Хипермерност

Книги в аванс


Самотата спи на възглавницата ми

Иван Богданов | 2020-04-16


Викат ми Боги. Естествено, имената ми по паспорт са други, но тях не съм ги избирал аз. Уважавам ги, разбира се, все пак са на дядовци и прадядов­ци… Но всички ми викат Боги. Не помня вече защо… Така си остана. 

Разведох се млад. То се ожених и още по-млад, ама помните как беше по онези времена. Отидеш в друг град да учиш висше. Там – колежки, купони. Към края на първата година установяваш, че една от тях спи по-редовно във вас. Към края на втората заговорва да живеете заедно, а то тогава без да сте подписали не ставаше – милиционерите много проверяваха. То май и аз не се дърпах – широко ми беше около врата – имах стипендия, договор с военен завод, тя имаше голям апартамент, абе изобщо… идилия. А и колегите покрай мен бяха в същото положение – в трети курс половината група се изпожени. 

На другата година дойде Демокрацията и нещата се промениха. Завода го закриха. Нещата с тъщата не потръгнаха и големият апартамент си остана мечта. Само дето го ремонтирах основно. 

От брака ми остана една дъщеря – голяма красавица. Взела е хубостта на майка си. От мен – само ума. И по-добре – я си представете обратното. 

Бях млад, едва 29-годишен и успешно разведен. И оттогава е така. 

 

Въпреки че съм изгодна партия, въпреки стотиците жени, които минаха през леглото ми, вече почти двадесет години Самотата спи на възглавницата ми… 


Започнах да се уча да живея сам.  Растях самотен единак цял живот, но сам не бях живял никога – винаги сме били много хора, особено в общежитието.
Престанах да каня гости – за какво са ми вкъщи, като искам да се видим, можем да пием по бира някъде, където друг ще мие чиниите.
Разбрах, че и нямам нужда от толкова посуда. С жена ми бяхме трупали – сервизи, кристали, посребрени прибори… Нищо от това нямаше вече смисъл. Няколко чинии, две-три тенджери… Стигаше. 
Спазвах обаче своя дисциплина. Имаше един момент, в който бях започнал да ям направо от тенджерите (Да, бре чинии! И кой ще ги мие?), но се насилих да поддържам някакво ниво.
Свикнах да купувам продукти за един, да приготвям ядене за един (не мога да нарека това готвене, така и не се научих да готвя)… Само не можах да свикна да се храня сам.
В семейството, в което израснах, се сядаше задължително заедно на масата. После като студент се хранех основно в Столовата, в многолюдни компании. С жена ми също бяхме свикнали да се изчакваме един друг – най-вече защото в дългите гладни години яденето беше оскъдно и трябваше да си го разделим справедливо…
Когато тя си тръгна, разбрах, че не мога да се храня сам. Почнах да се храня пред компютъра. Първо носех чиниите пред монитора, после започнах да нося лаптопа в кухнята. Но основното беше едно – да има хора покрай мен, дори и виртуални във Фейса, чата или каквото имаше модно през годините. Така се създаваше някаква илюзия, че не съм сам и яденето… спореше. Нямате представа как засяда на гърлото самотен залък. В едни особени моменти, късно вечер, когато гледаш чернотата през прозореца и се чудиш какво изобщо правиш и защо се мъчиш да живееш.
Така започнах да си отглеждам една Кръстоноска. В началото беше малко паяче. Всъщност бяха две, но тя бързо изяде мъжкия. Стоеше в центъра на паяжината, изплетена на целия ми прозорец, и растеше все по-болезнено красива.
Започнах да си говоря с нея, тя беше добър слушател… Веднъж не ми се скара, нито избяга… Изчетох Уикипедия – не бяха опасни за хората, всъщност в България нямаме опасни паяци… Стоя така много време.
Паякът стана голям – по-голям от еднолевова монета и все по-красив. 
Докато един ден не го намерих. Хазайката минала с някакви инкасатори и както ми обясни после – след като спряла истерично да крещи, го почистила набързо с метлата.
Плаках. Аз, здравият и прав мъж, който никой никога не бе виждал да плаче на публично място, плаках на глас с дни. Беше си отишло нещо много ценно от мен.
Оттогава на прозореца се залепи Самотата и никакво миене (онова лято цели два пъти) не можа да я отстрани.

