Богдана Калъчева

Богдана Калъчева


ДВАНАДЕСЕТ

 

Дванадесет години ни делят,

дванадесет минути ни събират.

По гари и в житейски кръстопът

дванадесет послания намирам.

 

Дванадесет обятия прескачам,

дванадесети път към Теб вървя.

Препъвам се, изправям се и крача,

но всеки път по мъничко кървя.

 

Дванадесет заварва ни на чашка, 

по-жадна може би не съм била.

И този път оставам Пепеляшка.

В дванадесет е късно за дела.

 

Дванадесет апостоли ни бранят

и толкова ни дебнат сатани.

Дванадесет да тръгваш те подканя,

не смея да те впримча с „Остани“.

 

ЧУДОТО

 

Май било е така. Вик сред нищото.

В “Битие“ нито дума не пишело.

И пророците явно пропуснали

откъде и защо се е спуснало.

 

Най-нечакано, в миг се отприщило -

като огън без дом над огнището,

като хала сиротно засвирила,

като сетния дъх пред умиране.

 

Май било е така. Не присъствахме.

Като съдове бяхме разпръснати.

Като угар се бяхме пропукали,

светлината му просто не всмукахме.

 

То дошло и заварило слепите,

две души без посока и трепети.

Повъртяло се малко и тръгнало.

С теб защо, че е тук, се залъгваме?           

 

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

 

Когато делникът свирепо ме разкъса,

в тълпите вливам се, за да възкръсна.

С копнежи и надежди до пресищане

рисувам пътищата, гарите, летищата.

 

Струя наслуки по нестройни тротоари,

ревът на трафика в асфалта ме разтваря.

Потичам мътна, забучала, неспокойна,

грима отмивам от лицето на застоя.

 

Увличам яростно случайни минувачи –

течем, летим... нелепо е да крачим.

Когато делникът ни сграбчи от засада,

бесът ни вече плъзнал е навсякъде.

 

МНОГОЛИКА

 

Не съм чудата, просто многолика.

Дарена бях с чеиз от сто живота.

Сърцато си избирах годеника,

не се броиха къщи и имоти.

Когато с него минах под венчило,

камбаните запяха възкресенски.

Поспря за миг вселенското гъмжило,

светликът ни приветства съглашенски.

Не съм чудата, просто многолика.

Откакто с Аполон венчани бяхме,

да бъда едносмислена отвикнах

и сто живота с него заживяхме.

 

КУЛА

 

Спасявам книги, книги ме спасяват.

Засядам лошо в прашните корици.

Редя камари, слагам във редици –

навярно знаеш – хиляди ми трябват.

 

Градя си кула псевдовавилонска,

накрая мир, не Господ да достигна.

Сизифов труд – когато я издигна,

стоварва се обратно йерихонски.

 

Спасявам книги, книги ме спасяват,

в умората сред страници се свличам.

Петли пропяват. Трети път отричам,

че някога на друго се надявах.

 

 Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?

Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.

Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.

Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.

Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!

Твоя,

Многоликата


2021-04-13 | Прочетена: 98