ПРИКАЗКА ЗА МОМИНКАТА

Галя Вълева


Залезът палеше огньове в прозорците на съседните жилищни сгради. През процепа между блоковете тя виждаше в далечината моравия силует на Родопите, открояващ се величествено. Усещаше болката на слънцето от сбогуването му с пролетния ден – кървави дири по чистата синя повърхност, и тъгата в сърцето ѝ нарастваше. През целия ден трудно сдържаше сълзите си. Всяка година на тази дата се чувстваше зле. Минаха вече четири години, откакто баба ѝ почина, но все още не можеше да приеме загубата и сърцето ѝ кървеше от неизлечимата рана. 

— Мамо, какво ще вечеряме? – сепна я гласът на Митко, синът ѝ. 

Тя се извърна с гръб, за да скрие влагата в очите си, и като отвори вратата на фурната, издърпа решетката. Подредени, оттам се усмихваха шест принцеси и разнесоха аромата си из малкото кухненско помещение. 

— Йе-е! – възкликна малчуганът. –Точно като на баба Ивана. 

— Какво за баба Ивана? – появи се и малката Криси на вратата. Явно привлечена от уханието на принцесите. 

Недочакала отговор, тя се настани на мястото си около масата и каза: 

— Ще ни разкажеш ли пак за баба ти, мамо? 

— Да, разкажи ни! – светнаха очите на Митко. 

Тя постави чиния с по две принцеси пред всеки от тях и като наля в чашите им айран, приседна на стола между двамата. Децата ѝ я гледаха с широко отворени очи, което предизвика усмивката ѝ и започна разказа си: 

— Баба била лична девойка. Хубава, остроумна… 

— Какво е „лична“? – малката ѝ дъщеря я гледаше и любопитство надничаше от големите кафяви очи.

Четиригодишното момиченце обичаше да обогатява речника си с нови думи. 

— „Лична“ е стара дума – започна да обяснява търпеливо тя. – Когато едно момиче е известно с добрите си качества и това се знае от много хора. В случая цялото село знаело, че щом Ивана вземела сърпа и започнела да жъне, няма кой да я настигне или изпревари. Нямало по-пъргава мома от нея. Жънела и пеела, а смехът ѝ надалеч се носел… 

— Аха-а, като в състезание – констатира доволно Криси. 

— Да, нещо такова, а сега ще слушаш ли или ще бръщолевиш? – прекъсна я батко ѝ, който изгаряше от нетърпение да чуе нататък историята.

— Да, баба можела да победи всички в състезание – усмихна се майка им и продължи: – Та, както вече казах, била известна с хубостта си, остроумието и работливостта си. Младежите я заглеждали, но заради острия ѝ език малцина се осмелявали да я ухажват. Щом го сторели, тя така ги скастряла, че те и не помисляли да направят втори опит. Когато била малка, около десетгодишна, била много палава. Майка ѝ, за да ѝ напомни, че е момиче, извикала една баба да ѝ пробие ушите. Дошла баба Нонка, извадила инструментите си – една глава лук и голяма игла, от онези, с които шиели обувките, и като наплюнчила пръстите си, взела да мачка с парче лук меката част от ухото на момичето. Очите на баба се насълзили – къде от болка, къде от миризмата на кромида, и тя подскочила ужасена. Не могла обаче да се отскубне от желязната хватка на старата жена, която забила в този момент иглата в ухото ѝ. Баба изпищяла от болка, дръпнала се и изхвръкнала от стаята. 

— Ела, ма, Ивано! Къде се дяна? – викнала старата жена, но от нея нямало ни вест, ни кост. Скрила се някъде и чак привечер се прибрала, когато се убедила, че бабата си е тръгнала. Беля си хванала на главата старицата, защото от този ден нататък баба я причаквала на черницата, дето растяла пред къщата им, и я целела с плодовете ѝ. Лошото било, че живеели на центъра, точно до хоремага, и жената трябвало да обикаля по сокаците.

— Ама, мамо, това не е хубаво! – каза Криси колебливо. 

— Така е, миличка, но както казах в началото, баба ми била много палава. Естествено, баба Нонка се оплакала на баща ѝ, моя прадядо Петко, и той я наказал. 

— Как?! – в очите на Митко се появиха дяволити пламъчета. 

Той из основи познаваше различните форми на наказание. Родителите му често прибягваха до тях, когато направеше поредната пакост. Майката се усмихна и продължи: 

— Накарал я да се извини на баба Нонка и да ѝ позволи да ѝ пробие и другото ухо… 

— Направила ли го е? – полюбопитства синът ѝ. 

— Разбира се! Щом баща ѝ кажел нещо, то било закон! 

— Да-а! То и сега е така, мамо! – съгласиха се децата. – Хайде, не спирай, продължавай да разказваш… Като приказка е! 

***

 

Ивана била немного висока на ръст, с едра снага. Пъргава, винаги засмяна. Блатистозелените ѝ очи, изпъстрени със смеещи се жълти точици, изразявали емоциите ѝ. Младежите я търсили по вечеринките, защото щом запеела, гласът ѝ омагьосвал и докосвал сърцата. Съобразявали се с нея, защото езикът ѝ режел и винаги имала готов отговор за всичко. 

В онези години момите рано се задомявали. Научени от малки да въртят къща и да месят хляб, те скоро приставали и излизали от дома на родителите си. Била шестнадесетгодишна, но не мислела за сватба. В селото нямало ерген, който да привлече вниманието ѝ. 

— Ивано, – казвала майка ѝ – ако много избираш, стара мома ще си останеш! 

— Ами, мамо, ако тъй е писано, тъй ще стане, ама няма на първия срещнат да пристана и цял живот нещастна да бъда! 

— Тъй, тъй, чадо – съгласявала се майка ѝ, а после някак умолително добавяла: – Ама ти не придиряй много… 

Една неделя, през септември било, когато тъкмо започвал гроздобера, в селото се организирал събор. Дошли другоселци, оркестър извикали и се започнала веселба. Момите с рокли пременени, с нови обувки, дето ги пазели само за специални случаи и за ходене до града, а младежите с панталони и ризи с високо навити ръкави. Косите им зализани със захарна вода, наперени. Цялото село се събрало на мегдана. Виело се хоро, децата търчали напред-назад, мъжете събрани на групички, бистрели политиката, а бабите, домъкнали от вкъщи малки столчета и насядали на тях покрай дуварите, зорко наблюдавали. Одумвали момите коя къде гледа, младежите – кой коя харесва, не изпускали от очи омъжените жени, да не свърнат поглед от мъжа си, и цъкали възмутено след някоя булка, чиято рокля била малко по-къса от обичайното. Те, бабите, друга работа нямали. Били очите и ушите на селото. Информацията в онези дни се предавала от уста на уста, но винаги първоизточникът бил някоя бдителна женица, която уж случайно видяла или чула нещо. 

Хорото се виело и всеки, хванал се за него, като че оставял сърцето си там. 

„Иха!“ – стройно подвиквали мъжете. 

„И-и-и!“ – пригласяли им женските гласове и всинца пристъпвали стройно като един. Бачо Киро развявал пряпореца и стъпвал напето, а след него като броеница от шарени мъниста ситнели моми и ергени, млади и стари, с усмивки на зачервените лица и блеснали очи. Празник било и всеки загърбил всекидневните проблеми, тревогите и немотията, искал да разпусне душата си. 

