Мечката - Сребърен Ирелевант 2021

Павел Нодари

    
Сигурно си чувал, че любовта е дълготърпелива, пълна с благост, че любовта не завижда и се не превъзнася, не се гордее. Чувал си, чел си. Лесно е на слушане и четене, но да докараш любовта да не дири своето, да не се сърди, зло да не мисли – туй го може не всеки. Моята баба Мария го можела. Дотам, че докарала Бальо, лютия си съпруг, до кротост и любов. И любовта им до старост любов останала. На днешно време може и да ти изглежда смешно, но по онези – следвоенните години, вдовиците бързали да се задомят. Така къщата по-лесно се въртяла, работата по-леко се понасяла, а децата на училище ходили. Баба Мария била от вдовиците. Войнишките вдовици с черните забрадки. През септември хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година тръгнали петдесет-шестдесет мъже от селото, върнали се десетина. На останалите имената ги издълбали на паметника в училищния двор. Виждал си такива паметници. Почти всяко българско село ги има. Къде на площада, къде пред читалището, къде в училищния двор. Паметници с имена на герои-левенти. С цветя и музика ги изпращали до влака, по полковете си да отидат, с цветя и сълзи посрещали – и живите, и мъртвите. 
Левент бил и първият мъж на баба Мария. Левент, награден за проявена храброст – посмъртно. Останал край полята на град Харкан в Унгария и след година-две в селото забравили лицето му, а после и името, издялано на каменния паметник на загиналите. Селото било голямо – много хора живеели, но все по-малко помнели загиналите. Нали където падне огънят, там гори. А горял огънят само в къщата на Мария и тя, Мария, не го забравила. Казвал се Недю. 
Недю – кръстен на Неда Чорбаджийката. По онова време, още съвсем малки, децата умирали от всякакви болести, и някой подшушнал на майката на още некръстения Недю, да остави младенеца до голямата чешма. Който го намери – кръстник да му стане. Само си помисли. Оставяш пеленаче на чешмата, и който го намери, кръщава го. 
Намерило го слугинчето на Неда Чорбаджийката и така кръстили момчето. Недю. Здрав растял Недю, красив и снажен и работлив бил. А Мария, смугла хубавица, от знатен род била – кой войвода, кой хайдутин, кой по Диарбекир лежал, кой комитети и читалища правил. Дошло време – събрали се Мария и Недю. Взели се, както си му е редът. Първом се сгодили, после се оженили. Кротък бил животът на Мария и Недю. Тих, трудолюбив и простичък. Ако не било онова – pommade му викали – на днешен език,  червило за устни. Тъкмо се били сгодили, и Мария, сгодена мома, отишла с приятелки на селския събор. Ама била малко тъмничка и решила да си сложи пудра и pommade – белким види цялото село, че Недю най-личната мома си е взел.
Така отишла Мария на събора, а там народ, народ – всеки нещо търгува, купува, продава, весели се… И да вземе Недю да я зърне… От сто метра я видял – неговата годеница, бяла-беленичка, само едни червени устни се виждат и дългата ѝ коса. Оставил Недю бадемите и брашното, загърбил сергията и застанал насред целия мегдан. Провикнал се, чак грънците на грънчарите затрептели, земята заиграла.
– Марийооооо, ти к'во си се нацапала, все едно от брашнен чувал си излязла, ма? Бързо да си ходиш от тука!
Замлъкнал съборът, всички се заоглеждали, а Мария се усмихнала леко и заедно с приятелките заситнили към вкъщи. По онова време жените не ходели бързо, не правели големи крачки, не носели тежки чанти на рамо. Така разбрала Мария, че Недю я обича, че я иска само за него си. И само за него си и останала – за Недю. Той загинал в битка, а Мария сложила черната забрадка.
Бавно вървяло времето на войнишките вдовици. Трудно ставало за сама жена да се грижи за всичко. Деца Мария и Недю нямали, но работата не свършвала. И тъй, къде от нужда, къде от любов, Мария се събрала с Бальо – дядо ми, лютият Бальо. Него вече го помня, както помня и баба Мария. Има такива хора, и днес ги има, ама са малко – мълчаливи, неприказващи празни приказки, борещи се с живота, колкото силата им държи. Подпитах тук-там бабите из село, никой не можа да ми каже за случай дядо Бальо да е сторил лошо на някого. И все мълчалив си бил – от малък. Гледаш го едър, за нас, децата – като исполин, а мълчи, дума не обелва. Замислен изглежда, а не е. Ако непознат го погледне – страх го хваща. Ще си рече човек, че е каторжник, който умува как да избяга от зандана. Как са се харесали Бальо и Мария, как са се взели, никой в селото не разбрал. Но и тук станало, както си му е редът. Първом се сгодили, после се оженили... 
