Глава осма
Просто... познати

Сама е.

Дългата ѝ коса е небрежно вързана на висока конска опашка и няколко къси немирни кичура са спуснати около лицето ѝ, очертавайки го в рамка.

Чака нещо.

Или някого.

Носи слънчеви очила, пазещи я от чуждите поглед и скриващи очите ѝ от силното слънце. Облечена с тениска в цвят каки и тъмни, почти черни, тесни дънки, тя се слива със заобикалящите я хора, наслаждаващи се на приятното топло време. Те дори не предполагат коя е тя или какво си мисли, не я познават, не я забелязат. В друг случай  тя би избрала някоя друга дреха, може би рокля, далеч по-цветна, набиваща се на очи и предизвикваща интерес, заедно с дънково яке. Но не и днес. Днес избира да не се набива на очи, изказващи завист или възхищение. Днес избира да бъде почти невидима.

Тя е Мартина.

Кръстосала е крака, облегнала се е назад на пейката в големия парк и диша дълбоко, но кротко от топлия въздух, напоен с мириса на парфюма от цветове, цъфнали дървета и пролетни мечти.

Сляпа и няма, тя не знае какво да очаква.

Изважда от джоба на дънките телефона си.

Часовникът на телефона ѝ показва 16:29. Тя си поема дълбоко въздух и заключва телефона. След минута. Само една...

С периферното си зрение забеляза как някой се приближава към нея с уверена походка, но не вдига глава. Изчаква фигурата да се приближи достатъчно близо и когато човекът сяда на дървената пейка, Мартина обръща погледа си към него. Но това не е Христо...

– Тина, скъпа! Толкова се радвам те видя! – изчуруликва радостно Джулия и я прегръща.

Ах, Джулия, Джулия... Главният редактор на „Мастило и блясък“ и човек, бликащ от енергия и любопитсво. Тина я хареса още в мига, когато се запознаха, и обича да бъде в компанията ѝ, но точно в този момент иска да я разкара възможно най-скоро.

– Аз също, Джулия! – усмихва се с неохота Мартина и поглежда над рамото на редакторката за Христо, но от него няма и следа.

– Времето е прекрасно, нали? – Джул се  усмихва по-широко, а радостната нотка в гласа ѝ не угасва. – Реших да изляза малко на чист въздух, защото ми омръзна да стоя вкъщи. А и по това време излизат и много привлекателно мъже – засмива се и отмята косата си назад. – Шегувам се, разбира се! – втора доза кокетен смях отеква около тях и Джулия се настанява по-удобно, сякаш се готви да говори с часове.

Мартина ѝ се усмихва, въпреки че ѝ се иска да я бутне от пейката.

– Всъщност, Джулия, аз чакам някого и не е...

– О, така ли? – възкликва тя и побързва да се изправя. – Извинявай тогава! Някоя приятелка? Или чакаш следващия главен герой в новата ти статия? – усмихва се закачливо и оглежда парковото пространство около себе си.

– Засега ще кажа само, че е важно.

– О, добре. Оставям се тогава – погледът ѝ се спира в посока на малката борова горичка на метри от тях. – Аха, ето че си намерих друга компания.

Мартина се обръща натам и се смайва при вида на Христо с ръце в джобовете на дънките си, облечен със сива тениска, очертаваща мускулите му, и поглед, насочен към нея и Джул. От колко време ли я наблюдава?

Това ѝ напомня за момента, когато веднъж се срещнаха в училищната библиотека, въпреки че тогава тя беше наблюдаващата, а той – наблюдаваният. Усмихва се, без да откъсва поглед от него. Иска ѝ се да стане, да отиде при него...

– Помниш го, нали? Онзи художник, когото поканих в „Домино“ за вечерта на изкуствата. – Джулия отново заговоря, прекъсвайки мислите на Мартина, и я поглежда. – Както и да е! Оставям те да чакаш за важната среща! Ще се видим утре на работа, скъпа!  – целува я по бузата и тръгва с борда крачка към Христо.