* * *

Постепенно стигнах първото дъно на Самотата. Започнах да се отчайвам и престанах да вярвам, че тя ще се върне. Занемарих всичко – къщата, дрехите, отношенията с хората. Вдигах скандали в офиса, карах се хората, които се мъчеха да ме успокоят, докато накрая на всички ни писна взаимно и зарязах работата.
Напуснах големия апартамент, който явно нямаше да ми трябва повече, и се преместих в една таванска стаичка.
Изпратих повечето багаж при нашите – не ми трябваха нито сервизът за дванадесет души, нито кристалните чаши.
Скарах се и с родителите си – те започнаха да ми говорят да не се опитвам да правя бизнес, да си намеря сигурна държавна работа, а и някое „по-спокойно момиче“.
Затворих се в себе си, играех по цял ден „Цивилизация“ и се карах на висок глас с всички, на които имах нещо да казвам, но най-вече със себе си. Много време бях преглъщал думите и имах нужда да се навикам.


Върхове се стигат в самота

 

Сайтът продължи да се развива. Беше станал не само бизнес. Беше станал мястото, където реално живеех.

В живота извън него нямах никого, освен гушкащото се в мен коте.

Събитията се развиваха в сайта. 

Основах Фондация за управлението му. Еднолична. 

Не вярвах вече на никого. Стараех се да задоволявам добре всички, които работеха с/за мен – къде с пари, къде с издаване на книги, къде с реклама на това, което пишат.

Те шеговито се наричаха помежду си „черните робини на Иванов“, но бяха доволни от положението. Всички имаха издадени книги, всички станаха известни. 

Трябваше да обгрижвам хората си, за да не ме предадат, но и да им показвам точното място, за да не тръгват на бунтове.

Бавно, постепенно, с много грешки се учех да управ­лявам хора.

Там някъде разбрах, че не мога да имам приятели в сайта…

Нямах друга среда и това ме потискаше. Постоянно бях в комуникация с разни пишещи, а все повече си давах сметка, че това не са приятели, а по-скоро клиенти. Разбрах, че не мога да очаквам благодарност за това, което правех за тях безплатно. Те го възприемаха като нормално. Разбрах, че няма и да ме заобичат.

Оставаше само да се страхуват от мен.

 

Започнах да чувствам раздвоението между Боги и Иванов, което скоро прерасна в истинска шизофрения.

Боги живееше затворен живот. Реално нямаше приятели. 

„Да бре, не на мене тия, нямало жени около тебе. Я гледай колко фенки имаш, лайкват ти всеки пост, ще ме разкъсат, ако тръгна с теб“.

Фенки имаше Иванов. Той беше собственик на сайта, той колеше и бесеше, той решаваше кого и дали ще издадат.

Ставахме все по-сериозно издателство. Започнахме всеки месец да имаме по премиери, всяка следваща все по-помпозна.

Аз излизах, изтупан с костюм и лъснати обувки на сцената и се справях, всеки следващ път по-добре като водещ.

Снимки, видео, цветя, прегръдки. Всеки следващ път – все повече и повече.

Хората гледаха снимките ми в нета и не вярваха ни дума за самотата

„Ти прегръщаш повече жени, отколкото аз съм виждала на живо. Нали виждам с какъв поглед те гледат на сцената. Нали чувам какво ти говорят. Нали чета стиховете, които ти посвещават. Как можеш да ми говориш, че си самотен. Ти знаеш ли какво е Самота?!“

Не можех да кажа нищо срещу това.

Истина е – Иванов ставаше все по-известен. Въпреки че от години пророкуваха фалита ни, и сайтът, и издателството се развиваха добре, напук на кризата в българската литература. Залагахме само на български автори, основно почти неизвестни и за няколко години направихме имена доста хора.

Сключихме медийни договори с БНР, БНТ… Появявах се редовно по всички медии.

Хората ме мислеха за успял… и щастлив.

И ми беше ужасно трудно да обясня как, когато вечер сваля мантията на славата от гърба си и остана очи в очи със себе си, от ъглите излизат сенки, които задават ония въпроси, които те е страх да си зададеш сам. Защото не можеш да понесеш отговорите им.

