Полъх за промяна

Разказвачи на книги


Самотата (не) спи на възглавницата ми

Стефан Кръстев | 2020-04-21


Горещата ми препоръка е преди „Самотата (не) спи на възглавницата ми” да се прочете „Самотата спи на възглавницата ми”, защото това произведение си е дилогията. Първата книга има завършеност и без втората, макар да е и доста вероятно читателят (особено по-младият) да я възприеме твърде емоционално и болезнено. Втората, повече се нуждае от първата и макар в нея да е загатнато всичко, което трябва; да е привнесено като фактология и да се разбира задължителното, без първата се губи голяма част от насладата от художествено произведение.

Във втората книга, хладните равносметки, тежките прозрения на естета, на лутащия се аутсайдер чезнат. Героят вече е развит. И тук отварям една голяма скоба:

Дори книгата да се прочете само от автори, само за да видят какво е развитие на художествен образ; дори да ги нямаше всички други достойнства, книгата си заслужава голямо внимание. Защото много често, дори и в много добре изградени произведения, дори световни липсва толкова добро развитие на образите, което понякога подсказва творческа, а и чисто личностна зрялост у авторите.

Първата книга завършва с мнима смърт; всъщност смъртта не е много мнима. Героят оцелява физически, но от този момент спира да „произвежда единствено собственото си съществуване”, той вече е наясно какво иска. То не е да покори вселената, да разобличи мафията, да отмъсти на престъпни групировки или да изкачи осемхилядник, а споделеност без лицемерие, без изкривяване на чувства – просто любов.

Толкова сложно ли е? Изглежда не е, защото това, което търси героят е най-често срещаното в живота. Най-познато е и на най-обикновените хора, но...Най-малко оценено, защото почти никой не осъзнава това щастие; щастието, което и малко незаслужено има.

Толкова просто ли е? Изглежда не е, защото най-често това щастие търсят обикновено хора и герои с много качества; хора, които в очите на по-обикновените са необикновени, но в действителност, най-често доста по-печални от тях.

Както в „Или-или” на Киркегор втората част е на етика. И лично, най-вече от статуси на автора във фейсбук бях настроен, че ще прочета роман с хепи-енд, но краят не е точно хепи-енд. Краят не е печален както в първата книга, но не е и точно щастлив, ако не приемем, че щастието е въпрос единствено на осъзнаване.

Всъщност краят е такъв какъвто е самия живот. Просто живот. Какъвто трябва да обикнем и с несъвършенствата, за да се увенчаят емоционалните ни търсения поне с временен успех. С временен, понеже нищо не е вечно.

Изключително четивна книга. С жив език, леко се чете и се възприемат иначе нелеките й послания.


2020-04-21 | Прочетена: 124