Тина наблюдава внимателно движенията ѝ. Проследява я с поглед, докато крачи към горичката. Наклонява неразбиращо глава, когато минути след като се поздравяват, Джул започва да се кикоти на нещо, което Христо ѝ казва, и го потупва закачливо по гърдите. След няколко минути се сбогуват, а преди това тя отново се засмива на някаква негова шега.

И той отново остава сам.

И носочва погледа съм към Мартина.

– Госпожице Стоянова... – проговаря Христо, когато тя е на метър от него, с предизвикващ, приятни тръпки по гръбнака, дълбок глас. – За мен е чест да Ви видя. Радвам се, че имам възможността да Ви поздравя лично за успеха!

Зеленоокият изважда ръцете си от джобовете и взема нежно едната ръка на Тина в своята. След като я пуска, журналистката усеща как ръката ѝ изстива.

– За мен също, господин Бонев! – засмива се тихо и прави кратка пауза преди отново да проговори. – Какво толкова каза на Джулия преди малко?

Христо се засмива. Смехът му е плътен и все така красив, мисли Мартина.

– Ревност ли долавям? – поглежда я и се усмихва шеговито. В очите му започват да светят пламъчета, чиято яркост би била доловима само за малцина.

– Не! Просто любопитство! – повдига невинно рамени и решава, че трябва да смени темата, преди страните ѝ да поруменеят.

Пита се как е възможно да е толкова променен... Къде е онова криещо се момче, което мразеше да говори?

– Как позна, че статията за Борис Радев е моя? – пита го и зачаква отговора му.

– Сестра ми купи списанието заради една моя много близка приятелка. Надникнах вътре, видях името му и веднага си спомних как той падна, когато дойде в гимназията ни заради онези часове по Кариерно ориентиране. После прочетох, че авторът е Ина Боянова, и веднага си спомних, че хората започнаха да те наричат така именно заради него. Просто трябваше да свържа двата края. И го направих. Не беше трудно.

– Той си е все същият... глупак. Трябваше все някой да го каже.

– И ти реши, че ти ще си една от „казващите“, така ли? Не мислиш ли, че скачаш в прекалено дълбоки и опасни води толкова рано? Хората, за които пишеш, биха могли да ти отмъстят подобаващо, особено ако имат достатъчно пари.

– Никой не знае, че журналистката Ина Боянова е всъщност Мартина Стоянова. Освен ти и още една шепа хора. А и няма как другите да запозрат нищо, тъй като винаги ще има и една публикувана статия под истинското ми име.

– Анонимността е като лъжата – все някога изскача наяве и всички разбират.

– Знам какво правя, Христо – врътва очи и скръства ръце, насочвайки погледа си право към него, неочакващ последвалите ѝ думи. – Но не забравяй, че ти си човекът с тайните.

Той не казва нищо. Замълчава.

Когато я видя да приближава, забеляза нещо особено в очите ѝ и походката. И не, това не беше резултат от раздразнението, предизвикано от Джулия и смеха ѝ заради шегите му. Още тогава Христо разбра, че Мартина помни всичко много ясно, сякаш не са минали осем години. Не е забравила нищо и никога не би го направила, колкото и да желае. Тя иска още нещо – да разбера истината, която той крие още от първия ден, в който се срещнаха.

– Ти ни изостави, Христо! – прошепва с горчивина тя. – Всички. И просто си тръгна, на хиляди километри. Не каза почти нищо и ме остави да гадая.

– Нямах избор, Мартина! – гласът му е ясен и показва сериозността му. – Ти не беше единствената, която страдаше. Но, повярвай ми – по-добре е, че не разбра почти нищо. Да, аз заминах! Но така беше по-добре. Това е.

– Виж... Христо – завърта се на пети, обръщайки му гръб. Очите му, приковани в лицето ѝ, я разсейват и я карат да трудно да владее себе си, чувствата и действията си. Сега само усеща погледа му по гърба си като стрелички, забиващи се в дървена плоскост.

– Мартина, би ли ме изслушала? – прекъсва я Христо. – Нямам намерение да започвам да се оправдавам за постъпките си. Да, не постъпих добре и съжалявам за това, но ще дойде момент, когато ще ме разбереш... – замлъква и погледът му помръква. – А и не забравяй това, което направи. Просто ми позволи да ти кажа следното – вярваш или не, колкото и да не ми се искаше, ти стана част от цялата тази история и макар да не е пряко, имаш общо със заминаването ми.