Заживели тихо Мария и Бальо. До едно време, после той подхванал с пиенето. Порок му станал – единственият. И кроткият Бальо станал лютият Бальо. Не пиел много, чашката бързо го хващала, ударял го оня ми ти дявол – алкохолът и тогава страшно ставало. За всички. Хващал войнишкия байонет збройовка, трофей от същата война, от която не се върнал Недю, и подгонвал Мария, сякаш за да прогони сянката на Недю – първата ѝ любов. И тя къде, къде - тича при сестра си. Питаш го после – нито си спомня, нито вярва да е гонил жена си със шестдесет сантиметровата сабя. Говорели ѝ хората на баба Мария да си прибере децата, да остави Бальо, но тя не давала лоша дума да се издума за него. Знаела го що за човек е и как може да обича, когато го нямало пиенето. Цялото село ѝ се чудело, но Мария била дълготърпелива и изпълнена с благост.  Нищо, че имали три деца. Три малки дечица. Докато Бальо не срещнал мечката…
#
Ще ти разкажа за мечката, но първо да ти кажа още малко за Мария и Бальо. Откакто се помнел, Бальо се занимавал с овчарлък. И до стари години с овчарлък се занимаваше. Ще, не ще, Мария и тя подхванала с овце и кози да се занимава. Майсторски ги гледали, из цялата страна ходели овце да гледат по различните стопанства… Но не си мисли, че през това време Бальо се отказвал от чашката. Имало дни, в които Мария сама подкарвала овцете и ги пасяла, докато лютият ѝ съпруг не се осефери от оня дявол – пиенето. И тъй, още млади, едно лято Мария и Бальо се озовали в Рила планина. Край кое село – не ме питай. Подхванали овчарлъка, и за чашката по-малко време оставало. Ден идвал, друг си отивал, а Мария и Бальо все при овцете. Огънят гори денонощно, овцете спят в кошарите, а Бальо спи до огъня, разбужда се, не го оставя да угасне… 
#
В една такава вечер, изпълнена с огън и звезди, отнякъде се дочул рев на мечка… Не минало много време, и на фона на нощното зарево Бальо видял мечока – черна мечка, която на следващия ден, вече по светло, се оказала кафява. Страшна и грозна гледка била тази мечка, но Бальо не се уплашил. Както ти казах вече, той не се разделяше с войнишкия байонет – ни денем, ни нощем, ни на мегдана, ни в гората, ни на къра. По онова време бил и още млад – има-няма тридесет и девет - четиридесет години. Когато човек е стоял дванадесет часа в мразовитата мартенска вода на река Драва, а над него са летели всякакви бомби, малко трудно ще се уплаши. Той самият не беше дребен човек, но звярът си е звяр, и Бальо въобще не искал да чака мечката да му докопа овцете. Кучетата виели като вълци, овцете се гушели една в друга, децата и Мария се били свили в къщичката до кошарата… 
Сигурно си ги виждал тези къщички. Имаше ги във всяко село. Сега трудно ще видиш такива. Едно време почти във всяко село имаше по две-три сюрии овце, поне по един овчарник, а до всеки овчарник – къщичка, къде от тухла, къде от камък или кирпич, две малки стаички и коридорче. Къщичката е близо до кошарите, понякога почти залепена – удобства няма, но нали разбираш, това е овчарлъкът. Влизаш в коридорчето, а оттам – в стаичките. В стаичките – легла, маса, някой шкаф… Ако има електричество, може и радио да видиш. И в една такава стаичка баба Мария, майка ми и лелите ми треперили и се надявали мечката да си отиде по живо, по здраво… Нали мечките бягат от огъня.
Само че онази мечка въобще не искала да си ходи в гората… И тъй се сблъскали инатлъкът на мечката и лютостта на Бальо. В онази вечер не се знаело кой е звярът. Доста години след случката дядо Бальо, който не обичаше да си припомня преживяното – ни добро, ни лошо, ми каза, че като видял мечока, цялата ярост, която се събирала в него, решила да излезе. Всичко можел да понесе, ама да остави мечока да унищожи децата и Мария – тая нямало да я бъде. За стоката толкоз не мислел, въпреки че воят на кучетата и за нея му припомнял…
