Далечните близки - първо място в Любовта на края на кабела

Ангелина Стойчева

Телефонът иззвъня… „някак международно”, както казваше Мамалев в скеч от култовия на времето Клуб НЛО.

Беше специалната мелодия на messenger call, така че и ТЯ и ТОЙ си помислиха почти едно и също: „Защо ми звъни сега… нали се разбрахме да си звъним само в краен случай… и то не по това време”… Направиха се, че не са чули, а и всъщност не разбраха чий телефон звъни… И за да не породят съмнение, нито един от тях не отиде да провери откъде идваше „международно” звънене.

ТЯ подреди набързо масата. За вечеря имаха сготвено от вчера. Само трябваше да се претопли малко във фурната. Салатата става бързо. Няма да ѝ се наложи да реже дълго. Мислите ѝ бяха в телефона. Дали наистина  нейният телефон звънеше? И защо не се спазваше уговорката? Нима и новият ѝ приятел от фейсбук също нямаше търпение… Дали наистина нямаше търпение?… А кой друг може да ѝ звъни на messenger… всичките и приятелки ѝ звънят на телефона... А и защо трябваше да ѝ звъни?  Нали само си пишеха… засега… Е, да, той ѝ беше казал, че иска да ѝ чуе гласа, но тя бе отказала да му даде номера на телефона си… И все пак….трябваше да му каже да не ѝ звъни… поне не по това време. Но пък той откъде да знае, че тук е вечер и всички са си по къщите – не му беше казала това. Тя всъщност нищо не му бе казала. И не искаше. А и нямаше нужда. Не искаше да знае нищо за него и не искаше да казва нищо за себе си. Поне не и сега. Но той ѝ беше споменал веднъж, че се припича на слънце на терасата… а всъщност беше вече почти вечер тук... Помисли си, че може би имат часова разлика... Не искаше да гадае. Не ѝ беше нужно. Мислите ѝ течаха бързо и разпръснато като струята вода през аератора върху марулите, които миеше. Само ги обръщаше ту от едната, ту от другата страна, без да ги остави да се изцедят…

Стресна я гласът Му, който се удивляваше от старанието, с което миеше листата, но и губеше вече търпение.

И ТОЙ си мислеше за телефонното позвъняване. Дали е тя. И всъщност коя. Пишеше си с няколко дами. Само имейли. Нищо повече. От групите за поезия, които посещаваше. Никой от близките му не знаеше, че е поет... И то отдавна... Това му беше нещо като средство да излиза от себе си. Да закачва официалния си костюм на закачалката и да си слага шапката-невидимка на поезията… Да се изразява по начин, който и сам не подозираше, че може. Да реди рими, да вплита в тях сезони, стихии, галактики. Та ТОЙ беше инженер. Само цифри и проекти бяха в главата му… на бюрото… и в компютъра му. Но… както в главата, така и в компютъра му имаше тайно място. Място само за него, където се влизаше с парола – „поезия”. Може би поради вселенския закон за баланса в главата му като в отговор на сухата наука, на която се беше посветил, се появяваха като от нищото рими… стихове, пълни с непредсказуеми и понякога нелогични емоции и чувства (ако при тях въобще има логика). Това, което един сух инженер и преподавател в университета не можеше да изпитва. Или поне се предполагаше, че хората на логичните и точните науки не могат да бъдат емоционални. Но той можеше. И никой не знаеше. Никой освен една. Не, не беше ТЯ. ТЯ го беше обикнала още в университета, когато желанието му да се показва и изявява като най-блестящия студент и бъдещ учен напълно заглуши лиричния глас в главата му. Този глас му диктуваше само нощем зад затъмнения екран на лаптопа или в минутите за цигара на терасата. Но обичаше да влиза в сайтове за поезия и да попрочита това-онова за отмора от цифрите. После започна и да публикува свои стихове, но естествено под псевдоним. Да не би някой да познае душата му. Получи много комплименти, а и той беше щедър на тях. Имаше няколко дами, които много харесваха поезията му и не го криеха нито в коментарите си, нито в имейлите, които започнаха да си разменят. Особено една от тях. Тя не пишеше толкова майсторски, но всичко, което четеше от нея, беше написано с много душа и много мъдрост. Това му допадаше. Разменяха си файлове с музика. Беше смайващо, че имаха еднакви предпочитания за тип музика и изпълнители. Нищо друго не разменяха. Само файлове и пожелания за лека нощ или добро утро… зависи кой кога отговаряше. Но той получаваше нейните имейли сутрин и цял ден си тананикаше мелодията от песента, която му беше изпратила с пожелание за лека нощ… затова си помисли, че може би имат часова разлика… Но той не питаше. Нито тя. Не им трябваше. Емоциите от написаните стихове и споделената музика им бяха достатъчни. Отначало достатъчни. После необходими. А накрая необходимо и достатъчно условие за… той не искаше да си признае. Нито да го приеме. Та нима е възможно. Та това са само думи. Четеш и толкова. Пишеш и толкова. Споделяш и толкова. Но не. Беше забравил силата на словото. „В началото бе словото” – с това започва и Библията. Но той и това не знаеше. Не беше религиозен, а и поколението му беше от това на атеистите. За него началото бе в цифрите – нулите и единиците. Тези цифрови кодове са създали вселената – в това вярваше. Да. Това е информация. Но тя достатъчна ли е. Тя има значение, ако е информация в действие – т.е. обменянето, споделянето, общуването. А как става – със словото. В случая – с писменото слово. За какво са ти тия нули и единици, теореми и аксиоми, ако с тях не можеш да опишеш как избликва една сълза, как се свлича една звезда, как вятърът връзва нечия коса, а вълната измива самотна следа… Да, пак се размечта. Лигльо – помисли си. Я се стегни. Доцент по атомна енергетика, а се размечтал като Пушкин в „Я вас любил…” Усмихна се на нелепото сравнение.

