Високият човек - Златен Ирелевант

Павлина Николова

 

„Живите затварят очите

                        на мъртвите,

             а мъртвите отварят очите

                                    на живите”

Българска поговорка

 

            Вкъщи много се пееше. Татко, Веселин Вачев-северняка, имаше глас „меден загорски”. Любимата му песен беше:

Мила мамо, напиши ми

пак за наше село,

от салкъма откъсни ми,

едно цвете бело...

Друга любима песен:

Еничари ходят, мамо

от село на село,

мъжки рожби взимат...

„Чер арапин, бял кон язди...”

Все гласовити и много трудни за изпълнение песни, но татко ги пееше с лекота и ние с него. В репертоара на мама бяха македонските песни. За хубавото македонско девойче, за Катерина мома, за сърцето, пълно с ядове. Нали я знаете? Запявам я ... .   

Како що е вая чаша,

пълна со вино, о, о,

тако е и мойто сърце,

пълно с ядови, и, и ...

Пеехме и героични песни за юнаци, за Миле Поп Йорданов, за Таке Даскало.

Последната песен завършва с думите „верно загина за свободата на Македония”. Дядо, или дедо, както му викахме по македонки, който на старини живееше с арната (хубава) си мома Мара - майка ми, със зет си Веско - баща ми и с внуците – Павлинка – моя милост и милия ми брат Велизар, в новата ни къща в Пловдив, накрая на тези песни, вдигаше ръката си в юмрук и плачеше. И аз с него. Той плачеше за родния край, за малкото селце близо до Кукуш – Егейска Македония, населено само от българи, плачеше за това, че не видя България, „Цела да е...”.

 Всичко е казано в българската народна песен. С песни и в сговор израснахме добри и родолюбиви!

Сега е времето на зрелите череши. Това време е толкова хубаво и толкова бързо отминава. И точно в това време е Задушница – Черешова Задушница. Сигурно има някаква символика в това. Може би е свързано с хубавото и с отминаването му.

„Човек и добре да живее,

умира и друг се ражда”

(Надпис от колоната на хан Омуртаг, български владетел – 814-831)

 Отново отиваме на „изток”, както с моята любима братовчедка Рени наричаме гробните полета. Правим поклонение на гроба на дядо и на баба по майчина линия. На „изток” са вече и любимите ми родители. Сядаме на малката пейчица и мълчим. Баба Велика е починала преди нашето раждане и знаем за нея от спомените на майките си, но Дедо, ех, Дедо! Пет години плаках за него след кончината му на 84 години. Бях на 19. Детството ми е свързано с него. Запалената печка и топлата чорба. Всяка сутрин за закуска дядо ни приготвяше чорба. Водата завира, слага се брашно и малко мазнина. Брашното става на бучки. После се надробява хляб и сирене. Всяка сутрин ядяхме чорба и винаги ни беше сладка. Пеехме и песен: „Чорба вари, попара прави”.

Татко и брат ми не чакаха чорбата да изстине и често се пареха. Въртяха врелите залъци в устата си и гледаха нагоре, а ние се смеехме и питахме като в края на притчата за лакомника – „Тези греди от дека са?”. Ще ви разкажа притчата.

Един мъж обичал да се храни обилно. Бил ненаситен. Приятелят му решил да му даде урок и му поднесъл още вряща храна. Лакомникът се нахвърлил на гозбата и разбира се, се опарил. Започнал да върти храната в устата си и да гледа към тавана. За да се прикрие, попитал:

            - Тези греди от д`ека са?

            - От лаком дол – казал приятелят му.

От дедо зная много истории и мъдрости, част от които ще разкажа по-късно.