На сутринта идват истините. След като цяла нощ си гледал тъмния таван, за теб всичко е ясно – пропаднал си до дъното. 

Нямат значение професионалните успехи, външен вид, минал любовен живoт, уважението на хората. От всички клишета ти си попаднал на най-голямото – щом си сам, значи си пропаднал. 

И започваш да развиваш философски теории за изчезналата ти душа, за ветровете на отчаянието, свирещи в теб, за безсмислието на живота ти, без изобщо да си дадеш сметка, че ти трябва малко добър секс и едно топло тяло, което не си тръгва на сутринта. Когато нощем разумът не заспива, той ражда чудовища. И най-големите проблеми идват, когато развинтеното ти въображение се пречупи през самотата. Цветовете, които се получават, са ония 50 нюанса на черното, които те карат да се питаш защо още си жив. 

А хората живеят къде по-просто и спокойно…

 

Започнах да се страхувам за разсъдъка си. Нощем ме беше страх от призраци. Държах котката до мен в леглото – навсякъде пишеше, че те ги виждали, и така спях малко по-спокойно.

Пусках я да излиза навън чак на разсъмване, след трети петли.

Всъщност тогава и реално заспивах.

След всички нощни безумства си промених графика, защото истинският ми сън беше между пет и девет.

Не можех да обясня на никого за това. Пробвах няколко пъти. На различни хора. Но при никого от тях нямаше тази голяма разлика и те не ме разбираха. Разбрахме се само с една дама, мениджър в един от най-големите ни заводи.

При нея беше по-зле. През деня колеше и бесеше, реално, не само виртуално като мен, няколко хиляди души. Нощем не можеше да заспи, отчаяна от чернотата около нея. Приспиваше я само силен коктейл от хапчета и алкохол.

Върху нея имаше силен натиск от приятели и роднини да се омъжи пак – „То самò не се живеело, а това дете някой трябвало да го гледа.“ 

Тя получаваше заплата общо колкото цялата рода (наистина работеше на отговорен пост), но никой не я уважаваше, защото както е в оня приказка на Андерсен – „Нито може да мърка, нито може да снася яйца – че какво може тогава“.

 

Боги започна да не се разбира с Иванов. Докато единият живееше само за сайта и бизнеса, другият престана да вижда смисъла на всичко това – пари, слава, известност. Всичко това го имаше вече. Тези неща не стопляха душата му.

 

Апатията започна да завладява дните ми. Питах се – Какво? Накъде? Кое изобщо има смисъл.

Почнах да правя нещата без удоволствие, насила, просто защото се налагаше. Всичко от десетгодишния ми труд заминаваше в канала.

Сърцето ми бе по-студено от лед. Какво значение имаше някакъв успех…

Сетих се за оная любима песничка на Ритон (още беше любимия ми състав):

„Уморих се от хорски съвети,

от учтивост да бъда обичан,

от уюта на скъпи предмети,

искам просто да бъда различен.”…

 

В седмицата между края на Панаира на книгата и рождения ми ден Самотата настъпва с пълна сила. Всички книги за годината са издадени, премиерите преминали и нуждата от Иванов отпада. В тези дни се разбира, че Боги практически няма приятели. Това си проличава най-много на рождения ми ден. Иванов получава над 1000 честитки по фейс, скайп, смс-и... На рождения ден на Боги не идва никой. 

В началото се опитвах да правя празненства, но тези, които идваха, постепенно намаляваха, докато накрая останахме само двамата… не с поредното гадже, а със Самотата.

Най-много някой случайно преминаващ да ме измъкне през деня „за по пастичка“.

Подло опитвах да пренеса славата на Иванов върху Боги, като правех Коледните базари на рождения си ден. В началото вървеше… после бизнесът започна да страда от това и се отказах.

В деня след рождения ми ден настъпва онази блажено лежерна Самота. Три седмици никой не се сеща за мен, освен някой скучаещ из Фейса.

Търкалям се из леглото, гледам филми и изостанали сериали, чета книги…

Потънах в лепкавия капан на самотата. Всъщност самотата е най-големият наркотик, затова отрезвяването е толкова трудно. С дни никой не ти звъни, с никого не трябва да говориш. Не трябва да се преструваш на друг, не трябва да си слагаш маски, да си прецеждаш думите… Говориш с най-интелигентния събеседник – Самия себе си, а Самотата тихо Ви слуша. 