Георги и още двама негови другари стояли по- отстрани и оглеждали пъстрото множество от хора. Димитър, най-големият в групата, ги бе измолил да го придружат. Чул за събора, той се надявал да открие тук, в това чуждо село, мома, дето да му грабне акъла. На двадесет и осем години станал преди месец и родителите му все му натяквали, че е време да се задоми. Булка трябвало да влезе в къщата им, дечица да си народят. 

— То не може все ерген да седиш! – скастрил го един ден баща му. 

— Майка ти отмяна иска, остаряваме вече! – мърморил той недоволно и гледал сърдито изпод вежди. 

— Добре бе, тате! – съгласил се младият мъж. – Ама като няма подходяща за мен, аз какво да направя? 

— Как тъй да няма? – сопнал се баща му. – Ей я Минка, през две къщи живее… Хубава, скромна, тиха… А пък и Злата Начевата, тя пък красавица направо… 

— А-а-а, тате, не може така – опълчил се синът. – Те и двете са на Гочо, а аз приятелството си с него няма да разваля! 

— Как тъй на Гочо, бе? – реагирал баща му. – Тя, Злата, му е сестра, ама не е негова собственост… пък Минка, какво? Те не са женени… Ей, мома се краде, тъй да знаеш, не мой само да чакаш и да се маеш… Мислил си Димитър за Минка, понякога я сънувал даже, а после не можел да погледне приятеля си в очите. Гузен се чувствал. Девойчето, като видело Георги, направо грейвало и боята си пускало. Хубава, златокоса, а очите ѝ големи, сини, да се удавиш в тях, но… Не за него, а за Георги я гласели техните. 

Георги се отделил от приятелите си и се приближил до една от насядалите на столчетата жени, отдалечена от групата на другите. Облечена била в черен вълнен сукман, а косите ѝ били покрити с черна забрадка. Мъничка като детенце, свила се на столчето и съсредоточено плетяла. Само от време на време поглеждала към хорото и благо се усмихвала. Приклекнал той до нея и я поздравил с думите: 

— Добър вечер! 

— Добра да е, синко! – отвърнала жената, като вдигнала очи от плетката. 

Взряла се в лицето му и казала: 

— Не съм те виждала тъдява. Чие момче си? 

— Не съм оттук, бабо. За събора дойдохме. Да се повеселим, да погледаме. Чухме, че хубави моми имате, надалеч им се носи славата… 

— Хубаво, момко, ама си ги вардим, че то хубавата стока лесно се не намира и скъпо струва – засмяла се, а очите ѝ преценяващо го гледали. 

— Така е и с право! – съгласил се Георги. – Гледам ги на хорото. Все кръшни, все наперени, ама аз за приятеля ми най-добрата искам да найда и те питам, та да ми помогнеш. 

— Да ти помогна, синко! Оти да не ти помогна, ама я ми кажи, ти какво дириш у една булка? – бабата го гледала и пламъчета смях проблясвали в очите ѝ. 

— Ех, бабо! Какво да диря? Искам, като я видя, да ми се разтупти сърцето, а като чуя гласа ѝ, драго да ми става… Че то другото все някак ще се натъкми… – говорил сериозно момъкът и думите му се харесали на старата жена. 

— Слушай, момче, я се поогледай! Всички моми са на хорото. Коя от там ти фаща окото? 

Младият мъж вперил поглед в пъстроцветната редица. Нагласени били момите, млади, хубави, но една привлякла погледа му и той с интерес я загледал. Басмената ѝ пъстра рокля първо видял. Трептяла като жива коприна, а формите ѝ шавали под нея и приковавали погледа му. Белите ѝ нозе леко стъпвали и живо следвали ритъма на музиката, обути в износени кафяви обувки. Косите ѝ тъмни, леко чупливи, току падали върху зачервеното ѝ лице, а очите ѝ го примамвали с блясъка си и смеха, който припламвал в тях. Посочил я на събеседницата си и казал: 

— За нея ми кажи, моля те! 

Смехът на възрастната жена го изненадал и смутил – тих, гърлен като хриптене. Тялото ѝ се разтресло от него, а лицето ѝ се зачервило. Закашляла се и трудно си поела въздух, а Георги я гледал и не проумявал с какво предизвикал тази реакция.

— Ех, синко – казала жената най-накрая, като се успокоила – ти харно се целиш, ама на костелив орех си попаднал… 

— Защо? Задомена ли е? – несигурно попитал младежът и като пак я огледал, добавил: – Малка ми изглежда. 

— Че е малка, малка е, лани направи шеснайсе и не е задомена, ама няма и скоро да пристане, че езикът ѝ като остър нож реже и много-много не си поплюва. Начетена е, да знайш, не е някоя залюхана и с думи няма да я омаеш, щото повече от тебе ги знае. А като запее… Сърцето ти фаща и в ръцете си го държи. – Жената поклатила глава с думите: – Не е за теб, синко! Добро момче ми изглеждаш, не си вкарвай таралеж в гащите… 

— Сполай ти, бабо, за съвета, ама сега като че още повече ме влече към нея – каза младият мъж и се изправи. 

Бабата го изпратила с поглед и тихо продумала: 

— Тя и реката влече, баби, ама и дави! 

Георги се завърнал при другарите си и те започнали да го заразпитват: 

— Е, какво научи? Коя мома е свободна? 

— Не знаеше жената коя е свободна, ама ми каза, че хубавата стока се краде и лесно се не взема – не искал да насочва вниманието на Димитър към момичето, на което даже името не знаел. Забравил да пита, но то вече се бе промъкнало в мислите му. 

— Е, хареса ли някоя? – попитал уж нехайно, но сърцето му се свивало от страх приятелят му да не посочи нея. 

— Тц – категоричен бил отговорът. – То като че в наше село момите са по-хубави. 

— Да – съгласил се Стефан, който бил по-малък от тях и не мислел още за женитба. 

— Че като си харесал някоя от село, що дирим тука? – искрено се учудил Георги и погледнал Димитър. 

— Е, аз съм я харесал… – започнал несигурно младият мъж, но после сякаш се сдобил с кураж и продължил: – Ама то май за тебе я готвят… 

Георги го гледал втрещено.

— Митьо, какви глупости говориш? На никоя дума не съм давал и никоя още не съм избрал… Кой я готви за мен и коя е тая мома? 

Лицето на приятеля му се зачервило, а черните очи радостно заблестели. Той сложил ръка на рамото на Георги. 

— Истина ли ми говориш? – невярващо попитал. 

— Истина, ама я ми кажи, коя е тя, че любопитно взе да ми става – смеел се младият мъж. 

— Минка… – едва дочуто казал Димитър и само като споменал името ѝ, лицето му още повече запламтяло. 

— Ей, човече! – разсмял се с глас Георги. – Ами що дирим тук тогаз? Хайде да ходим да я взимаме… 

— Е, ние и утре можем да я вземем – възнегодувал Стефан. – Дошли сме тук, нека се повеселим, а утре шъ идем да я искаме… 

Двамата млади мъже се разсмели с олекнали сърца и се съгласили с младежа. 