            „Истории“ – Така наричаше дедо своя живот, защото всеки изживява истории. Той беше вярващ човек, християнин. Знаеше библията и ни я разказваше като приказки, но и за тези приказки, по-късно. Кръстеше се и се молеше шепнешком всяка вечер преди лягане. Не знаех какво си шепне, но като човек когото познавах и който ми беше пример за почтеност и мъдрост, сигурно се е молил за нас, за всички ни. Бог да ни прости, да ни дава сили, смелост и мъдрост. Сили – да приемем нещата, които не можем да променим, смелост – да променим нещата, които можем, мъдрост – винаги да правим разлика между тях. Още от малки ни научи на почит и уважение. Дори целувахме ръка на възрастните хора, когато им отивахме на гости.

            Историята за възрастния човек и дървената купичка дълбоко заседна в мен. За този дядо, чиито син и снаха, му слагали храна отделно в дървена купичка, а малкият им син я прибрал, за да ги храни в нея, когато остареят.

            На дедо и до днес портрета е на стената. И на мама и татко сложихме портретите. Нарисува ги, по снимка, художникът Пенчо Паскалев, мой приятел, бог да го прости и него. Наричаме тази стая, стаята с портретите. Често не забелязвам присъствието им, но когато чувствам сърцето си натежало, неволно сядам срещу тях. Олеква ми. Стаята с портретите е моята скрита кутия.

            „Животът, все пак е красив”, както често казваше татко. А, за скрита кутия ли? Това е  притча. Ще ви я разкажа.

            Мъж и жена били женени повече от 60 години. Споделяли всичко. Нямали тайни един от друг освен една кутия, която жената криела и била предупредила мъжа си никога да не пита какво има в нея. Вече на преклонна възраст жената решила да покаже на мъжа си съдържанието на кутията. В нея имало две плетени кукли и много пари. Учуден, съпругът ѝ я попитал какво значи това.

            - Когато се оженихме – отговорила жена му, – баба ми каза, че тайната на щастливия брак е да не се караме. Посъветва ме, когато съм ти ядосана, да си премълча и да оплета една кукла. Старецът се развълнувал. В кутията имало само две кукли.

- Но откъде са тези пари?

- О, това са парите, които спечелих от продажбата на куклите.

На портрета дедо прилича на комита с каскет и мустаци. Всички мъже имали мустаци, мода! Веднъж неговият приятел, Митончо, си обръснал мустаците и дедо ни разказваше, че когато го погледнел отзад – Митончо, когато се обърнел – не Митончо. Изразът „не Митончо” много ни разсмиваше.

Дедо беше образец на благородство и като майка Тереза (1910-1997 известна със своята благотворителност и мисионерство. Носителка на Нобелова награда за мир-1979 г.), ни учеше:

„Прави така, че всеки, който дойде при теб, когато си тръгва да е по-добре и по-щастлив”.

„Доброто, което правиш, утре ще бъде забравено. Въпреки това прави добро”.

„Ако съдиш хората, няма да ти остане време да ги обичаш”.

А ето историята на Дедо!

Кръстникът му дава името Христо. На Исус, християнският син Божи, спасителят. Неговите орисници вече са предсказали бъдещето му.

Според старо българско поверие на третия ден след раждането на бебе, при него идват три митични същества, известни като орисници и му предсказват бъдещето. Двете не били особено доброжелателни. Дедо през целия си живот много е страдал, много е работил, много е изживял, но третата била добра. Предсказала му дълъг живот и добри старини.

Майка му Велика го обичала и подкрепяла. Викали му Ристьо. Според българския обичай, всяко име си има умалително. Имали малка къща, стопанство – животни и земя, винаги топло мляко, сирене, кашкавал, пастърма. По тогавашните стандарти не били нито богати, нито бедни, а от средна ръка.

От ранното детство у дядо Христо остава спомена на бягството от родното село, за да се спасят от разярения турски башибозук. Всъщност това било времето на потушаването на  Илинденско – Преображенско въстание. Въстание на българското население от Македония и Одринска Тракия, организирано с цел придобиване на пълната им  политическа автономия, както е записано в Устава на ВМОРО. Убити и изклани са 4694 от мирното население, 201 села са опожарени, а бездомните са 70 835.

Статистика, зад която се крие жестокост, страдания, мъка и жажда за Свобода – „Свобода или смърт”!   