Точно в това време ТЯ го погледна и с учудване попита на какво се смее. Гледаше Я – едно застаряващо момиче, но все още красиво… кестенявите ѝ коси вече бяха изрусени, за да скрият кичурите издайническа бяла коса, но този меденорус цвят си отиваше със зелено-пъстрите ѝ очи, които в момента му се сториха малко тъжни… Усмивката му леко се смири. Прииска му се да притисне умореното ѝ от годините тяло и да вдъхне аромата на косите ѝ… Но само отбеляза, че май нямат десерт и тъй като ТЯ миела марулите вече 20 мин…  то щяло да има време да отскочи за нещо сладичко (за противовес на мислите му… си помисли).

ТЯ се притесни и започна бързо да подрежда масата. Постави чиниите, приборите, чашите за вино и сиренето Бри за аперитив. Провери дали яденето се е претоплило и взе да бърка салатата. Обърна се, отпи от виното и се загледа в мъжа си. Обичаше го. Такъв недодялан математик. Сух и груб понякога, за когото обувките нямаха лява и дясна, вратовръзката никога не стоеше на правилното място, а зелената риза си подхождаше със синьото сако. Такъв си беше от студентските години, такъв си го избра. Отвеян хубавец. Сега май беше само отвеян… но нейният отвеян. Отдавна беше се примирила с липсата на каквато и да било романтика в него. Каква ти романтика – та ТОЙ дори рождените дни не помнеше, камо ли да ги облече с романтично пожелание или, дай Боже, подарък. Отдавна ѝ беше казал да си купува сама подаръците, а ТОЙ ще ги плати… не разбирал от такива неща. И ТЯ свикна. Прибираше се вкъщи с нова чанта или обувки, или бижу, а ТОЙ веднага го осребряваше. Но… това ѝ беше интересно само в началото. Остаряваше вече… и ѝ се искаше само едно „честит празник, мила”. Не че не получаваше и целувка за празника (много често след празника), прегръдка или интимност. Не се оплакваше. Но… друго липсваше. Думите… Ония нежните, чувствените, омайващите. „В началото бе словото”… ама и в края е. И винаги е. Онова слово, даже и беззвучното. Липсваше ѝ. Даваше си сметка, че един стих я правеше по-щастлива от каквато и да е вещ. Все по-често търсеше поезията и изплаканите в нея чувства. И сама също изливаше спотаените си и несподелени мисли и емоции върху листовете… макар и не толкова сполучливо като истинските поети. Но това я разтоварваше. Понякога, четейки стихове или някой любовен роман, плачеше. Мислеше си: „Остарявам и се размеквам…” Обичаше сайтовете за поезия, защото там от другата страна на монитора стоеше някой като нея, търсещ словото… което сгряваше, утешаваше, съпреживяваше... Там имаше някой, който  с един ред като „Подарявам ти най-нежната музика за лека нощ” или „Благодаря, че сподели” запълваше празнотата в душата ѝ.

ТОЙ се беше изправил до нея и ѝ говореше нещо, но ТЯ не го беше чула. Просто се усмихна и каза „да”. И ТОЙ излезе. Преди да затвори вратата, попита:

- Да взема ли и хляб, че този е от вчера? И... ти каква торта обичаше?