Тъмно било вече, когато музиката замлъкнала и хорото се разпуснало. Бабите грабнали столчетата си и бавно се запътили към домовете си, като все още коментирали събитието. Семейните двойки привикали дечурлигата и започнали да се разотиват, засмени, доволни от различния, изпълнен с веселие ден. Младежите се сформирали на групички и се уговаряли къде да продължат още поне малко забавата, знаейки, че не бива да окъсняват, защото на другия ден трябвало да са на полето в ранни зори. Установили се на поляната на центъра, където имало два ствола на дървета, повалени преди няколко години от мълния. Използвали ги за пейки. Седнали на тях момите, а младежите насядали на земята. Бачо Киро, който бил неразделна част от компанията, донесъл акордеона и също седнал сред младите момичета. Той бил като талисман, като душеприказчик, като съветник за младите. Отрано овдовял, без деца, без семейство, той бил винаги с тях, пък и те самите го търсели. Родителите им били спокойни, че възрастният мъж се води с младите, защото ги наблюдавал и пазел. Не бил тукашен, зет дошъл в селото и малко знаели за него, но с годините го приели за един от тях и спрели да питат откъде е. Малцина били тези, дето знаели част от историята му, но с времето тя потънала в забрава. Георги, Димитър и Стефан се приближили до насядалите младежи, поздравили и попитали дали могат да се присъединят към тях. Приели ги радушно. Разпитали ги откъде идват, що дирят тук и се заприказвали за земеделски работи, за предстоящия гроздобер. Бързо намерили общи приказки и скоро всички се смеели заедно. 

— Хайде, бачо Киро, посвири ни малко! – подвикнало едно от момичетата към по-възрастния мъж и той, не дочакал втора покана, награбил акордеона. 

— Каква я искате? – попитал усмихнато. – Народна или пролетарска?

— Каквото ти е на сърце, че тя, музиката, от сърцето се ражда! – казал Георги, а очите му все към Ивана бягали. Чудел се как да я приближи, да я заговори, но около момичето били насядали приятелките ѝ и се смеели на нещо. 

— Тъй е, другарю – съгласил се мъжът и разпънал акордеона. 

Засвирил и запял, а гласът му се извисил над смълчаната компания и се понесъл по тъмните улички на селото. Мек и топъл глас, който галел ухото и приковавал вниманието. Младежите тихо припявали и се поклащали под звуците на музиката. 

— В наше село момите пеят като славеи, та не знам дали и по вашия край могат така… – нарочно казал Георги, когато песента свършила. Помнел думите на възрастната жена за момата и искал да чуе гласа ѝ. 

„Могат! Могат!“ – провикнали се младежи оттук-оттам, но в този миг девойката го погледнала сериозно и казала:

— Те и мечките по команда кълбета правят, ама мечкадар ги води. Та да питам, ти мечкадарин ли си, та нас за мечки на вземаш?! 

Георги отвърнал на погледа ѝ и не отговорил веднага. От другаде се чули гласове: 

— Що ма, Ивано, се заяваш с човека?! 

— Недей ма, Ивано, той с добро питаше… 

— Не съм искал никого да обидя! – казал младият мъж. – Просто се питах дали в селото ви има гласовити моми, щото видях, че можете да играете и да се веселите… 

— Айде, Ивано, запей! Покажи на човека! – провикнал се някой. 

Другарките ѝ я сбутали и подканили да запее, а тя се изправила и казала: 

— Айде, другари, останете си със здраве! Аз ще се прибирам, че късно стана! 

При тези думи девойката излязла от кръга, образуван от насядалите на земята младежи, и тръгнала през поляната. 

— Чакай! – хукнало след Ивана едно от момичетата. 

Тя се извърнала и изчакала да я настигне и двете се изгубили в тъмнината. Георги проследил с поглед двете момичета и със загадъчна усмивка на лицето си мислел: 

„Бре-ей! Много кибритлия е тази Ивана! Очите ѝ пламтят, изгарят те, сякаш в мозъка ти искат да надникнат!“.

Тримата младежи постояли още малко, пък се запътили към село с приповдигнато настроение. Около петнайсетина километра бил пътят, но си струвало да го изминат. Георги и Димитър вървели, потънали в мислите си, и само Стефан говорил без да спира, което подсказало на другарите му, че доста пъти е надигал дамаджанката с ракия, която младежите си подавали помежду си. 

Гроздоберът започнал и всички излезли на полето. Откакто започнала национализацията на селското стопанство преди две години, малцина били тези, които се разделили без болка в сърцата със земята си. Трудно било за тези хора, които цял живот са хвърляли здраве и пот да я обработват, да я дадат на други да я стопанисват. Болно им било, но нямали избор и малко по малко започвали да свикват. Сега, застанали пред това море от стройни редове, накичени със сочни, кехлибарени гроздове, те някак си искали да повярват, че за добро е било. Всички се трудили тук рамо до рамо и много работа хвърлили, но доволни били от постигнатите резултати. 

— Е, другари, да започваме, че пладне стана! – извикал бригадирът им и те като отвързани се юрнали между редовете. 

Жените събирали гроздовете в кошове, а мъжете ги изнасяли от редовете, изсипвали ги и празни ги връщали. Работата споряла, подхвърляли си шеги и закачки и не усетили как дошло време за обяд. Всеки извадил торбичката си с храна и насядали под сенките на старите два ореха. 

— Ако я караме така, за няколко дни, ще приключим работата тук – съобщил бригадирът радушно. 

— Че то по друг начин няма как да я караме – обадила се Ивана. – Само дъжд да не завали, че тогава никак няма да я подкараме… 

— Ти не знаеш друго да кажеш – прекъснал я той, видимо ядосан. – Все отгоре трябва да си! 

— Ами то е вярно бе, Танасе! – обадил се един от мъжете. – Право дума девойчето! Каквото и да правим, срещу природата не можем да застанем! 

— Тъй си е! – обадили се и други. 

Прогнозата се сбъднала и на третия ден заваляло. Изсипал се дъждът като из ведро и напоил хубаво земята. Прибрали се хората по домовете си и зачакали да изгрее слънцето и да изсуши редовете. 

Ивана бързала към бакалията. Много работа имала у дома. Животните щели да се приберат от паша и трябвало за тях да се погрижи. Една крава и три овце имали и тя ги дояла всяка вечер. Майка ѝ от година вече линеела и немощна се чувствала и тя гледала да я отменя при всяка възможност. Не ѝ тежало. Била млада и силна и с лекота вършела всичко, а вечер, когато всички се събирали в малката стаичка, идвало най-хубавото – двамата с баща ѝ четели, а малката ѝ сестричка и майка ѝ слушали прехласнато със светнали очи. Затова Ивана бързала да сколаса с всичко, та да се пренесе в чудния свят на книгите. 

— Здравей! – Георги стоял пред нея и ѝ се усмихвал. 

Тя се помъчила да го заобиколи, но той препречил пътя ѝ. Погледнала го, леко раздразнена, че я бави, но той отстоял на погледа ѝ и не помръднал. 

— Здравей! – казала тя, щом усетила непоколебимостта му. 

— Какво те води пак в нашто село? – въпросът ѝ се изплъзнал и тя леко се изчервила. 

— Реших да се кандидатирам – усмихвал ѝ се той. 

— За какво да се кандидатираш? – интерес проблеснал в очите ѝ. 

— За твой ухажор, че то, разбрах, много кандидати имало… – отговорът му я смутил леко. Не знаела какво да отговори и се ядосала на себе си. 

— Може ли? – гледал я и очите му не трепвали. 

