Хипермерност

Нова българска литература


Петя Цонева - Дори и да няма врата

Иван Богданов | 2020-04-24


Дори да няма врата

 

Бабо, идвам си. Отвори ми вратата. 

По широкия път на тревите си идвам при теб. 

Подранило е тази година планинското лято 

и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед. 

 

Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма 

и е станала синя прашинка от синьо небе. 

Но на нашата всяка сълза е оптична измама 

и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре. 

 

Аз се местя. Заменям си всички централни адреси 

за квартира във някой блажено затънтен квартал.

Каня банда загубени каузи на тайна трапеза 

и ги черпя направо с дъжда, първоточен и бял. 

 

Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина – 

може би е защото говоря понякога с Бог. 

Ти разбираш, защото живееш във къща с градина 

върху светлия облак, заспал в небосвода висок. 

 

А светът си е същият – само че още по-ничий

и съседките още по-често ми искат цветя.

Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен

и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

 

Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.

Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.

Вечността е отдавна неделно забавена крачка

и със времето – днешното – вече сме станали квит.

 

По земя сме наравно. Но после сека през звездите

като пух, като звън, като обич, към други места.

Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.

Отвори ми. Дори и да няма такава врата.

 

 

До следващия дъжд

 

До следващия дъжд земята ще е станала безкрайна.

Щурците мързеливо ще подсвиркват в своя мащерков окоп.

Войната ще е свършила и думата във хляб ще е изтляла.

Червеният трендафил ще е цъфнал върху бабиния гроб.

 

До следващия дъжд поне една любов на сто ще е успяла.

Един живот, навярно от хиляда, ще е сигурно спасен.

Една звезда ще вкопчи пипалата си във млечна магистрала

и няма да се пусне в тъмнината на космическата тлен.

 

До следващия дъжд ще съм сменила белоцветната си кожа

със смуглия сусамов епидермис на любимия си плаж.

Поне веднъж касапинът проклятие ще хвърли върху ножа

и старият бездомник ще отплава в междузвезден екипаж.

 

До следващия дъжд ще съм се снимала поне веднъж с хвърчило

и два пъти – на гръб през вековете с неродения ми син.

Със маска на пчелари ще издирваме изгубеното пило

на всичките съзвездия. И няколко от тях ще съчиним.

 

До следващия дъжд неръкотворният всемир ще се е пръснал

и баба ще е идвала със меките си стъпки неведнъж.

Дано, докато сушата премине, съм успяла да възкръсна

с надеждата и болката, и житото… До следващия дъжд.

 

 

В памет на една стара играчка

от витрина с реликви, останали след Холокоста

 

Не разбрах от къде до къде този мрак 

хвърля сянка по бялата кожа на хляба. 

Но притисната в детската гръд като знак, 

че войната ще спре и смъртта ще е слаба, 

уморена маймунка, натъпкана с плъст 

и строшена почти

от прегръдката слама, 

си почива със лапи, завити на кръст. 

И момиченце кърпи сърцето ѝ с длани. 

А над тях времената скрепяват завет 

с черни ангели, слезли от адската суша. 

И снежинки, по-страшни от думи, звънят. 

И небето се прави, че вече не слуша. 

Като стари термитници сградите спят.

Падат живи звезди и пропадат вълшебства.

И играе на жомънка с мъртвия свят

най-самотното, живото, силното детство.

 

Ветровете са спрели и дишат едва

сто години по-късно зад бяла витрина.

Като спомен за някога силна трева

небесата, макар декемврийски, са сини. 

С изтърбушена слама наместо ръце

зад витрината смело маймунката гледа 

Топка плъст за гръдта си момичето взе, 

а в играчката пъхна сърцето си бледо. 

За да може куршумите в зимната нощ 

подранилата ангелска смърт да измами. 

И наместо надеждата в гръдния кош

да разстрелят 

студената истина само.

 

Любима на вятъра

 

Ветре, чакам те. Нищо, че бродиш по пътя студен. 

В теб водата на сините ледени кладенци пее. 

