Дилетанти в литературата

Марк Твен

При диктуване на автобиография има едно неудобство и то е — многообразните теми, които се представят, когато седнете, отворите уста и се приготвите да започнете. Темите нахлуват понякога от двадесет различни посоки и тази Ниагара за известно време ви замайва, залива и задушава. Вие можете да се занимавате само с една тема в даден момент, а не знаете коя от двадесетте да изберете. Но все пак трябва да изберете; друг изход няма; и вие избирате със съзнанието, че изоставените деветнадесет са навярно завинаги изоставени и загубени, защото може да не се представят вече. Този път обаче темата ми се наложи. Това стана главно, защото тя е последната, която се яви в последния четвърт час, след това, защото е най-„гореща“, тъй като не е имала още възможност да изстине. Това са две любителски литературни произведения. От отдавнашен опит зная, че любителските произведения, представяни привидно за честно и хладнокръвно разглеждане, последвано от безпристрастна, искрена присъда, всъщност никак не се представят с такова намерение. Това, което действително се желае и очаква, е похвала и насърчение. Опитът ме е научил също, че почти при всички любителски творби похвалата и насърчението са невъзможни, ако трябва да бъдат подкрепени с искреност.
Току-що завърших прочитането на тазсутрешните две предложени творби и съм малко смутен. Ако бяха изпратени от чужди хора, нямаше да си дам труда да ги чета, а щях да ги върна по обичая си непрочетени, с оправданието, че нямам редакторска подготовка и следователно не съм компетентен да давам преценка за други творби, освен за моите собствени. Но таз утринната жътва идваше от приятели, а това променя нещата. Прочетох ги и резултатът е все същият: те не са никаква литература. Съдържат месо, но това месо е недоварено. Месото е налице и ако попадне в ръцете на вещ готвач, ще се получи наистина много задоволително ястие. Един от двата образеца, дошли тази сутрин, действително се приближава твърде много до литературата, но любителската ръка личи неизбежно често и разваля всичко. Намерението на автора е, ако издам благоприятна присъда, да предложи ръкописа си на някое списание.
Това наивно безстрашие просто изтръгва възхищение. Такава възвишена и безразсъдна смелост се проявява, струва ми се, само в една област — в литературата. Приблизително такова нещо виждаме във време на война, но между двете смелости има твърде голямо разстояние. Необученият обикновен войник често се излага без ни каква надежда и е готов да посрещне весело всякакви опасности — дотук теглим чертата. И най-самоувереният необучен войник не се предлага за бригаден генерал, а тъкмо това върши писателят любител. Той пише глупости с неопитното си перо и ги предлага едни след други на всички списания — предлага ги за места, запазени за литературни генерали, спечелили званието и мястото си с години и дори десетилетия тежко и честно обучение в нисшите чинове на службата.
Уверен съм, че такова оскърбление се нанася само на нашата професия. Човек, който не се е учил да прави обуща, не иска от майстора на някой магазин да го вземе за обущар — и най-простият кандидат за литератор не би бил толкова глупав да направи подобно нещо. Той ще разбере колко е смешно; ще разбере колко е нахално, ще признае като най-обикновена истина, че професионалното обучение е необходимо, за да може някой да стане калайджия, зидар, каменоделец, печатар, ветеринарен лекар, касапин, спирач, машинист, акушерка — за каквото и да е друго занятие, с което човек печели хляб и слава. Но когато се стигне до литературата, цялата му мъдрост го напуска изведнъж и той мисли, че се е озовал вече пред професия, която не изисква никакво обучение, никакъв опит, никаква подготовка — нищо друго, освен съзнание за дарба и лъвска смелост.
Ние не съзнаваме колко странно и чудно е това, докато не потърсим някой нагледен пример, който ще ни го изтъкне. Трябва да си представим един сроден случай — например кандидат за отличие и пари чрез операта. Кандидатът подава до управлението молба за длъжността втори тенор. Управлението го приема, уговаря условията и го записва във ведомостта. Разберете, че примерът е измислен. Не твърдя, че се е случвал. Да продължим.
След първото действие директорът повиква втория тенор на обяснение, за да научи някои неща. И пита:
— Учили ли сте някога музика?
— Да… малко, сам, от време на време, за развлечение.
— Никога не сте имали значи редовна прилежна подготовка за оперен артист при учители по това изкуство?
— Не.
— Какво ви накара тогава да мислите, че можете да бъдете втори тенор в „Лоенгрин“?
— Мислех, че ще мога. Исках да опитам. Струваше ми се, че имам глас.
— Да, глас имате и след пет години прилежна подготовка при компетентни учители е възможно и да успеете; но уверявам ви, че засега не сте още годен за втори тенор. Имате глас; имате външност; имате благородна детинска самоувереност; имате поразителна, дори свръхчовешка смелост. Всичко това е съществено и е от полза за вас, но и в тази голяма професия има и други съществени неща, които още ви липсват. Ако не можете да отделите необходимото време и труд, за да ги усвоите, оставете операта и опитайте нещо друго, което не изисква подготовка и опитност. А сега си идете и си потърсете работа в някоя лекарска приемна.
1893г.


2021-05-02 | Прочетена: 228