Сини, засмени, добри очи, които я притегляли и тя усетила как учестено забило сърцето ѝ. Бързо се окопитила от смущението и троснато отвърнала: 

— Че аз откъде да знам! Питай тия на опашката… Разбери се с тях! 

След това го заобиколила и почти тичешком влязла в бакалията. Страните ѝ пламтели, а сърцето ѝ щяло да изхвръкне. Няколко минути постояла там, уж че разглеждала нещо, за да възстанови дишането си, и като направила необходимите покупки, излязла, готова за словесен двубой. Потърсила го с поглед, но от него нямало и следа. 

Минавали дните. Гроздоберът свършил и намаляла работата на полето. Вечер младежите се събирали на поляната, но все по-хладно ставало и все по-кратки били вечеринките. 

— Трябва да си направим място за събиране! – предложил една вечер бачо Киро. – В другите села вече има такива места, дето се организират вечеринки. 

— Ами то место има – намесил се Васко. – Ей къде е! – посочил към читалището, което в последните години пустеело празно. Било построено преди двайсетина години от местни филантропи и преди войната кипяло от творческа дейност. В последно време стояло изоставено и занемарено. 

— Браво бе, Василе! – подвикнали оттук-оттам. – Да говорим с председателя и да го ползваме! 

— Ще направим пейки в салона, момите ще поукрасят малко и за зимата ще си имаме местенце, където да се събираме – говорил разпалено бачо Киро и всички го подкрепили. 

— Ивано! – провикнал се един от младежите. – Нищо не казваш! 

— А? – младото момиче като че се сепнало. Било потънало в мислите си и стояло малко настрана, някак отнесено. 

— Какво ти е ма, Ивано? – подхванал я и Киро. – Да не си болна нещо? От дни те гледам, че като завеяна вървиш! 

— Нищо ми няма бе, бачо Киро – направила опит да се засмее момата. – Слушах ви и съм съгласна. Даже се ядосах, че аз не съм се сетила за това. 

Всички се засмели и подминали темата, но приятелката ѝ Цвета се приближила до нея и тихо я попитала: 

— Кахъри ли имаш, сестрице? Да не би нещо майка ти?

Големите кафяви очи на момичето я гледали втренчено и очаквали отговора. 

— Добре съм, Цвете! И мама е добре, да пази Господ! Само дето този Георги, помниш ли, другоселецът, като че в мозъка ми е бръкнал и все за него си мисля. Странен човек, ей! Ухажор щял да ми става, а яко дим изчезна… – прошепнала Ивана последните думи повече като на себе си.

Цвета се подсмихнала леко, но нищо не казала. Познавала Ивана и ако ѝ кажела, че с Георги имали уговорка, щяла да я насмете с острия си език, а можела дори да се разсърди. Обичала Цвета приятелката си като родна сестра и доброто ѝ мислела, но този момък искрено говорел и спечелил доверието ѝ и тя обещала да му помогне, ако имало нужда от това. 

— Та ти ухажори имаш ма, Ивано! За какво ти са още? Пък и този, как му беше името… – направила се на ударена Цвета. 

— Георги! – допълнила я приятелката ѝ. 

— Да, този Гочо – продължило момичето, – той даже от село не е. Какво знаеш за него, за майка му, за баща му…? Нищо! 

— Е, поразпитах малко… – смутено казала Ивана, а очите на Цвета се ококорили от почуда. 

— Ти да видиш… Жива да не бях! – възкликнала тя, но бързо прикрила устата си с ръка, като видяла предупредителния поглед на Ивана. Продължила после, почти шепнешком: 

— И? Какво разбра? 

— От добро семейство бил! Така казват – снижила гласа си Ивана. – Имал две сестри, едната омъжена вече, а другата колкото нас, мома. Баща му бил благ човек, добър стопанин… Майка му малко по-серт била, ама… – тя замлъкнала, като че изведнъж се усетила, че се е издала, че мисли за него, и притеснено продължила: – Ама ти да не си помислиш нещо? Аз само тъй, от интерес… 

— Нали сме приятелки ма, Ивано! Нали си споделяме?! – засегнала се Цвета. – Аз на тебе всичко си казвам и не се тревожа, пък сега ти мъ обиждаш, като че не ми вярваш… 

— Не е така, Цветенце! – бързо казало момичето. – Просто и аз не знам какво става с мен… Мисля си за него и едно трептене усещам ей тук – посочи стомаха си – а после срам ме хваща, щото знам, че не е редно това… Та аз почти не го познавам… 

— Их, ма, Ивано, каква си! – изсмяла се Цвета. – Много ги мислиш ти нещата. Искаш за всичко обяснение да намериш, ама за любовта няма такова… Като гръм те удря и не прощава! 

Тежки години били. Неизвестни. Лозунги се издигали, но нови и неразбираеми били те за селянина. Неуки били хората по селата, мнозина и неграмотни, и уплашени били от настъпващите промени. Крехка им била представата за света, а мечтите им някак си безкрили, вързани към простичкия им бит. Да работят били свикнали, със земята да се борят. От нея да се хранят и на нея да се уповават. Вдигали поглед към небето и по знаци четели дъжд дали ще има, или сушава година ще бъде. Тези думи, „ново“, „модерно“ общество, чужди им били и се бояли, и негодували. 

Когато започнали да ремонтират салона на читалището, много от възрастните скептично клатели глави, а имало и такива, които гласно коментирали: 

— Те младите само за кефа си мислят! Разпусната е тая младеж! 

Един ден Киро, като чул тези слова, възроптал: 

— Що така хортуваш ма, лельо Недке? Ние това го правим за всички ни! 

— Да бе, Киро! Врели-некипели думаш! – сопнала му се тя. – Как мъ видиш ти мене на танци да довадям?! 

— Е, не на танци ще идваш ти тука, ама през деня на раздумка можеш да идваш! Дълга зима се задава. Кво ще правиш сама у вази? Пък и чичо Иван… Що да не дойдете двамата? Той табла, на карти да играе с другите, а ти с жените да си хортуваш, момите на песни и плетка да учите… По-леко зимата ще мине, че то като се затворим в къщи, и онемяваме, и оглушаваме от тишината… Пък виж какво хубаво читалище си имаме – место има и за млади, и за стари! 

Жената си тръгнала, но при тези думи започнала по-различно да гледа на нещата и веднага при комшийката си отишла да сподели новината. Скоро цялото село научило и много хора дошли да помогнат. Председателят одобрил идеята и видял в това бъдещи облаги за селото, затова осигурил две печки и десет кубика дърва набавил. Дружно работели селяните и като приключили, хабер до околните села изпратили, че вечеринка с танци ще правят. На 21.11 била обявена датата – Въведение Богородично, ден на християнското семейство и младеж. 

Украсен бил салонът, пригоден за забава. Бабите донесли пити и сладки, ракия и вино имало на разпънатата в дъното маса. Оркестърът засвирил и започнала веселбата, че жадни били хората за такова събитие. Зимата тропала на вратата и дълги били нощите, а дните омалели, мрачни, бавно минавали. Ивана се оглеждала сред множеството от хора. Надявала се Георги да открие, че много време минало, откакто говорила с него пред бакалията. Много часове за него била мислила, но очите му повече не видяла, а погледа му сърцето ѝ закарфичил и пробождал я, щом дъх си поемела. 