На третия ден губиш представа за дните и нощите, започваш да живееш по някакъв собствен ритъм. Не ядеш много (нищо, че хладилникът е пълен), а за котката има купена достатъчно храна.

Тя не разбира самотата като теб – яде, спи, излиза на дълги разходки. Тези чувства са ѝ непознати. Ти си се отвлякъл някъде дълбоко в мирознанието си, четеш книжки, мечтаеш. Често я забравяш – понякога отвътре на вратата, по-често – отвън. Тя не се сърди. Защото е видяла гостенката, която ѝ е позната отдавна. Всички знаят, че котките виждат призраците на мъртви хора. Но най-добре виждат Самотата.

Затова се присламчват към хора, които имат нуждата да обичат.


Глава Десета
Буква Г. 
Диана

Покрай дългата работа край сайта и издателството разбрах, че явно няма да си намеря половинка в тия среди. Хората се интересуваха повече от издателя, а по-малко (всъщност почти не) от човекът. Дори и да не бяха начално с такива намерения, бързо вирваха нос и започваха: „Защо издаваш тая, а мен не искаш да издадеш?”.
А и се бях уморил от безкрайните клюки, сръдни и вражди.
Започнах да си диря приятелска среда извън това обкръжение.
Случайно попаднах на сродна душа.