О, Македонийо... !

 „Би трябвало да се казва не Македония, а Мъкедония”, възкликва Кузман Шапкарев (1834-1909), известен като учител и етнограф от Охрид.

Българите страдали под двойно чуждо иго. Светската власт била в ръцете на турците, а духовната -  в гръцки ръце.

Въпреки тежката си орис българите в Македония пазят в себе си горещ патриотизъм при всички усилия да бъдат направени турци или гърци. Невъзможно било да се изкорени националното съзнание, защото благодарение на Кирил и Методий, княз Борис и Климент Охридски, християнското население в Македония чете евангелието и слуша църковните служби на родния си език от покръстването си през IX век.

Велика рано остава вдовица. Макар и труден, животът продължава. Детството на дедо минава в помощ на семейното стопанство. Сред овчарите имало един стар и мъдър човек, дядо Ян. Той знаел библията, приказки и героични легенди. Дядо много научил от този дядо Ян. Наред с предаване на умения за грижи за животните, дядо Ян му бил и духовен учител. Възпитал го в християнските добродетели и в любов към България. Дедо до края на живота си я наричаше – майка  България. С възрастните като дете, и с ергените по-късно, дядо често посещавал близкия град Кукуш, за да търгуват на чаршията. Кукуш бил чисто българско град. Ходили и в Солун, административен център на вилаета, международно пристанище, кипящо от разнообразен и пъстър живот. Този град бил космополитен. Всяка народност се придържала към традиционното си облекло. Евреите с роби, турците с белоснежни тюрбани, християните с тъмночервени фесове и с дрехи от домашно тъкани платове. В града имало най-разнообразни големи и малки магазини, дюкяни с открити витрини. Всички въртели търговията или занаята си един до друг. На възвишението се издигал Старият град с манастира „Влатадес” и крепостта „Едикуле”, откъдето се виждала блестящата панорама на Егейско море и върховете на Олимп. Този красив град пленил дедо още повече, че той нямал проблем с общуването. От малък говорил много добре турски и гръцки.

            Израснал дедо висок и снажен. Сред своите връстници бил най-висок. Станал работлив момък, с добро сърце. Викали му високото момче. „Високият човек” му става и прозвице.

            Междувременно, отново хода на историята се променя.

            През 1885 година–Съединението на България!

            През1908 година младотурската революция сваля „кървавия” султан Абдул Хамид.

България обявява независимостта си.

            1912 година.

България, Гърция и Сърбия обявяват война на Турция, за да си вземат териториите под османска тирания. Действащи за пръв път съгласувано, трите балкански държави, извоювали блестяща победа.

България мобилизира 600 000 души. В действащата армия, която провежда бойни операции, служат 366 000 войници и офицери. Турция била принудена да отстъпи всички свои европейски владения на запад от линията Енос-Мидия. НО... .

На 16 юни 1913 г. пламва Междусъюзническата война, когато между българи и сърби „започват смъртоносни братски удари”, както се изразява в книгата си „Български хроники” Стефан Цанев. Гърците превземат Дойран, Кавала, Серес. На 4 юли те влизат в близкия до селото на дедо, опразнен град Кукуш и го опожаряват, без остатък. Така, само за един ден, Кукуш, чисто българският Кукуш, изчезва от земята. До неговите пепелища бил издигнат нов град, наречен Килкис и заселен изключително с гърци.

          Отново дедо Христо и цялото мирно, българско население трябвало да бяга, за да се спаси от гръцките шрапнели. Но всички вярвали, че ще се върнат по домовете си, само след няколко часа, когато българската армия натика гърците в Бяло море.

Дедо ни разказваше, че годеницата му не успяла дори да си вземе златния наниз – „фролините”. Майка му получава гангрена на крака. Много бързо кръвта ѝ се натравя и тя умира. Умира на пътя. Дедо бил много тъжен и сам. Не знаел къде да погребе милата си майчица. Обърнал се към един български офицер за помощ. Като видял сълзите в очите му, той му казал (и тази история ни разказваше, подробно):

„Ех, момче, толкова млади хора умират. Ще погребем майка ти в общ гроб”.