Възроденото читалище събрало много хора. Дошли младежи и девойки и от другите села, млади семейни двойки, любопитни баби, под предлог уж, че мома водят, а очите им шарели неуморно и запечатвали в паметта си всеки поглед, всяка разменена усмивка или жест. Трупали материал за раздумка месеци напред. Виело се хорото и тропали обущата по дървения под. Настроението било приповдигнато и усмивки греели по лицата. По-възрастните си спомняли за годините преди войната, когато читалището кипяло от живот и културна дейност. Надежда таели, че отново ще се върне животът към нормалното си. 

Георги стоял със своите другари в отдалечения ъгъл и крадешком се оглеждал. Двата месеца, в които не бил виждал Ивана, били минали твърде бавно. Говорил с баща си за девойката, но възрастният мъж бил поклатил глава и тихо, сконфузено някак бе продумал: 

— Хубаво, сине, ама не бързай! Помисли първо, че то мома лесно се взема, ама трудното после идва. Ти тая мома я знаеш на вид, ама ще можеш ли живот с нея да живееш, деца да създадете и да ги отгледате? 

— Знам, тате! Помислих го! – отвърнал му Георги. – Че то, ако не го бях помислил, нямаше с теб да говоря… 

— Виж, сине – не го дочакал да довърши възрастният мъж. – Ние с бащата на Минка, с Ботьо, по-рано говорихме и се разбрахме… 

Видял той, че синът му се готви нещо да каже, и вдигнал ръка, за да замълчи. Пооправил си каскета някак притеснено, пък продължил: 

— От малка я знаеш Минка и добро момиче е, знаеш. Те двете със Злата пред очите ми израснаха… Тиха, спокойна, добре ще си живееш с нея, пък и с баща ѝ сме другари цял живот, дет са вика… 

— Тате! – Георги се изправил. Били седнали под навеса на малки трикраки столчета и царевица ронели. При рязкото му движение столчето му се катурнало назад. Той се навел да го изправи и мислите си да събере, а после заговорил с равен, лишен от емоции глас: 

— Знам, че доброто ми мислите… Благодарен съм за всичко, дето сте направили за мен, ама булката аз ще си я избера! 

— Тъй е! Аз само искам да ти е леко, Гочо, пък и… – запънал се баща му, умълчал се за миг, а после продължил почти шепнешком: – Знаеш какви времена бяха и какви настанаха… Парите са кът и за сватба пари сега няма… 

Сведената му глава и погледът, забит в земята, натъжили младежа. Станало му болно да го гледа тъй и само махнал с ръка, и без да каже и дума, тръгнал през двора към пътната врата. 

Танците били в разгара си. Ивана видяла Георги в другия край на залата и щом погледите им се срещнали, тя усетила руменина да плъзва по лицето ѝ, сърцето ѝ учестено започнало да бие. Хванала се на хорото и залепила усмивка на устните си, за да не издаде обзелото я вълнение. Завъртял се салонът пред очите ѝ, а мислите ѝ тичали по-бързо от краката. 

„Що не идва да ме заговори? Сигурно се е отказал! Що не мога да спра да мисля за него?“ 

Усетила раздвижване от лявата си страна и друга ръка хванала нейната, а щом завъртяла натам глава, срещнала погледа му и усмивката му я зашеметила. Врътнала главата си и ускорила темпото, а ръката ѝ изгаряла в неговата и топлината по цялото ѝ тяло се разнесла. Музиката секнала и хорото се разпуснало. Всички аплодирали танцуващите и музикантите. Засвирили кадрил и двойките се понесли в ритъма му. 

— Ще танцуваш ли с мен, Ивано? – стоял той до нея и я гледал с очакване. Тя само кимнала. Глас не излизал от пресъхналото ѝ гърло. Той бил галантен танцьор и умело я водил. Чувствала се лека в ръцете му и следвала стъпките му. Когато танцът свършил, лицата и на двамата пламтели. Той я поканил навън за глътка свеж въздух. Тя го последвала. 

— Хубаво е станало читалището! – казал той, като се изправили на стълбите отвън. 

— Мхм – смънкала тя и леко потреперила от вечерния хлад. 

Той забелязал това и я наметнал с овехтялото си сако. Мълчали. Думи много чакали, неизказани, но и двамата не знаели как да започнат разговора. 

— Гледай как се е облещила луната тая вечер! – промълвила тя. – Сякаш и тя иска да потанцува… 

— Да-а, ама и луната да слезе тук, пак не може да засенчи една девойка – думите му я сварили неподготвена и тя нервно се засмяла. Въпреки че знаела отговора, попитала: 

— Коя, бе, Гьорге? – гледала го.

Очите ѝ блестели закачливо, а устните ѝ, извити в усмивка, приковавали погледа му. 

— Тебе, Ивано! – гласът му излязъл дрезгав и той с пръст отметнал кичур коса от лицето ѝ. Гледал я и след един дълъг миг мълчание попитал: 

— Ще ми пристанеш ли, Ивано? Защото откакто те зърнах, все за тебе мисля и нищо друго не искам, освен моя да бъдеш! 

Тя притихнала. Дъхът ѝ секнал за миг, а после като издишване промълвила: 

— Да! 

Младият мъж не повярвал на ушите си и в първия миг като шашнат останал, а после като се окопитил, взел я в прегръдките си и тихо в ухото ѝ прошепнал: 

— Не знайш колко щастлив мъ правиш! 

Постояли още малко навън и се разбрали на другия ден накрая на селото да се видят по обед и да се разберат. Тази нощ никой от тях двамата не спал. Мислели и премисляли случилото се и туптели сърцата им от вълнение и радост. Георги бил изготвил план, затова само ѝ казал да каже на техните за него на другия ден, преди да се срещнат. Ивана пък място не си намирала и нямала търпение да съмне, та да каже на майка си. На баща си не смеела. Строг и сериозен човек бил той и тя предпочитала майка ѝ да му съобщи новината. Свеняла се тя да го стори. 

Настъпило утрото и след като свършила задълженията си, отишла при майка си и ѝ споделила новината. Жената се разплакала от умиление и ѝ дала благословията си с думите: 

— Щастливи да сте, мама, и заедно да борите живота без страх и без срам в сърцата си! Да се уважавате и почитате! Благословени бъдете! 

— Благодаря ти, мамо! Нали ще кажеш на тати? – попитало момичето, а майка ѝ само кимнала: 

— Ти не бери грижа! Той е строг, ама сърцето му е нежно и за теб, и за Софка, главата си дава. Ще го приеме! Ще видиш! 

Тръгнала Ивана в уречения час към края на селото, където я чакал Георги. Обяснил ѝ подробно той положението, разговора с баща си и пак я попитал: 

— Сигурна ли си, Ивано? Ще ми пристанеш ли? 

Тя се качила в каруцата и рекла твърдо: 

— Аз думата си на две не цепя! С теб съм, Гочо, пък каквото ще да става! 

Той не чакал повече. Метнал се на капрата до нея и подкарал коня по пътя към тяхното село. 

Тъмно било вече, когато пристигнали в селото. Пустеели улиците и само лай на някое куче се чувал. Светлинки примигвали в прозорците, а от комините се виел пушек. Спрели пред къщата и той слязъл, завързал коня на дървото пред пътната врата, подхванал я да слезе и стиснал ръката ѝ за кураж. Отворил вратата и се провикнал: 

— Мамо, тате, излезте, че булка ви водя! 

Плъзнала мълвата из селото и бързо се разнесла. 