Тя се казваше Пеги.
Или поне така пишеше на корицата на книгата, която изрових от един букинист. Интересна книжка, издадена преди няколко години, която ми попадаше чак сега.
Изгълтах я (изчетох я беше меко понятие), буквално я гълтах на големи части за една нощ.
На другия ден потърсих авторката в интернет. На самата книга нямаше никакви биографични данни за нея, а в интернет, освен няколко интервюта, също нямаше нищо. Намерих я във Фейсбук или поне се надявах, че съм я намерил. Дълго четох профила ѝ, докато се убедя, че е тя. От снимката (с неясна актуалност) ме гледаше една леко прецъфтяла жена, с миловидно, но малко пълно лице и къси рижи къдрици. Замислих се, че вероятно в училище често са ѝ викали Пиги.
Написах ѝ любезна бележка, че съм харесал книгата ѝ. Не очаквах отговор, вероятно изобщо не следеше този профил, а и сигурно бях хиляда и първият ѝ почитател.
Отговори ми почти веднага, изненадана, че някой още помни книгата.
Заприказвахме се („започнахме да водим кореспонденция” някак не ми се връзва като израз за мигновената комуникация, а зачатихме си е…). Споделих колко съм очарован от книгата, какви струнки е подръпнала в мен и на какви слаби места ме е улучила. Естествено, изкритикувах много неща – дългогодишен издател съм и професионалната деформация често взема връх.
Очаквах да ме блокира или поне да замълчи, но тя с изненада се съгласи с мен. Заговорихме се за проблемите около издаването на тази книга – как е нямала думата нито за редактирането, нито за оформлението, независимо, че сама финансирала издаването. За това как накрая издателят „ѝ хвърлил едни книги и ѝ казал – оправяй се“. За това, как книжарниците не искали да я вземат – изобщо редовните проблеми на всеки нов (а и не само) автор.
Затова и за книгата ѝ почти не се бе чуло, независимо от няколкото награди. Едно младо издателство наскоро ѝ предложило преиздаване за тяхна сметка, но тя вече била надживяла и загърбила тази книга, а в момента я занимавали съвсем различни теми.
Разговорът скоро излезе от издателските теми и продължи в рамките на „нормалната приятелска близост“. Неслучайно бях харесал книгата ѝ, оказа се че мислим еднакво по много теми.
Тя бе живяла в много страни, водена от бунтарския си дух. Рано разведена, без окови от деца и вещи, Пеги си бе тръгвала в момента, в който ѝ доскучае. Имаше нелек, но много интересен живот. Местата, на които беше живяла, аз даже не бях и сънувал. Не се беше научила да изкарва пари или по-скоро – не беше разбрала необходимостта от това. Имаше някои умения, с които преживяваше, а останалото си свободно време използваше да изучава света около себе си. И книгите, най-вече книгите. Първата ѝ работа, когато отидеше някъде, беше да потъне в местната библиотека и докато не я изчете, не се местеше.
Никога не ми изпрати своя снимка, но ми пращаше цели колекции от местата, където е била. Започнах да ги опознавам чрез нейните очи и усещания – как свистеше вятърът на кея; долавях миризмата на риба, която се носеше от лодките; уханието на какао от близкото магазинче; подвикванията на товарачите… Родена във високите планини, тя бе открила морето твърде късно. Но се беше влюбила в него до смърт и гледаше да не се откъсва от брега.
Беше се отказала да пише, предпочиташе да изживява всичко, за което мечтаеше.
„На езика, на който могат да ме разберат, не бих могла да опиша всичко това. А на езика, на който мога, те няма да ме разберат“.
Беше Дева, естествено – то всички жени в моя живот са Деви. Но отдавна бе загърбила подредения живот, който девите обичат да живеят, и се беше превърнала по-скоро в импулсивния и свободолюбив Стрелец, какъвто бях аз. Преглътнах сухо, когато се замислих в какво точно се бях превърнал и какво остана от Стрелеца в мен.
Планове, оперативки, срокове и онова постоянно тичане да си по-напред от конкуренцията. Нещо, което все не можех да обясня на жените, а май не можех да обясня и на себе си.
Парите никога не са били нещо основно в живота и на двама ни. Не се оплаквахме, но от друга страна нямахме и много. Тя вече трети месец събираше пари, за да се прибере в България. Налагаше ѝ се да работи повече и разговорите ни ставаха все по-кратки и все по-късно нощем.
Най-сетне имаше купен билет и дата за полет. Обещах да я чакам на Терминал 1. Нискобюджетните компании кацаха в някакви странни полунощни часове, които явно никой друг не искаше.
Вече минаваше полунощ. Самолетът беше кацнал преди час, а нито една жена, приличаща на Пеги не излезе от митницата. Помотах се малко, но след като охраната ме помоли на няколко пъти да напусна, се отказах и си тръгнах. В ръката ми унило висеше оная прословута синя роза от храста в градинката.
Беше късно за автобус, но още не ми се прибираше. Седнах на пейката на спирката, гледайки как такситата се изнасят едно по едно. Нямаше друг полет. Замислих се дали да не тръгна пеш. До нас имаше 3-4 километра и една нощна разходка щеше да разведри мислите ми.
В този момент, някак отведнъж, от тъмното изплува една черна лимузина и спря до мен. Заковах се изненадан – такава кола, по това време и на този терминал!…
Шофьорът отвори вратата и от нея се изля един златен водопад от коси. Елегантна млада жена в тежка вечерна рокля ми подаде ръка и каза:
— Приятно ми е, Диана. Но ти ме знаеш като Пеги.
Тя изчака тактично няколко минути да се осъзная, след което внимателно затвори увисналото ми чене.
— Имаме много да говорим, но не тук.
Вътрешно се засмях на клишираната ситуация, но тя беше права – ако исках да науча какво става, трябваше да я последвам.
Колата ни отведе в един полузатъмнен бар, където за секунди разчистиха за нас едно сепаре.
— Трябва да ти се извиня – каза Диана, но обстоятелствата около мен са много особени. Аз бях...
В този миг я познах и изпих на екс чашата с уиски. Добре, че бяхме в български бар и уискито беше 100 грама, а не някаква унция.
—  Но, ти... ти... – запелтечих аз... И някак изведнъж тежката топка в гърдите ми изскочи. – Но Ти Си Мъртва!
Пред очите ми мина цялата ѝ история. Природен литературен талант с тежък характер като всеки гений. Израсла в баровския Горен Лозенец. От малка играла с децата на партийни величия. И някак си неусетно приятелите ѝ от деца се издигнали в йерархията на мафията. Истинската, не показваната по медиите. Особено момчето, в което била влюбена.
Парите течали като вода, но златната клетка я потискала. Нещата станали особено тежки след заповедта на Интерпол срещу приятеля ѝ. Не можело да става и дума за каквато и да е литература, всъщност – не можело да става дума за нормален легален живот. Кокаинът решавал проблемите само за известно време. Един ден ѝ прекипяло и решила да инсценира катастрофата си далече в чужбина. Аз знаех само дотук. Плаках много, като научих за смъртта ѝ – бях я чел из интернет и харесвах как пише.
Тя разказваше бавно, на пресекулки, отпивайки от чашата с уиски… Инсценировката не се получила добре. Нещо се объркало и бомбата избухнала, докато тя била още в колата. Прекарала дълги месеци в болница, а после поредица от пластични операции. Именно там се запознала с Пеги. Истинската. Била медицинска сес­тра, отдавна емигрирала от България. Сприятелили се и Диана ѝ предложила да я замести в реалния живот.
За нея било вече опасно да се появява на живо – дебнели я и полицаите, и мафиотите. Всъщност всички се надявали да е мъртва.
Пеги започнала да публикува нейни произведения из нета. На английски, на български… След стреса от преживяното Диана пишела съвсем различно.
Пратила Пеги в България да уреди издаването на книгата ѝ. Избрали едно прохождащо, ориентирано към графомани издателство. Не търсела популярност, даже не ѝ предложили разпространение. Просто искала тази книга да излезе… някак си.
Естествено, за премиери и турнета не можело и да става дума и книгата потънала в морето от други.
Даже и тя самата я била позабравила, докато не ѝ бях писал на фалшивия акаунт.
Всъщност… не бе сигурна дали вече е фалшив. Онази Диана я нямало, тя била приела философията за живот на Пеги.
Познала ме веднага. Първо се уплашила, че са я разкрили, после ѝ станало интересно, а в един момент…
С идването си поела луди рискове. Имала планове да ми прати билет да долетя при нея, но… знаела, че няма да тръгна. След Пеги – да. След Диана… надали.
 
