Самодивска сватба

Гергана Траянова

Глава 1

— Горице! Горице!
— Какво си се развикал, Пирине?
— Тука ли е дъщеря ти, стрино Драгоице?
— Ти какво правиш пред дома ми, бре, момче? Няма ли работа за теб на Бунарджика?
— Баща ми нарича за юнака, че щом невеста му е легнала на сърце, спасение няма. Ни Бунарджик, ни работа. А твоята Горица, стрино, се е впила у мене като змия!
— Беж да те няма! Аз моята Горица змия да наричаш не давам! – изхриптя силно тя.
— Обичам я, стрино!
— Веднъж да те чуе Деветака, такъв бой ще ти хвърли!
— Да ми хвърли, стрино! От обич ще е. Ако съм грешен, нека ме удрят пестниците на Деветака. Аз за дъщеря му умирам. Ако е грешно, нека ме накаже и Светията дори. Готов съм за тая обич ей сега да умра.
— Слушай, Пирине! Арно момче си, от добро семейство. Но Горица е още дете. Ти си още дете. Барем порасни, да се понамести акълът ти, не да подскачаш като петле низ улиците. Дом и невеста искат яка мъжка гърбина. 
— Знам, стрино! Аз от Бунарджика вода и камъни нося. Ей там, край елака, де е сянка и скрито-покрито, дом за дъщеря ти ще сътворя. Дом като царски палат за моята невеста. 
— Млад си още, Пирине. По празни думи залита сърцето ти. Камъни носят ли се в джобове, вода носи ли се в шепи? А живота суров, как ще го поведеш? Как само с ненабола още брада дом ще строиш? А огън откъде? Храна как ще набавяш?
— Огън в сърцето си нося за целата околия. За храна земя има колко щеш! Полето работа иска. Мен от работа не ме е страх. Не ме гони, стрино Драгоице! Дай ми само да я зърна и си тръгвам.
— Знам те аз. Утре пак ще долазиш като поп на Задушница. Беж да те няма!
— Обич е, стрино. Сърце юнашко в мен не търпи. Само да зърна очите ѝ. Веднъж. После отивам на Бунарджика.
— Като съградиш дом и си опечеш акъла, тогава!
Стрина Драгоица хлопна дървения прозорец отвисоко на къщата. Аз я гледах от пътя, та сега ме остави сам да стоя пред затворените порти. Не ще да ми даде да зърна очите на малката Горица. Увесих нос и поех към Бунарджика да си гледам работата. Там ходеха мъжете. Мъжка сила искаха тия бунари. Само с гледане не ставаше. Копане от тъмно до късен следобед, дорде слънцето не приканеше да си ходим по къщите. Така минаваха ден подир ден. 
— Като змей е, Арчаре! Стрина Драгоица. Крие я от мен и не ми я дава – казах аз с мъка вечерта на брат ми.
— Русалия е, Пирине. Пазят я да не я вземат самодивите. Тогава ни дъщеря, ни невеста ще видиш. А им е една. Права си е стрината ни тебе да те пуска в къщата, ни момичето навън. 
— Само да я зърна, Арчаре. Това искам.
— Почакай още три дни. В последния ден на Русалия тръгни с нас, с калушарите. Ще влезем в дома на Деветака и ще я зърнеш, без да те разберат за какво си там. Дай и тайно торбица с любичица, та Горица да знае. Да те чака. Пък после си опичай акъла. Деветака няма да ти я даде току-така. Мъж като планина не се бори лесно, Пирине.
— Ще ми я даде, Арчаре. Ако ли не, живота си за Горица ще жертвам, пък нека таман Деветака да го вземе. Хаир да му е!
— Не бързай. Не става така, както ти си наумиш. Малка е още, нека порасне. Има дела, дето си искат време да отмине.
— Чакам, Арчаре. Ще я чакам колкото кажат. Само да я зърна. Сега това искам. Това ми е достатъчно. Да знам и аз, че ще ме чака, знак да ми даде. Една усмивка, един поглед. После ще замина и ще се завърна богат като цар за моята Горица.
— Ех, млад си още, Пирине. Млад и наивен. Горица акъла ти е изпила – засмя се той и се чудеше на ината ми.
— Така си ме учил, Арчаре. И ти, и Безухия. Юнакът, казвате, не е юнак, не покори ли най-хубавото момиче. А коя е по-хубава от Горица, Арчаре? Коя девойка е по-знатна и по-лична от Деветаковата щерка? 
— За тебе тя е, за другите – други. Но подготви се, Пирине. Залости я да те чака, че заминеш ли, след години – две, три, за хубостта ѝ много момци ще прокарат вървян път до дома ѝ. Деветака няма да те чака, дойде ли време да я омъжи.
— След три дни, Арчаре, за края на Русалия, ще бъда готов! 
Така и направих. Три дни, докато баща ми, Кършияка, ме пращаше на Бунарджика, събирах любичица. И все не ми харесваха тия треви. Или листата им беха малки, или стъбълцето криво. Нямаше достатъчно хубава тревичка за моята Горица. Исках да ѝ дам нещо, дето да ѝ размекне сърчицето. Че знам ли. Ако по характер е като майка си и баща си, и нея требваше да омайвам с думи, парà и дела. Едната чиста обич не ми вършеше работа.
На четвъртия ден, рано сутринта на последния ден от Русалия, стоех пред бащината къщна порта и гледах росата под неделния изгрев. И там нещо ми блестеше сред двора, та ми дразнеше очите. 
Най-хубавите цветя в нашия двор беха китните незабравки на буля Верила, майка ми. Не жълти като невена или кървавочервени като розите. Сини. Такива беха тия незабравки. Сини като очите на Горица Деветакова, които останаха завинаги у мене, щом ги зърнах. Посадиха се у мене тия очи така, както майка ми бодеше у земята стръкчета, като садеше китките. 
„Не ми требва любичица“ – казах си. Кърпа исках. Бела, сърмена, с извезани три незабравки. Една за мен, една за Горица и една за обичта, де имах към нея. Течеше такава обич у мене - като шумна, прохладна и бурна река, завлачваща камъни и трупи по пътя си и пак нищо не мож я спре да се разлива.
Хвърлих настрана пръчката, де я дялках в тая изгревна сутрин, и беж при каламан Искрец, кръстника ми. Дъщеря му Лакатица майстореше най-гиздавите везби в околията и отвъд с чевръстите си пръсти.
— Лакатице! – провикнах се още от портата. 
Тя отрано тичаше по добитъка и двете деца из двора, та веднага отвори тя портите и ме посрещна с усмивка.
— Какво те води у дома, Пирине?
— Кърпа! – продължих да нареждам аз. – Направи ми кърпа с три извезани сърмени незабравки, като майчините в двора. От най-синьото синьо, де ти се намира. За Горица е! Мъничката Деветакова щерка!


Така мина тоя живот. Живот, де всичко си го направихме да ни е хубаво. И поне си бехме сами господари по тия войнски размирни времена, та си измислихме пето годишно време, де идваше, кога ни требваше. В това годишно време тия наши жени, тия невестини, се превръщаха в самодиви.

Само ние си знаехме какво ни беше, де ги водехме напред и ги любехме тия подивели невести. Самодиви, де с еднаква сръчност мъже гледаха, деца раждаха, коне водеха, цветя разсаждаха, пити месеха, сърмени кърпи везаха, песни пееха и кании размахваха. Такива невести, де с тях всека сватба си я наричахме самодивска.

Книгата може да бъде закупена оттук - https://www.knigite.bg/book_new.php?pid=581


2021-06-20 | Прочетена: 361