Мартина се обръща и го поглежда с изпепеляващ поглед.

– Никога няма да мога да го знам, ако не ми кажеш! – настоява тя.

– Не мога, по дяволите! – опитва се да не повишава тон, затова процежда думите през зъби.

„Тогава сама ще разбера“, решава Мартина и слага слънчевите си очила.

– Изглежда имаме да изгладим много груби повърхности, Христо! – Поглежда го, говорейки с по-мек отпреди тон, но въпреки това сериозен и категоричен. – Дотогава нека просто... бъдем познати. Нищо повече… – обръща се и тръгва.

Една... две... три... четири... пет... шест... седем... осем... девет крачки и вече е на достатъчно разстояние, за да позволи на една сълза да се търкулне бавно по бузата ѝ. Може би постъпва правилно. За толкова време много неща са се променили, включително и доверието им един към друг.

– Познати. – прошепва тихо Христо, когато Тина изчезва от погледа му. Изсумтява и тръгва в обратната посока.

Познати?

Ха!

Познати...

Спомени за нас
VIII

Мартина знаеше, че, отстрани погледнато, тя изглежда странна. Предчувстваше, че, когато Христо вдигне очи от дебелия учебник, оставен на една от масите в библиотеката, и го насочи към нея, той ще си помисли точно това. Но не можеше да се сдържи да не влезе в библиотеката, за да поговори с него. За каквото и да било. Просто да поговорят.

За пореден път се увери колко ѝ беше трудно да повярва, че той бе останал невидим за нейните очи толкова време. Оказа, че всъщност къщата му е съвсем близо до нейната, двамата учат от три години в една и съща сграда и почти всички от нейните приятели го познават, дори и без да знаят името му. А тя никога досега не му бе казвала нищо повече от едно учтиво „Здравей“.

– Здравей! – каза му и тогава, но с намерение разговорът да продължи по-дълго.

Той като че ли се изненада, но умело успя да го скрие, преди тя да обърне внимание.

– Здравей? – отвърна ѝ не толкова като поздрав, по-скоро като въпрос, резултат от недоумението му какво правеше тя.

Мартина се приближи към него, като отброяваше бавно всяка своя крачка и наблюдаваше емоциите му, които не бе успял да скрие, въпреки опитите да си придаде вид на безразличност към ситуацията, в която бяха попаднали.

– Може ли да седна при теб? – попита тихо, сякаш не бяха единствените ученици в библиотеката, и погледна за кратко към Рада през пътеката между множеството редове с книги. Библиотекарката стоеше неподвижно на стола си, надвесена над дебела книга. Тя изглеждаше така, сякаш е останала глуха за реалния свят, прекалено далечен от този, който бе създаден от книгата в ръцете ѝ. Може би дори не беше чула, че Христо и Мартина са започнали разговор, или просто се преструваше много добре, докато всъщност подслушваше какво говорят двамата ученици си.

Зеленоокият протегна крак под малката маса към стола насреща, за да го избута едва забележимо, но достатъчно за Тина да разбере, че може да остане при него. Едва тогава тя забеляза учебника му и побърза да се отдалечи с една крачка назад:

– О, ти учиш. Извинявай! Ще те оставя...

– Не, не. Няма проблем, седни… – каза ѝ и кимна към стола, на който тя след малко се настани. – И без това скоро ще си тръгвам, защото трябва да взема сестра си от училище – затвори учебника и хвърли поглед към Рада, а после към рафтовете с книги, отбягвайки този на Мартина.

– Имаш сестра? – учуди се тя и постави лакти на масата, заинтригувана.

Той със сигурност изпитваше известен дискомфорт, защото едва ли бе свикнал да говори с почти непознат човек като нея в такава обикновена ситуация и без конкретна причина. Тина искаше с времето това да се промени.

Дискомфортът да прерасне в спокойствие и чувство за сигурност, а двамата да се превърнат от непознати в може би... приятели?