„Георги Начевия булка си довел! От Момино чак я води!“ 

И така до сутринта всички вече знаели: Ивана Моминката е Гочова невеста! 

Ивана излязла с наръч дрехи от стаята и тъкмо тръгнала по пътеката към голямото циментово корито, дето стояло до кладенеца, пътната врата се отворила. Тя се извърнала да види кой е, а усмивката огрявала лицето ѝ. Хубаво ѝ било, радостно. Георги и баща му тръгнали рано сутринта към тяхното село, да се срещнат с родителите ѝ, ръката ѝ да искат и да се разберат. Получила хабер от майка си, че баща ѝ добре е приел новината, и тръпнела в очакване да ги види, да ги прегърне и да им разкаже за новото си семейство. Добре я приели родителите на Георги, сякаш нея чакали, а сестра му, Злата, се залепила за нея и навсякъде я следвала. Една стая делели и до късно си говорели. Леко ѝ било на душата и си тананикала и се усмихвала. 

 Като видяла девойчето, което плахо надникнало през вратата, тя попитала: 

— Сигурно Злата дириш? Влизай де, що стоиш като изпъдена? Тя е долу в одаята с мама… – поспряла се, понеже видяла учудения поглед на момичето, пък после се разсмяла и продължила: 

— Их, пък и аз съм една… Ти сигурно не знаеш. Булката на Георги съм. Ивана. 

И като прехвърлила дрехите в едната си ръка, протегнала свободната към момичето. То се поколебало за секунда, но после поело ръката ѝ и тихо казало: 

— Минка съм! 

Двете момичета се огледали любопитно. 

— С кого хортуваш ма, Ивано? – сепнал ги гласът на майката на Георги, Митра, която бе излязла от да види кой е.

— А, Минке, ти ли си, ма? Ами влизай де, що стоиш там? Ивано, оти си запънала пътеката? – думите излизали една след друга и на място попадали. 

Ивана нищо не казала и към коритото се запътила, а момичето последвало възрастната жена към долната стая. 

— Гости чакаме и се приготвяме! – чула Ивана. – Че то като от гръм ни дойде, кога Гочо булка ни доведе! 

Младото момиче наляло вряла вода в коритото и като грабнало голямо парче сапун, започнало да търка по нагорещените дрехи. Мислите ѝ все към новодошлата отскачали и тя на себе си казала: 

— Хубава е тая, Минка. Много е хубава. И свястна ми се струва че е. Очите ѝ чисти, големи. Дали не страда, че Гочо мен избра? 

Жал изпитала към момичето, ако то надежди е имало, но се убеждавала, че вина няма за това и че то скоро ще си намери съпруг, защото с тая хубост само нямало да остане. 

 По обед дошли майка ѝ и баща ѝ. И малката ѝ сестричка била с тях. Прегръдки и радостни възгласи огласили двора. На трапезата седнали и дълго говорили, а на сбогуване майка ѝ я дръпнала настрана и ѝ рекла: 

— Хубави хора са, дъще, леко ще живееш с тях. 

Георги е добър и разбран ми изглежда, както и баща му, Никола… Ама ти, дъще, ако дума чуеш и болно ти стане от нея, не отговаряй. Все едно пет бобени зърна имаш в устата и гледай да не изпаднат. Мълчи, дъще, само мир да има, че то в една къща мирът най-трудно се поддържа! 

Кимала Ивана с глава и внимателно слушала, попивала думите. Усещала, че ще има нужда от този съвет. Тръгнали си техните, а тя дълго стояла на пътя и им махала, докато се скрили от погледа ѝ. Очите ѝ леко се навлажнили, защото чак сега усетила, че животът ѝ завинаги се е променил и от този ден по нов път щял да тръгне. 

— Честит рожден ден, Ивано! – казал Георги тихичко в ухото ѝ и нежно я целунал. Не го усетила кога е дошъл при нея. – Разбрах от майка ти днес, но подарък не можах да ти купя… 

— Ех и ти, Георге! – разсмяла се младата жена. 

Извърнала се към него и нежно го погалила по бузата.

— Знаеш ли, Гочо, мисля си, че то нашето е съдба и е трябвало да се съберем, пък щом се обичаме и си вярваме, нищо в тоя живот няма да ни се опре! 

Прегърнал я той и двамата влезли в двора. 

Зимата дошла и донесла снега. Като че заспало селото, покрито под дебелата бяла покривка. Замрял животът. Всеки се бил прибрал у дома и дейностите се извършвали предимно до нажежената до червено печка. 

Ивана не можела да стои със скръстени ръце и извадила машината си. От чеиза си измъкнала парче плат и ушила набързо една рокля. После направила втора – за Злата. Момичето място не можело да си намери от радост и на дружките си се похвалило, а те само това чакали. Заприиждали по две, по три, всяка грабнала някакъв плат и молели Ивана и на тях да им ушие. Коя риза, коя пола, коя рокля по-изискана искала, а младата жена никого не връщала и на всички угаждала. Някои с пари плащали, а други с яйца, с брашно, с плат за чаршафи или покривки… Тя благодаряла и шиела, а мълвата се носела из селото за уменията ѝ, за сръчността ѝ. Никола, свекърът ѝ, не можел да я нахвали, но това като че не се харесвало на жена му Митра и все намирала за нещо да скастри момичето. Правела го предимно щом останели насаме двете, но Ивана стискала зъби и дума не отронвала. Само в сърцето ѝ тъга се прокрадвала, но тя бързо я отпращала. Къде с шега, къде с песен и не ѝ давала да се застоява и натрупва. 

Вечерите, когато с Георги се оттегляли в стаята си, били най-любимите часове и за двамата. Дълго си говорели, четели, шегували се и любовта им разцъфвала, въпреки студа и снега навън. Излизали понякога и когато в края на януари Димитър се престрашил и поискал ръката на Минка, се радвали с него, когато тя казала: „Да!“. После често излизали четиримата и двете млади жени не само намерили общ език, ами и станали добри приятелки. Харесвали се и се търсели. 

Сватбата на Димитър и Минка била радостно събитие, което разсеяло за малко монотонното ежедневие на хората в селото. Когато вечерта се прибирали след празненството, Георги попитал: 

— Ивано, натъжава ли те това, че булка не можа да си? 

Тя го погледнала учудено и отвърнала: 

— Ами че аз всеки ден като булка се виждам в очите ти, Гочо… И щастлива съм… 

— Их, ма, Ивано, винаги знаеш кво да кажеш, че сърцето ми да разлупкаш – прошепнал той и я притеглил към себе си, но чул гърления ѝ смях и се отдръпнал. Гледал я изненадано. 

— Един ден на внуците ще разправям, как мъ отмъкна от село с конска каруца… – разсмял се и той, и двамата влезли вкъщи. 

Ден по ден, бавно, но сигурно, зимата взела да отстъпва и към средата на март се разтръгнали пак хората, сякаш пробудили се от сън, тръпнещи да се заловят със земеделска работа. 

Било слънчев ден и вкъщи останали само жените. Ивана тъкмо била помела на кокошките и се запътила да си изплакне ръцете, преди да се залови със следващата задача, когато чула от долната стая разговор между комшийката леля Пена и свекърва ѝ. Чула името си и спряла нерешително за миг. Решила да се върне, но думите на Митра я застигнали и тя спряла. Заслушала се. 

— Да, ма, Пено! Работна ни е булката, всичко ѝ се отдава, ама… тъй като гледам, май ялова шъ излезе! 

