваш нощем във съня ми...

След вчера

Вълненията тихи, песъчинкови
удавяха ме в крайчеца на мрака.
Не ме застрелвай с твоето: „Обичам те“
или с съдбовното си – „Тебе чаках“.

Далечен е на хоризонта блясъка.
Не ме припирай пак да запрепускам.
Потънали са глезените в пясъка,
надолу дърпат спомени, не пускат.

Примамливо проблясва ми надеждата,
преметнала съдбите ни на рамо.
Не ме примамвай да прескоча междата
със думите си: „Теб обичам само“.

Отдавна съм се аз от теб отрекъл,
а ти забрави пътя към дома ми.
И уж пораснал съм, и уж съм весел...

Защо ли пак прихождаш във съня ми?

Заклинание за необич 

Не те обичам!
Няма ме в нощта ти.
По възглавниците здрач е. Отидох си!
Затръшнах вратата.
Луната във прозореца ти плаче. 
И ти я затръшни!
Отдавна беше време.
Отдавна отлетяха всички песни. 

Разсъмва се...

Без теб ми е студено... 
И на теб ли?


* * *

Бавно прекрачвам прага. 
Спиш и за лято мечтаеш. 
Тихо притварям вратата. 
И накъде ли?
Не зная.


Уморените коне

Недей пришпорва уморените коне!
Те търсят бистър извор, 
                                 за да се напият.
Да потопят горещите нозе 
и път към тебе да открият.

(Но ако омагьосаш извора, 
ще има само пръски кал
по ноздрите им чувствени 
и по очите.)

Недей пришпорва уморените коне.
Те търсят бистър извор, за да се напият. 
И пак степта ще притежават те – 
настигнеш ли ги, сам ще ги откриеш.

Мълчание

Мълчѝ, вината не е само в мене! 
Вината двамата ще разделим!
Един е взел, а друг е дал без време.
И затова и двамата мълчим!

Вината не е само в младостта ни, 
вината вътре е в самите нас.
Безмълвно си отиде любовта ни, 
без спомени, без думи и без глас…

Мълчание 2

Мълчим или говорим празни думи,
обсебени от чувство за вина.
Не си признаваме! А помежду ни
издига се стена от суета.

Защо така издига се стената,
прекъсвайки съвместния ни път?
В кого от двамата е днес вината?
И за кого за прошка е редът?

* * *

Не вярвам вече. 
Пуст е хоризонтът. 
С приятелите се разминах в мрака. 
Луната е измамна и бездомна.
Завръщам се, а никой не ме чака.

И ги няма словата ми    

И погребах вълните във пясъка. 
Издоих и луната.
И прегризах си устните,
дето снощи изрекоха думите. 
И езика отхапах.
И съм ням,
и безмълвен, и празен.
И ги няма словата ми. Няма ги.

(heaven)

Тези ръце, 
              белязани от целувката 
                                              на бръснача,
                                                               не са моите.
Не са мои и плакалите вени,
и онова пребледняло лице,
което отнесоха в утринта.

Аз съм тук,
                радостно свирещ на арфата си,
                                  възседнал едно облаче.

Книгата може да бъде прочетена безплатно тук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=252



2020-04-15 | Прочетена: 314