Присегнал се към огъня Бальо, хванал две големи пламтящи цепеници и захвърлил едната към мечката. Мечокът побягнал, а оня ми ти, проклинащ всички лоши дни на земята Бальо, изтичал към горящата цепеница. Хвърлил другата цепеница и отново грабнал тази, дето е на земята. И тъй… хвърля едната, после другата и гони мечока… а като че ли прогонва и призрака на Недю – първата любов на неговата Мария. Гони и крещи. Крещи, гората се тресе от ехото на ругатните и псувните на Бальо, а той гони мечката, така сякаш иска да прогони всичката  насъбрана лошотия в себе си, да се покае, макар и да загине.
#
Споменах ти вече, не беше словоохотлив моят дядо, но пък баба Мария ми разказваше често за случилото се през онази нощ. След нея Бальо се променил, друг човек станал и аз друг човек го помня. Да ми кажеше някой, че бил лют и гонел Мария със сабята, че пиел и чашката го хващала от малко, нямаше да му повярвам, ако не бяха разказите на баба. Та тя ми казваше:
– Вярваш, не вярваш, сине, ама като слушах как дядо ти крещи и попържа, си казах: „Господи, как ще живея с този луд човек, ако надвие мечката...“
Вярвах. Защо да не вярвах?! В онази вечер имал много да изважда от изстрадалата си, смълчана душа дядо ми Бальо. Гонил мечката, хвърлял една след друга горящите цепеници, докато я прогонил с километри от къщата и кошарата, от Мария, децата и стоката. Прогонил я, но не се спрял до тук. 
Продължил да я гони, докато не се озовали на една просека. През деня дърварите, които прокарвали просеката, наредили дърветата на дълги редове, високи един метър и широки един метър. Бальо не видял дърветата, а мечката се оказала притисната в капан. Пред нея – крещящият Бальо с двете горящи цепеници в ръце, зад нея - дългите дървени купчини. Нямало накъде да бяга и ревнала… Бальо се биел за живота на жена си и децата си, и за любовта на Мария, дето не ѝ казвал, че я обича, а мечката трябвало да си спасява кожата. Звяр срещу звяр застанали и мечката почнала да напада. Как точно е протекла тази битка, нито баба, нито дядо ми разказаха някога… 
#
Като се развиделило, баба казала на децата да заключат всички врати, викнала едното куче и потеглила да търси мъжа си. Лесно го открила, защото горящите цепеници, дето Бальо ги хвърлял, оставили пепеливи следи по земята. Видяла Мария мечката и едва не умряла от страх. Нямало го дядо ми Бальо… По едно време, какво да види – на Бальо само половината тяло, а над него - мечока окървавен и дръжката на сабята се показва – забита в шията. Подкосили ѝ се краката на Мария и тя паднала на колене. Не знаела какво да прави. Нито дали е жив мъжът ѝ… Не помнела колко дълго е стояла така, но по едно време чула тихия глас на Бальо да нарежда:
– Любовта е дълготърпелива… пълна с благост… любовта не завижда…
Едва-едва се процеждали думите… Едва-едва дишал и Бальо. Защо тези думи решил да говори в онази сутрин дядо – никой, никога не ми каза. Стояла Мария до окървавения Бальо, затиснат от мечока и плачела… ридаела с тих, ням глас, а мъжът ѝ продължавал да простенва дума след дума:
– Любовта е дълготърпелива… пълна с благост… любовта не завижда…
И така, докато не дошли другите овчари и дърварите, дето прокарвали просеката. Голям шум се чул през нощта и още несъмнало, тръгнали да видят какво става в гората. Преместили мечока от Бальо, сковали носилка и как са го докарали до болницата в град Рила – само той си знаел. След това до болницата в София, където лежал почти една година в гипсово корито. Закърпили го докторите, изправили го, но белезите от мечите нокти по ръцете му останали. И само това било от белезите, които носел толкоз време в душата си и по тялото си. Съвсем друг човек станал Бальо… И Мария съвсем друг човек заобичала, макар и след толкоз изминали години. 
Така ги и помня – възрастни вече, а влюбени като младежи… А любовта им – пълна с благост.    

     


Сребърен Ирелевант 2021


2021-06-13 | Прочетена: 269