Чутите думи като че я зашлевили със сила и от болката тя чак залитнала. С невиждащи очи побягнала към стаята си и щом се озовала, вътре горко заридала. Не била мислила за дете още. Не били говорили и с Георги за това. Знаела, че когато трябва, то ще се случи, но сега разбрала, че това очаквали от нея и заболяло я, че може да е права свекърва ѝ. Искало ѝ се с някого да поговори, да сподели страховете си, но единственият човек, за когото се сетила, била майка ѝ, а далеч била тя и много ѝ липсвала. Сълзите се стичали по страните ѝ и мокрели възглавницата, а тя не можела да ги спре. Така я намерил Георги и много се разтревожил. 

— Ивано, какво ти е? – попитал притеснено, взел я в прегръдките си и нежно започнал да гали косите ѝ. Не промълвил повече. Чакал я да се успокои и да му обясни. Полека-лека тя замлъкнала и хлипането ѝ спряло. Той хванал лицето ѝ с ръце, обсипал мокрите от сълзи страни с целувки и после тихо прошепнал: 

— Хайде сега, кажи ми какво те разплака! 

— Гочо… – започнала тя. – Много ми липсва мама… Притеснявам се за нея… Знаеш… Болнава е и искам да я видя… – думите излизали с усилие от устните ѝ, със звучни хълцания между тях. 

Младият мъж въздъхнал облекчено и усмихнато ѝ казал: 

— Това ли било? Ами що не си ми казала, Ивано? Още утре ще идем! Аз ще те заведа! – погалил страните ѝ, целунал очите, за да изтрие и последните сълзи.

— Прости ми, че сам не се сетих, но хич не мислих, че тъгуваш за дома… 

Гледала го младата жена и радостни пламъчета припламнали зад влагата в очите ѝ. 

— Наистина ли, Гьорге? 

— Твойта дума е закон за мен ма, Ивано! Разбери го! Аз за тебе всичко мога да направя! Само щастлива да си, звездице моя, щото много щастлив мъ правиш! 

Тя положила глава на гърдите му и с обич въздъхнала: 

— Благодаря на Бог, че те има, Гочо! 

 Още от пътната врата Ивана се развикала: 

— Мамо! Тате! Софке! Къде сте, бе? 

Тичала по пътеката към къщата, а звънкият ѝ глас огласял двора. Георги вървял след нея и я гледал, а сърцето му преливало от радост. Щастлив се чувствал с нея и му се искало и тя така да се чувства. На стълбите излязла Мария със светнало от радост лице. Прегърнали се и един дълъг миг постояли така, задъхани от емоции. 

— Липсваше ми, мамо! – шепнела Ивана и вдъхвала любимия, познат аромат. 

— Все те мисля, дъще! – промълвила майка ѝ и се отдръпнала леко назад да я огледа. 

— Ами айде де, влизайте! – подканила ги, като прегърнала и Георги да го поздрави. – Аз като че гости съм знаела, че ще дойдат… – смеела се. – Гювеч готвя… ей сегичка ще стане… – бързо говорела от обзелото я радостно вълнение. 

Зарадвал се и баща ѝ, щом ги видял, а малката Софка от кака си не се отлепвала и с обожание я гледала. По-късно, когато останали насаме с майка ѝ, Ивана ѝ разказала за думите на свекърва си, които неволно чула, и за притесненията си. 

— Их, тая жена!- ядосано промълвила майка ѝ, но замълчала след това и прегърнала дъщеря си. 

— Слушай, дъще – след малко казала. – Не слушай приказки! Малка си още! Крехка си! 

Погалила с обич главата ѝ, що на гърдите ѝ лежала, и продължила: 

— Ще си имате рожба… То, дето се вика, не си узряла още… Ама за да не се тревожиш напразно, хванете се с Гочо и до града на доктор идете! 

Ивана се изправила и я погледнала, а тя снижила гласа си и продължила: 

— Свястно ти е момчето! Ще те послуша и ще те заведе, а ти след това спокойна ще бъдеш и за злобни думи глуха ще оставаш! 

— Добре, мамо! - съгласила се Ивана и камък като че ли ѝ паднал от сърцето. 

Отишли на другия ден до града. Прегледал я докторът и ѝ казал, че е здраво, младо момиче и няма никакво основание за тревога. 

— Но мен ако питаш, девойче, не бързайте! Малка си още! Изчакайте година-две и нещата сами ще станат! 

Ивана благодарила, а очите ѝ радостно блестели, когато излязла от кабинета. Заразно било настроението ѝ и Георги се поддал. Решили да не се прибират веднага. Отишли на кино, после на сладкарница, разходили се по главната улица и чак привечер се качили на влака за село. Имало доста младежи в купето и Георги се заприказвал с двама от тях, които пътували за Карлово. Похвалили се те, че нов завод там построили и работници набирали. Ивана не продумала, но зорко следяла разговора и още щом слезли от влака и тръгнали по пътя към селото, тя го попитала: 

— Гочо, що не идеш да видиш дали няма да те вземат на работа в този завод? 

Той се спрял. Погледнал я изненадано и се усмихнал. 

— Ивано, ти май мислите ми четеш?! – казал, а след това допълнил: – Точно туй си помислих… Но как ще те оставя сама на село и само в неделя да се виждаме? 

Тя се подсмихнала: 

— Ти почни, пък ще видим! 

Не говорили повече за това, но в главата на младата жена започнал да се оформя план. Не искала цял живот снаха да бъде и зъби да стиска. Искала тя да си бъде господарка на дома. Една стая да имат, ама те да са си двамата и да не трябва пред друг да се отчитат какво искат да правят. Затова мислела тя и пари събирала, за да могат един ден в града да идат и дом да създадат. 

Животът в селото си тръгнал постарому. Започнала работата на полето и мъжете запретнали ръкави. Тръгвали рано сутрин, а вечер, уморени, се прибирали. Успявали само да хапнат набързо, преди да ги обори сънят. Ивана се нагърбвала с работа, предимно на двора, и щом свършела всичко, затваряла се в стаята си и шиела ли, шиела. Това дразнело свекърва ѝ и тя постоянно мърморела, но момичето като че не чувало хапливите ѝ думи. Невъзмутимо мълчало. 

— Не ща да доходят тук разни кокони! – рекла ѝ един ден старата, като я гледала с присвити очи, готова за съпротива от страна на Ивана. 

— Добре! – казала младата жена и след малко излязла. 

Повече никоя от жените не дошла в дома им. Ивана ходела по къщите. Награбвала голямата бохча, тя обикаляла. Вземала нови поръчки, правела проби или раздавала завършените вече дрехи. Тръгнела ли през селото, събирала погледите на старо и младо със стройната си снага, с грациозната си походка, с царствената си осанка. Обичали я хората. Харесвали я и я тачели. 

Една вечер, както вечеряли четиримата, Злата била излязла с приятели, Митра вперила поглед в сина си и рекла: 

— Гочо, разбра ли, че Минка е трудна вече? 

Всички спрели да се хранят и я погледнали, а тя продължила: 

— Искахме я нея за булка, ама ти като… – не могла да довърши изречението, защото реакциите на другите я спрели. 

Ивана скочила от стола и излетяла от стаята. Георги извикал: 

— Ех, и ти, мале… – и последвал жена си. 