Ето, махам си връхната дреха. Увий се по мен, 

с кислородна целувка рисувай разклонени вени. 

 

Донеси дъх на хляб и на златни цветя, и на дъжд, 

разроши синевата, която е толкова гладка. 

Ти момче си, което живее в сърцето на мъж 

(любовта е вълшебството кротко на дива присадка). 

 

Залюлей със завесите залез, обагрен от нар. 

Изплети от лъчи паравана на синя мансарда. 

Отдъхни. Остави си крилата над земния шар –

нека цигански рижи метли да метат булеварда.

 

Ще налея във чашите лято до синия ръб. 

Ще постеля в нозете ти сянка на каменно цвете. 

Ти ме вдишай дълбоко. До златния мечешки гръб, 

който горе поклаща звездите си, благ и безветрен.

 

Нека двама дочакаме изгрева, островно син, 

да ни бъдат постеля летата и дългите зими. 

Ветре, който разделяш и сливаш, бъди ми любим.

Знам, сърцето ми много е тясно за теб. Разпръсни ме.

 

Ще се виждам в снежинка или пък напукана длан,

във пчела и погача, и плитка на друго момиче.

И дори да съм никъде, моля те, нека и там

да възкръсне частичка от мене, която обича.

 

Делничен дъжд

 

Някой път се разлита във всички посоки земята,

влиза в някакъв бавен зелен хронотоп изведнъж.

И пчелите звънят като гривни от леяно злато 

под прозрачното сари на скрития в облака дъжд.

 

До безкрай е отворено всичко. Небето излиза

от дълбокото дъно на празния охлювен храм.

Разкопчава си дрянът индийската мартенска риза

и кълвачите пращат мечти по шамански там-там…

 

Изнемогвам във себе си. Колко е тясно при мене.

Вземам в скута си жълтия, сит и добър котарак,

и му давам кълбото развито на спрялото време,

и го слушам как бавно навива минутите пак.

 

И посягам да хвана мига там, където е скъсан –

след обяда на думите винаги трябват игли.

И изпускам небето, и пчелните гривни се пръсват,

и започва безшумният делничен дъжд да вали.

 

Гъдулар

 

Гъдуларю, свири! Днес е щедър пазарният ден!

Донеси синева, леден извор и дъх на момиче.

Знам, че имаш нозе от трева и градински невен,

и на твърдия градски асфалт, уморен, коленичиш,

но свири!

Завърти своя танц като странстващ дервиш – 

ти с едната си длан натежалия дъжд си понесъл,

а пък с другата нас благославяш. 

Земята държиш

и от някаква стара безсмъртност небета раздаваш.

И си толкова скромен.

Подвил до пазара нозе,

на гъдулката свириш така, че и Бог заиграва.

Не подхвърлям монета, 

последното грозде я взе.

Но се спирам и слушам как изгрев и залез наддават.

И кафявото птиче със лъскаво черно око

при нозете ти клъвва трохи от сърце натрошено.

Ти отрано си станал да свириш небесно хоро – 

този, прашният, никакъв ъгъл 

е твоята сцена.

Във оркестър не свикваш, защото си странстващ артист –

разпиляваш косите, извиваш легато от ноти.

И лъкът ти дълбае следа 

през неделната вис –

целодневната пълна окръжност, 

събрала живота.

Но сърцето ти сигурно има размах на дъга,

щом на няколко струни перата си ангел забол е.

Гъдуларю, ти вятър си, слязъл в човешка тъга,

свободата ни в прашния танц на деня 

да измоли. 

 

Верен в свободата

 

Апостоле, ще помълчим пред теб. 

Тъй шумно е човешкото ни време. 

Търкаля се в безкрайния си жлеб 

от хлябове и делнични проблеми. 

 

А ти си все невидимо край нас. 

Милееш за заръките си трайни. 

Навярно в неугледния ни час 

е сетният ти, днешният ти тайник.

 

През примката си минал, без да спреш

и верен си останал в свободата –

един първоапостол, тръгнал пеш 

да основе родината си свята.