Говорихме дълго… цяла нощ.
Тя отлетя на сутринта с частния си самолет, беше опасно да остава повече тук. Плака много, не бях виждал досега по мен да плаче жена. Дадох някакви мъгливи обяснения, че ще помисля, че ще я последвам, но и двамата знаехме, че това няма да стане.
Бих изкарал „остатъка от живота си“ с меланхоличната и безпарична Пеги, но устремната бизнес дама Диана ме плашеше. Цял живот си мислех, че и аз съм енергичен бизнесмен, но сравнението с Диана ме отрез­ви. Можех да се възхищавам на подобни жени, но не можех да живея с тях. Усетих колко корени съм пуснал и колко много неща са ме обвързали тук – приятелите, авторите от оня загубен сайт, хората около мен, дори и тази мъркаща котка в ръцете ми, която вероятно щеше да ме забрави в момента, в който си тръгнех.
Всъщност всички щяха да ме забравят, тук Диана беше права. Но аз се страхувах да тръгна. Бях си изградил среда, в която, ако не ме обичаха, поне ме мразеха искрено и думата ми се чуваше. Вероятно щях да успея отново, бях го правил вече два пъти. Вероятно щях да бъда и по-щастлив. Но се бях уморил да се надявам.
Продължихме да си пишем, ала вече не беше същото. Нямаше го това разкриване, говорехме си протоколни неща. Постепенно престана да ми пише – „Имам само проблеми, а какво да ти се оплаквам…“, но от време на време ме лайкваше, за да знам, че е жива.
Аз престанах да се боря с конкуренцията и графоманите и започнах да пиша усилено, в опит да разбера себе си. Нито се научих да пиша, нито се разбрах, но установих, че мъжете сме идиоти – способни сме да изградим един идеален образ на жена и да кървим до смърт, затова, че жената, която ни обича, не го покрива. И да умрем за света, когато тя, уморена от постоянното съревнование с идеала, си тръгне.
А Пеги написа нова книга, в която безжалостно с големия си талант направи всички тези изводи. Медиите я хвалеха, жените разграбиха тиража (имаше и специално брандирано издание за БГмама, което се харчеше добре). И може би само аз усещах как с всяка дума тя удря по бронята ми, намирайки всички онези слаби места, за които се самоукорявах всяка нощ и аз.
Един ден започнах роман. Заглавието дойде само – „Самотата спи на възглавницата ми“. Бях пропуснал много шансове в живота си, но се надявах да отворя очите поне на един мъж, за да успее да запази любовта си.

Книгата може да бъде прочетена безплатно тук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=281

2020-04-16 | Прочетена: 381