             Оттогава дедо много често палил свещ на пътя, в памет на майка си, на безименния и гроб.

България губи войната и цяла Македония, с изключение на районите на Пирин и Струмица. Според Букурещкият договор, през юли 1913 г. (на 28 юни 1913 г. Румъния обявява война на България), България е принудена да демобилизира своята армия. Това е тъй наречената първа национална катастрофа. В двете войни България дава 100 000 свидни жетви, които отиват напразно. Турция си връща Люлебургас, Лозенград, Димотика. Връща си Одрин, без пушка да гръмне, Одрин, който с цената на хиляди жертви, българската армия е превзела само преди броени месеци.

Сърбия завзема не само спорните, но и безспорната българска зона в Македония. Гърците си присвояват Южна Македония. Сръбска и гръцка власт се установява на територии, където славянското население е чисто българско. Те унищожават всички български църкви, книги и училища, а църковна независимост и училища, са извоювани права от българите – права, които имат и под турско робство.

            Бегали, дедо, бегали... . Много от бежанците поели на север към свободна България, но за дедо още моментът не бил дошъл. Това, той прави през 1924 година. Тогава идва в майка България. Но в онези драматични дни, заедно със стоката си, овцете и козите, и съселяните си, се връща в родното си село Мутулово, което било оставено невредимо на гърците.

            Дедо се жени за годеницата си Магда. Била хубава и нежна. Ражда им се момиченце, но само след няколко месеца умира. Магда много плачела, залиняла, а дедо все я успокоявал. Бог им дал друга момичка. Магда не я пускала от скута си. Кръстили я Славка, на баба Славка, майката на баща му Стамен, която също не била сред живите. Славка се казвала и първата му братовчедка, която ще му окаже, по-късно в България, в Пловдив, навременна и неоценима помощ.

Отново мъката влиза в дома на дедо. Любимата му жена Магда умира. В Македония лекарите били малко. Практикувало се широко народна медицина, лечение с билки, чиито лечебни свойства се предавали от поколение на поколение. Лекувало се с ракия и черен пипер, вътрешно и за разтривка. Използвала се магия и „светена вода” или жълта кокоша. Всичко опитал дедо, но крехката Магда си отишла.

Малката Славка била едва на 2 годинки. Една възрастна жена му помагала, но къщата имала нужда от стопанка, момиченцето от постоянни грижи, а дедо от жена. Приятелите му не можели да го гледат как страда и настояли да се ожени повторно. В съседното село, Срезово, имало една хубава девойка и дедо с приятелите си, отишли да я искат. Но тя не дала бърз отговор на предложението за женитба и приятелите му, които били проучили въпроса, веднага му посочили къщата на вдовицата - Велика. Нещо мило докоснало сърцето на дядо. Нали и името на милата му майчица било Велика. Велики била много по-млада от дедо, дребна, сериозна, но чевръста, оправна жена. Харесала дедо от пръв поглед. Почувствала неговата благост и се зарадвала, че този висок момък, я иска за жена, но – казала му тя – „Не съм сама. Немам мои деца, но се грижам за сестрините ми деца – кръгли сирачета, а те са три – Александър, Нако и Димитър-Мито”. Майката на баба Велика – Катерина и баща ѝ Нако, били също покойници.

- Не се къхари за това – казал дедо – в къщата ми има храна за всички, пък и децата ще ми помагат с овцете. Дедо ми е казвал, че на мъжката рожба казвали „дете”, а на женската „момичка”.

Александър бил вече поотраснал. Нако, бил много слабичък и болнав. Третото дете, най-малкото – Мито, едно бездетно семейство го осиновява. Много години връзката била прекъсната, но когато дедо се установява в Пловдив, по неведоми пътища Мито, вече семеен, установил се в Ключ, намира баба Велика, леля си, и в центъра на Пловдив, в градината до фонтана, увековечават срещата с фотография.