– Да – потвърди кимвайки и Мартина забеляза колебанието му дали да продължи да говори. То трая само две секунди и Христо отново проговори:

 – Казва се Карина, но обича да я наричат Кара. Пети клас е. Обещах ѝ, че днес ще отидем заедно на сладкарница.

– Често ли просто така излизате двамата?

– Може да се каже. Когато сме спестили достатъчно пари, за да си купим парче от любимата си торта... – Христо бързо си припомни кой стои насреща му и замълча. Отбеляза си, че Мартина не я интересуват подобни неща, че тя просто се опитва да бъде любезна и нищо повече и започна да си играе с ъгълчето на затворения учебник. – Както и да е, няма значение… – каза в опит да прекрати темата на разговор и погледна скрито часовника на стената.

– Аз имам по-голям брат. Ние никога не ходим заедно на сладкарница – сподели му изненадващо Тина и той несъзнателно насочи очите си към лицето ѝ.

Погледна я.

Никога не го беше правил толкова продължително, задълбочено и никога не бе забелязвал цвета на ирисите ѝ. Не и преди този ден. Очите ѝ бяха безкрайна гора, потънала дълбоко в красотата на есенни цветове и мистерии, а Христо не очакваше, че те биха могли да го привлекат по подобен начин с подобна сила.

Сякаш притежаваха всички цветове на есента, толкова красиви бяха.

Сякаш криеха нещо, толкова мистериозни изглеждаха.

Сякаш щяха да го погълнат, толкова дълбоки бяха.

Сякаш можеха да разберат всяка негова тайна, толкова преценяващи и пронизващи.

Беше чул някъде или някой му беше казал, че позволеното време, в което можеш да се взираш в нечии очи, е 3,3 секунди. Ако човекът насреща не е любовта ти, след тези триста и трийсет стотни трябва да отместиш поглед.  Не знаеше дали това изобщо е вярно, нито колко време беше отминало, откакто гледаше очите ѝ, но със сигурност неговите три секунди отдавна минаха, а нито един от двамата не почувства неловкост, дори не бяха осъзнали продължителността на очния контакт.

– Защо? – попита я, за да продължи разговора и отмести поглед.

– Просто така се случи... – каза му. – Той също е с шест година по-голям от мен. – отбеляза и се усмихна тъжно, но Христо така и не видя, защото се преструваше на заинтересован от странните пластмасови глави, които бяха поставени на един от най-горните рафтовете за книги и представяха човека по време на цялата му продължителна еволюция.

– Може би това е единственото, по което семействата ни си приличат – отбеляза и отново я погледна.

– Откъде си толкова сигурен?

Защото той е виждал неведнъж колата, в която понякога Тина се качваше след училище. Зад волана винаги стоеше една и съща жена – майка ѝ. Неговата майка никога не го е взимала от училище и едва ли някога щеше да го стори.

Защото телефонът на Мартина започна да звъни и момчето със зелени очи откъсна погледа си от момичето с ириси с цвят на есен и видя на екрана на мобилното устройство изписано „Татко“. Бащата, когото зеленоокият отдавна нямаше и никога не искаше да има отново в живота си.

Защото Христо живееше с баба си и Кара. Всички други бяха прекалено далеч...

Трябваше да върви. Тази мисъл изскочи изневиделица в главата му. Да се махне оттук. Тя започна да се интересува прекалено много, да говори с него и да задава въпроси; да му влияе по странен начин, докато той започваше да се пита коя е всъщност Мартина Стоянова и защо говори с него.

„Човек като нея не говори със задръстеняци като нас, Христо – му беше казал Пламен след онзи спор в деня на срещата с Борис Радев. – Тя е прекалено... „над нещата“, сещаш се...“

Не биваше да се сближава с Тина.

Не биваше да свиква да се взира в очите ѝ.

Не биваше да ѝ позволява да наблюдава неговите. Те говореха прекалено много.

– Трябва да вървя – прошепна той и бързо прибра учебника в раницата.

Мартина понечи да каже нещо, но вече беше вдигнала на баща си, а Христо напусна библиотеката, мислейки си, че случилото се бе прекалено странно, за да се повтори отново. И грешеше.

Книгата може да бъде поръчана оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=459