ТЯ го изгледа и се усмихна мило. Да… 30 години брак и още не помнеше каква торта обича. Само кимна и тъжно отговори:

- Да, вземи хляб. И бързо се връщай, че яденето вече е готово.

ТОЙ изскочи навън и бързо провери телефона си…

ТЯ избърса мокрите си ръце в престилката си и грабна телефона…

ТЕ… търсеха съобщението от далечните си сродни души. Тия, които ги разбираха и от разстояние – само със слово, закодирало по неповторим начин емоции и чувства, избухвайки отново и отново с всеки следващ прочит… файлове за музика… споделяни мисли за писаното слово-поезия… за чувства… далечни галактики, населявани с души, непознаващи човешките болки и терзания…

Седяха на масата тихо и машинално отпиваха от любимото вино, правило им компания през целия им съвместен живот. Чакаха да се прибере малкият.

Синът им влетя в стаята и още потен от тренировката, нападна недокоснато още ядене и затърси нещо по дивана.

- Да сте ми виждали телефона? Забравих го някъде… а, ето го. О, баба е звънила от Гърция. Сигурно ми е купила играта…

И бързо ѝ позвъни на месинджъра…

- Ало, Ивчо, защо не вдигаш, баба? На тренировка ли беше?

ТЕ изпиха виното на екс и преплетоха замислени погледи, следвайки невидимите кабели в душите си… свършващи на метър от тях… но те не го знаеха…


Казвам се Ангелина Стойчева.

Родена съм на най-прекрасното място - в полите на Родопите с поглед към тепетата на Пловдив.

Израснала съм в ония … скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… Вместо златни ланци имахме бели якички… И вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Слушахме Сигнал и Щурците, но тайничко въртяхме ролки на Грундик или  касети (за тия дето не знаят - да питат) с парчетата на Beatles, Deep Purple, Scorpions . Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по “Цъфналата ръж” и “Коса”. Разгръщахме тежките  Некермани под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия и ни лъхваше аромат на богатство и свобода.

Тогава разбрахме, че освен изгрева на Изток има и залез на Запад. Макар че, той залеза, е умиращо нещо… 

Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!

            И дойде време да повее Вятърът на промяната. Повя. Поразмести пластовете, от което се оказахме без работа, без средства, без мечти. Но с инженерските си глави разбрахме, че вятърът на промяната е необходимо, но не достатъчно условие, за да се събори стената между изгрева и залеза. Беше необходимо завихрянето на вятъра във вихрушка, а даже в ураган, за да разруши високите каменни стени и в мозъците ни.

Та моето поколение е това - на “Вихрушката”.

Завихрихме се така, че се приземихме по чуждите земи. Вън от системата, за която учихме. Вън от страната, в която се родихме. Вън от мечтите, за които се борехме. Вън от нас самите… За да проверим дали залезите са по-красиви от изгревите...

 Някои от нас написаха историята си върху листове, други я изпяха, трети създадоха филми, за да знаят наследниците ни и тия дето Вихрушката ги пощади, кое е по-красиво - изгрева или залеза…

А защо не и двете… като в един нормален ден…

Аз съм Ангелина и съм Вихрушка, която разказва…

            Какво разказвам ли…

            За чувства разказвам, не за събития. Те събитията са си факти. Може да ги прочете в историческите хронологии. Над фактите нямаме власт. Но имаме избор как да ги интерпретираме и пригодим живота си към тях.  И в този избор са вложени нашите мисли и чувства. На  този избор, начертал линията на живота ни и обагрен с всички нюанси на чувствата ни, са посветени моите творби.

За такива спомени и  размисли   споделям в разказите си, включени в  предстоящия ми  сборник “Опорна точка”.

А когато чувствата са толкова гъсти и наситени с изригващи емоции … тогава се ражда и поезията ми. Тя е сбор от емоции – в нея не разказвам, а изплаквам душата си… Поезията ми е по-скоро болка, отколкото радост. Защото, когато си щастлив… ти просто поглъщаш живота. Но когато си нещастен … тогава трябва да изкараш болката от себе си (както, когато си болен…), но не с лекарска, а с писано слово. Все неща до болка познати на всеки от нас, но изляти от моята душа чрез моето перо. Всичко това е включено в предстоящата ми стихосбирка “До поискване”.

            Потърсете ме в моята ФБ група “До поискване”, и ФБ страницата “Мастилени крила”.

Аз съм Ангелина - Вихрушката, която продължава да разказва…


2021-06-22 | Прочетена: 342