И така Велика става жена на Христо.

Христо и Велика са родителите на двете сестри - Лета и Мара, милата ми майчица, но те се раждат по-късно в България.

Заживяват дедо и баба с двете ѝ сестрини деца и момичката Славка. Щедростта и милосърдието на дядо веднага било почувствано от децата. Те му казали: „Тетин, тук се наедехме, има много месо, млеко, сирене”. Ако зависило от дядо, онова езеро щяло да бъде пълно с мляко. Кое е езерото? Това е поредната притча... .

Един цар заповядал да се изкопае голям ров. След като той бил готов, наредил през нощта, по един член от семейството да изсипе в изкопа чаша мляко. Един мъж се изхитрил и вместо мляко сипал в езерото вода. Мислил си, че тъй като всички други ще сипят мляко, няма да се забележи, че той е сипал вода. На сутринта изкопът бил пълен с … вода.

Весело, топло и хубаво било на всички. Но щастието не било за дълго. По-скоро било случаен гост. Отново плач се чува в Ристьовата къща. Хубавото дете Александър, което ходело вече с овчарите, било убито, както си спяло, на къра с овцете. Направено било разследване. Нищо не се  открило, но кървавата драма не останала за дълго тайна. Извършителите сами, разяждани от съвестта си, си признали. Няма по голям грях от убийството на спящо дете. Двамата овчари, от друго стадо, при свада, убиват човек. Александър, който бил там и видял всичко, за да няма свидетел,  убили, когато заспал.

Баба Велика била бременна и когато ражда мъжка рожба го кръщават Александър, но Бог, наскоро след раждането му, взема и този Александър. Отново ражда, хубаво момиченце. Кръщават го Александра, но има зла поличба в това име. Още новородено, момиченцето умира.

        Като ми разказваше тези истории дедо, аз плачех. Беше ми тъжно за злата орис на децата и за дедо, колко мъка е изживял. Може би му е помагала вярата, християнската вяра. Нали си спомняте молитвата: Боже, дай ми сили, сили, да приема нещата, които не мога да променя и да продължа.

И аз трябва да продължа историите, но световната история, в това време, е мътна и кървава!

Пламва цяла Европа в Първата световна война (1914-1918 г.). Тя обхваща и Близкия изток и Африка.....През януари 1919 година в огледалната зала на Версайския дворец, е открита конференция за подписване на мирни договори с победените държави. Те обаче не са допуснати. Участват 27 държави, но всъщност основните проблеми на конференцията се решават от „Голямата тройка” – британския министър-председател Л. Джордж, френския – Жорж Клемансо и от американския президент Удроу Уилсън.

И тук си спомням дядовата приказка за агнето, което било изядено, нямало никакъв шанс. Агнето и вълкът били побратими, но скоро вълчата природа се проявила и когато пиели вода на реката, и агнето било от горната му страна, вълкът казал: „Ягне, ке те ядам, ми мътиш водата”. Агнето минало от долната му страна, но вълкът отново казал: „Ягне, ке те ядам, ми мътиш водата”.

С подписването на Ньойския договор на 17 ноември 1919 година, който влиза в сила от 1 юни 1920 година, България е принудена да се откаже от Южна Добруджа – за втори път – за сметка на Румъния. Западните покрайнини и Струмишко остават към Сърбия. Беломорска Тракия – около 8700 кв. км., след автономен режим – на Гърция.

            Слагам точката и не мога да продължа. В ушите ми звучи тъжната мелодия на духовата музика, когато на тържествата, на 2 юни – денят на Ботев и на загиналите за независимостта на България, се изброяват, бавно и тържествено, имената на всички места, където са се водили славни боеве. Всъщност това са все спечелени с храброст битки! Спечелени битки и загубени войни.

            В тая, около 8700 кв. км., територия е и селото на дедо.