Никола стоварил юмрука си по масата. Подскочили паниците и се разплискала чорбата. Митра понечила да възроптае, но гневът в погледа му я спрял и тя замръзнала с отворена уста, а той процедил през зъби: 

— Проклета жена си, да знайш, и с проклетията си децата ще прокудиш! Какво искаш от булчето?! Че то за чудо и приказ… Цяло село говори за нея… Ивана Моминката, рекат ли, сякаш за важен човек говорят, а ти си тръгнала нея да хулиш… 

Той станал и се запътил към вратата, но преди да излезе, обърнал се, погледнал я и казал: 

— Срам нямаш, е-ей! 

Излязъл на двора и останал дълго там. Цигара след цигара свивал. Пушел, потънал в мислите си и току към вратата на младите поглеждал. Искало му се да успокои момичето, че то на сърцето му било легнало и като родна дъщеря вече я обичал. През онази нощ, докато Ивана спяла на рамото му и сълзите ѝ постепенно засъхнали, Георги си обещал, че скоро ще си намери работа в града и там ще я отведе. 

Дните през летните месеци сякаш летели. Все имало какво да се върши. Къде по къщата, къде по градината, а работата на полето като че край нямала. Ивана започна работа в ТКЗС-то и по цял ден в краварника била. Не искала да остава вкъщи със свекърва си, а тук сред други хора била и работата ѝ харесвала. Плащали ѝ, пък и стаж трупала за пенсия. Напоследък била популярна тази дума и примамливо звучала, та много хора затова на работа се хващали. Една вечер Георги я изненадал, като дошъл да я чака от работа. 

— Искаш ли да се поразходим, ей тъй, край реката? ѝ попитал я той, като хванал ръката ѝ. 

— Искам, Гочо! Хубаво си го намислил! – усмихнала се тя и го целунала по бузата. 

Умеела Ивана да го накара специален да се чувства. Това му харесвало и всеки ден все по-скъпа му ставала, и все повече започвал да я обича. Вървели край реката и той се навел, взел плоско камъче и го хвърлил с чалъм във водата. То започнало да подскача, а тя брояла отскоците и се радвала. Казала му, че ще го надвие, и на свой ред взела камък. Прицелила се, хвърлила го, но нейният цопнал тежко и потънал. 

— Бомбаджийка трябваше да станеш – пошегувал се Георги и я прегърнал. 

Разхождали се и леко им било на сърцата, радостно, че били двамата. Изведнъж той се спрял пред нея, сложил ръце на талията ѝ и като я погледнал сериозно, попитал:

— Помниш ли какво си говорихме за работа в града? 

Гледала го и не мигала, и само кимнала с глава. 

— Е – продължил той, – да ти представя в мое лице шлосер пети разряд. 

Лицето ѝ променило изражението си няколко пъти, а той я наблюдавал развеселено. Устните ѝ се отваряли и затваряли, но звук от тях не излизал, очите ѝ се ококорили, а веждите ѝ, черни гайтани, отскочили нагоре. 

— Оле-е, Гочо-о! – възкликнала тя, а след миг, осъзнала напълно думите му и окопитила се от изненадата, се хвърлила на врата му и избухнала в радостен смях. 

Той я стиснал и я завъртял във въздуха, и едва чуто прошепнал: 

— Обичам те! 

Вечерта, като си легнали, пак подхванали темата и Ивана казала: 

— Искам с теб да дойда. Ще си хванем квартира и работа ще си намеря, ама само до тебе да съм… 

— Ами то и аз тъй го мисля, Ивано, но първо пари трябва да спестим… То и покъщнина нямаме… 

Тя се надигнала на лакът в леглото и го погледнала с пламтящи очи: 

— Всичко имаме, Гьорге! Ей от чеиза ми покривки, одеяла, всичко… Пък то на нас много не ни трябва! Само да сме двамата… 

— Тъй е, Ивано, ама и наем шъ трябва да платим… 

Последвала тишина и тя тихо промълвила: 

— Помислила съм за това. Пари имаме! 

И легнала до него, като се сгушила на рамото му. На свой ред той се надигнал и я погледнал изненадано. 

— Как тъй имаме? Отде? – невярващо попитал. 

Тя се подсмихнала с онази нейна потайна усмивка, дето му подсказвала всеки път, че е намислила нещо, и рекла: 

— Ти що мислиш, че цяла зима очите си бодох и на другите шиех? Всички тези дрехи, дето през ръцете ми минаха… За нищо не съм го правила! Те, жените, си плащаха бе, Гьорге, пък аз кътах… 

Той я гледал невярващо и дума не обелвал. Тя се размърдала от неудобство и тихо, несигурно продължила: 

— Ти що тъй онемя ся? Мене мама тъй ме е учила… Бели пари за черни дни… Не съм искала от тебе да крия… Аз за нас ги коландрих… 

Изведнъж той я сграбчил силно и запушил устата ѝ с устни. 

— Их, Ивано! Златна си ми ти! – гърлено прошепнал в ухото ѝ и отново я целунал. 

Били седнали на вечеря под асмата. Мълчаливо се хранели, когато Георги казал: 

— Имам новина да ви кажа! 

Майка му и баща му го погледнали в очакване, а Злата нетърпеливо попитала: 

— Каква бе, бате? 

— Ние с Ивана в града отиваме. В Карлово ще идем да живеем! Намерих си работа и започвам другата седмица… 

Баща му спрял да дъвчи от изненада, а майка му с отворена уста останала. Един дълъг миг пълна тишина се възцарила на двора, а после баща му рекъл: 

— Браво, синко! Щом двамата сте го решили, тъй да бъде! 

— Ама как така бе, Гочо? Къде ще ходите по чуждите къщи? – възнегодувала майка му, а после вперила поглед в Ивана и като я посочила с пръст, продължила през стиснати зъби. – Ти си го подучила! Ти с твоето въртене на очи и мили думи, главата си му объркала и искаш… 

— Млъкни, Митро! – креснал ядосано Никола. 

Жена му замълчала, но продължила да гледа злобно снаха си и да нарежда, като че наум.

Ивана скръстила ръце пред себе си и стиснала зъби до болка, за да не продума. 

— Майко! – казал Георги, но гласът му потреперил от възмущение и той се спрял. 

Злата само кокорела очите си и не разбирала какво се случва и защо майка ѝ така нападала Ивана. 

— Като сме започнали с новините, и аз имам една – гласът на младата жена бил равен, без емоции, но тонът ѝ, някак непоколебим, приковал вниманието на всички. 

Погледите се вперили в нея, израженията на лицата издавали очакване. Тя се обърнала към Георги, хванала ръката му и заговорила, като го гледала в очите: 

— Исках първо на теб да кажа, но мисля че моментът е подходящ и тук, и сега му е мястото. 

Той кимнал и тя продължила: 

— Ще си имаме бебе! 

Последвал дълъг миг, преди младият мъж да успее да проумее казаното, но щом това се случило, той сграбчил в прегръдките невестата си и от щастие онемял. Само дишал учестено, но дума не можела да излезе от устата му. Майка му станала от масата и изсумтяла, а баща му само клател глава и с просълзени очи промълвил: 

— Бог да те благослови, чедо! 

 

***

Вечерта вече бе настъпила, когато тя завърши разказа си. В малката кухня се открояваха едва силуетите им. Стана и светна лампата, а от светлината децата премиг
2021-04-17 | Прочетена: 180