 

Където и да си, прати ни знак –

в крайпътен хан един навой развързан,

един куршум, един откъснат мак, 

един сломен на две годежен пръстен, 

 

едно начало, без да има край... 

звезда, която всеки миг ще падне... 

Апостоле, след онзи лобен грак 

надеждата с бесилото е равна. 

 

Обесиха ни с теб – един народ, 

събран в две светли синеоки крини. 

Сега те помним с минало добро

и се троши олтарът на Къкрина. 

 

Апостоле, остави ни завет 

с онази лобна, кръстоносна дата. 

Свободен бил си в робския си гнет, 

а ние днес сме роби в свободата.

 

Боянската светица

 

Сред иконите кротки, изпити, безмълвни и бледи, 

тя притиска в черешови устни златистия ден. 

И в очите й зреят зърна на безброй слънчогледи 

като химн на живота, събран от човешката тлен. 

 

Тя не носи одежди на бяла и суха светица. 

Има взор на момиче, което обича дъжда. 

И ръцете й с пръсти от бели крайпътни метлици 

търсят своя несбъдната обич под всяка звезда. 

 

Приклонила глава към иконите, тя се усмихва 

сякаш някаква тайна зелена е скрила от нас. 

И отдавна не плаща на времето кръвната лихва 

в самотата на своята бухнала каменна квас. 

 

Но в очите й цялото лято пожънато пее – 

тя е глас върху камък, изписан от огнена длан. 

И скрижалът на нейните прости човешки предели 

е една оживяла стена от Боянския храм. 

 

Между всички светци само тя се усмихва, не плаче. 

Чака, светла и чужда на целия каменен клир. 

Чака някой ръката й бяла да хване във здрача

и да тръгне до нея по пътя през звездната шир.

 

Песен за счупения прозорец

 

Откакто ме затвориха, прозорецът ми стана живопис

и гълъбови четки затанцуваха свободно по стъклата.

Дъждът между завесите играеше възторжено на бис

младежа, който влюбено с чадъра си танцува под водата.

 

Лъчите бяха нишките на Клото, а Лахезис – пролетта,

която ги засуква по обратните завои на съдбата.

А аз, една Атропос, зад студената си кухненска стена,

под клепките залепнали намирах цветове за слепотата…*

 

Април си тръгна, после май и юни. И тревата избуя,

превзе и хоризонта ми, и рамката на живия прозорец.

Усетих как в килима се просмуква следпотопната земя

и стягат змиевидните си пръстени къпиновите рози.

 

И тъкмо да забравя как ухае на щастливото „отвън“,

и тъкмо да повярвам на изкуството в свободното летене,

един далечен славей с гръд, пронизана от кучешкия трън,

запя за любовта си, от горещите звезди благословена.

 

Запя за широтата на улиците и лятното небе,

и хората, които се разхождат със загар от ветровете.

И тембърът на истината, вместо пред стъклата да се спре,

прозореца ми пръсна на стотици нарисувани парчета.

 

* Клото, Лахезис и Атропос – трите мойри – богини на съдбата в древногръцката митология.

 

Пророчество

 

От сърцето ми думите няма какво да откраднат 

и боите са само отломки от мъртва дъга.

Ще избягат петлите от всички великденски брадви

и светците – от всеки писец на зографска ръка.

 

От зелените черги ще букне нагоре гората

като огън на пещ, като втасал среднощ козунак.

Бог ще слезе от кръстния купол при нас на земята,

пред гишето на гарата – с отрязан до хълбока крак.

 

По таваните хлътнали вече избухват звездите –

ще остане след къщите само надежда от прах

(колко много глухарчета хвърлят памука си ситен

и поникват от гроба на дядо светулки от тях).

 

Ще се вкопча тогава със своите корени здраво

в натрошените думи на всички строшени неща

и ще бъда завинаги гладна и сита, корава

като семка на ябълка, като таванска звезда.

 

Дори да няма врата - издание на Фондация "Буквите" 2019г.

Книгата можете да прочетете безплатно оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=423


2020-04-24 | Прочетена: 887