И тръгват пак изстрадалите хора от червената земя. Червена от напоената кръв. Тръгва и милият ми дедо – високият човек със семейството си и със стоката, към майка България!

Това е т. нар. „трета бежанска вълна” – 1913-1923г. (Първата е 1878 – 1879 г, втората 1903 г. Има и четвърта – през четиридесетте години на XX век.)

Тръгват бежанците! Много е тъжна тази върволица уморени хора, добитък, плачещи деца багаж, багаж – и то, включващ само покъщнина от първа необходимост. Баба Велика и малката Славка отговаряли за багажа. Дедо карал овцете. Нако, малкото, болнаво, сестрино момченце на баба Велика, уж бил до животните, но вечерта, когато най-после спрели за почивка, било изчезнало. Търсили го, викали, разпитвали, изостанали от групата с два дена, но малкият така и не се намерил. Повече нищо не чуват за него. Остават само молитвите – Бог да му помогне! Някой да се смили над него.

Влиза дедо в България като Христос Стаменос. Гърците вече са успели да сменят имената на българите, но когато го записват в българските регистри, чиновникът му казва:

„Вече си Христо Стаменов. Тук се слага „ов” на презимето и фамилията. А как е фамилията ти?”

А сега де! Дедо до сега се водил само с име и презиме. Бързо реагирал и казал: „Костадинов” Костадин се казвал дядо му. И така Христо Стаменов Костадинов и Велика Накова Ковачева – баба ми и малката Славка, се преселват в Пловдив, в квартала с бежанци от Тракия и Македония – „Кичук Париж” („Малкият Париж”). Дошъл Дедо в най-хубавия град, та и майка да се роди в него, та и аз, и много да се гордея с това. Истински съм привързана към града на тепетата – както сега е популярен.

В Пловдив намерил братовчедка си Славка. Точно сега тя му „подава ръка”, приютяват ги в своя дом, заедно със стоката.

По това време вече е сключен договорът Моллов – Кафандарис и от Гърция се изплащат обезщетения под формата на облигации за оставените имоти от бежанците. Те са подробно описани от двустранна комисия. За с. Мутулово в комисията бил даскалът. Дедо получава облигациите си. Баба също, за бащините и сестрините имоти. Тогава „бач Мито” - най-малкото, сестрино дете, което е дадено на бездетното семейство, намира баба и тя му дава половината облигации – от сърце. През 1930 година, баба Велика, с нейните облигации, купува къща от вдовица, къщата срещу братовчедка си Славка.

Всичко се нареждало добре, но дедо заболял и... легнал възнак! Нищо не помагало. Дошла и баба Божа – акушерката и казала да заколят кокошка, и още топла да я сложат на гърдите на дедо. И о, чудо! Кокошката помогнала! Дедо отворил очи и бързо се съвзел. Нали трябвало да се родят двете сестри – леля Елисавета и мама Мария. „Животът, все пак е красив“! Тук, вече звучи Менделсон! Дедо жени дъщеря си Славка. След години и другите две – кротката и арната мома. Отново хубавото и лошото в живота на дедо воюват, но той доживява щастливите си старини.

Раждам се аз. Обичлив човек съм, но най-привързана, както вече казах, бях към дедо. Вечер, много често исках отново и отново – Високият човек, моят герой, да ми разказва историите си, притчи, мъдрости. Ето, някой от тях:

 

           Някога, хората знаели кога ще умрат. Един млад мъж, чийто сетен час наближавал, отишъл да си изкопае гроба. Изкопал го, седнал и заплакал. Господ го видял и се натъжил.

Оттогава хората не знаят кога ще умрат. Нещо повече, те много често забравят, че са смъртни.

* * *

           Селянин отивал на пазар с дълга греда на рамо и отдалеко силно викал: „Варда! Варда!”. Един чорбаджия, който бил на пътя и чул виковете не се отместил – нали бил чорбаджия, как да стори път. И гредата го ударила. Разгневен, хванал селянина и право при съдията.

           - Господин съдия, този човек ме удари лошо с гредата, която носеше. Искам да го накажете.

           - А ти, какво ще кажеш в своя защита – попитал съдията селянина.

Той мълчал. Повторил въпроса си съдията и отново не получил отговор.

           - Защо сте ми довели ням човек – ядосал се съдията.

           - Не е ням, не е ням – закрещял чорбаджията –  как само викаше – „Варда, Варда!”.

* * *

           Свещеник проповядвал в храма на своите енориаши и накрая казал: „ Па си сложейте на главата тенджера, на очите пенджере, па си отивайте!”

           На излизане хората само това говорели: „Го чухте що кажа попот – сложейте си на главата тенджера, на очите пенджере“.

Светият човек отишъл при тях и им казал: „Цял час ви говорих за господа, нищо не запомнихте, а глупостта, която ви кажах накрайот я запомнихте и я повтаряте!”.

* * *

           Един баща имал син с избухлив характер. Чудел се какво да прави. Завел го при мъдреца на селото за съвет. Той дал на сина торба с гвоздеи и му заръчал, при всяко гневно избухване, да забива по един във вратата.

           Първият ден момчето забило 20 гвоздея. Постепенно се научило да се владее и, с всеки изминал ден, забивало все по-малко гвоздеи. Дошъл моментът, в който момчето не се разгневило нито веднъж и нямало нужда от гвоздеите. С добрата новина отишли отново при стареца. Тогава мъдрият човек заръчал всеки ден, без избухване, да вади по един гвоздей от вратата. Дните минавали и дошъл този, в който извадил и последния гвоздей. Спокойният вече син с радост извикал стареца да види вратата, на която нямало нито един гвоздей.

           - Браво, синко! – казал старецът – добре си научил това, което исках, но погледни вратата. Тя никога няма да бъде същата.

 

* * *

           Обещах, че ще разкажа и библейски истории, които дедо разказваше като приказки. Ето една.

           Когато войниците хванали Исус, всички се разбягали. Останал само Петър. Исус му казал:

           - Петре, иди си! Преди още петлите да пропеят, три пъти ще се отречеш от мен.

           - Не, Господи! Ще бъда с теб! – и продължил да го следва.

Един човек, разпознал Петър и закрещял:

           - Хванете го! Това е Петър, ученикът на Исус.

           - Не, не съм – уплашил се Петър – не разбирам за какво говорите – но продължил да следва Исус.

           Друг човек го разпознал:

           - И той беше с Исус Назарянина!

Петър започнал да се проклина и да се кълне:

           - Не познавам този човек!

           - Наистина! Той е от тях! – викали други.

Петър за трети път се отрекъл от своя учител и – кукуригу...у, петлите пропели.

           - Ти кажах Петре – разказваше дедо – докат пропейот петлите, три пъти ке се отречеш от мен.

Петър навел глава и горко заплакал.

           - Прости ми Господи! – и се върнал.                        

* * *

           Чуйте и тази – за Надеждата!

           Три свещи бавно горели.

           - Аз съм Вярата – казала първата, но вече никой няма нужда от мен. И пламъка й угаснал.

           - Аз съм Любовта и нямам достатъчно сила да продължа да горя. Хората не се обичат! И Любовта угаснала.

           В полутъмната стая влязло дете и уплашено, че и последната свещ ще угасне – заплакало. Тогава третата свещ му заговорила нежно:

           - Не се бой, аз съм Надеждата. Докато горя, винаги можеш да запалиш другите свещи. Детето взело свещта на Надеждата и запалило угасналите.

           Тук дедо правеше пауза, сякаш виждаше трудните моменти от живота си и казваше:

„Никога не позволявай свещта на Надеждата да угасне!”

 

Отново съм в стаята с портретите. Родителите ми и високият ЧОВЕК – моят Дедо,  ми се усмихваха. През сълзи се усмихнах и аз, и ми стана леко.

 

 

 

                                                                  ***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Златен Ирелевант 2021


2021-06-13 | Прочетена: 338