През годините


Асен Разцветников – един от големите български поети на ХХ век

Илия Мечков | 2019-11-02


Животопис

Писателят е роден на 2.11.1897 година в с. Драганово, Великотърновско, в семейство на учител с фамилията Коларов („Разцветников” е псевдоним, измислен от неговата колежка - учителката Райна Савова, в която младият поет е бил влюбен). Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. и на следната година започва работа като телеграфист във Велико Търново и на гара Горна Оряховица. През 1919 г. участва в голямата транспортна стачка. В резултат на задържането му от властите и от вълненията по време на Септемврийското въстание (1923) заболява от туберколоза. Две години следва славянска филология в Софийския университет, след което записва и завършва право (1920-1926), тъй като смята, че по политически причини ще му бъде отказано учителско място. Междувременно посещава Виена и Берлин, където слуша лекции по естетика. Осем години работи като гимназиален учител в Габрово и София (1926-1934). Пише и печата още от ученик в сп. „Българан“, вестниците „Червен смях“, „Младеж“, „Работнически вестник“, „Лъч”, „Звезда”, „Нов път”. След 1924 г. скъсва с левия печат и с ангажиментите си към комунистическото движение и започва да печата в сериозното литературно списание „Златорог”. От 1934 г. до края на живота си се отдава изцяло на литературна дейност. В периода 1938-1944 г., заедно с Лъчезар Станчев и Емил Коралов издава и редактира популярния юношески вестник „Весела дружина”. След 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. Умира на 54 годишна възраст в Москва, където е изпратен на лечение против волята му (поетът е желаел да бъде изпратен във Виена).

 

Творчество

Асен Разцветников има разнообразно творчество. Първите стихосбирки на поета са „Жертвени клади” (1924), поемата „Двойник“ (1927), „Планински вечери” (1934). Писателят пише за децата и издава над 10 чудесно-оформени книжки със стихотворения, гатанки, приказки в рими, сред които могат да бъдат посочени „Юнак Гого” (1931), „От нищо нещо” (1932), Деветият Брат” (1934), „Хороводец Патаран” (1936), „Мързелан и Мързеланка” (1934). Създава множество художествени преводи на Емилио Салгари, Омир, Гьоте и др. През 1946 година публикува драмата „Подвигът“, посветена на героя от Априлското въстание Васил Петлешков, преведена на немски от втората голяма любов на писателя – Антония Хан Ботева. Неизвестна страна от творчеството на поета е авторството на над 30 известни шлагера от онова време като например „Аз имам две съседки”, „Дете на моите години”, „Тумбалалайка”… Разцветников е един от малкото български писатели, които са се препитавали изцяло от литературна дейност. Този факт придобива особена стойност, като се има предвид че той никога не е бил поръчков писател и не е изневерявал с перо на съвестта си.

 

Поетичният език на Разцветников е изящен, с ярки образи, с песенен, бърз ритъм и лек, елегантен стих. За творчеството му са характерни природни и приказни образи с омагьосващо, безплътно звучене. Асен Разцветников е новатор и с образите на Христос и на Дон Кихот, изградени в един от най-ярките концептуални сборници в българската поезия – поемата „Двойникът”. Необичайната трактовка на образа на Христос е в духа на Християнското учение, но е лично преживяна, от позициите на съвременния човек, който не може да бъде удовлетворен от официалната религиозна практика. Това са автобиографични образи, чрез които авторът осмисля и заявява собствената съдба и място в света.

Наред със своите съвременници Христо Смирненски и Атанас Далчев, Асен Разцветников е един от големите поети на града и на град София. Поетът създава цикъла „София” и написва „Химн на град София”. На многобройните предложения да напише химни на други български градове, Разцветников се оправдавал „в София живея, легнала е на сърцето ми, затова мога и да пиша за нея”.

 

Градът в творчеството на Разцветников. София и Витоша

 

Асен Разцветников е представител на онези многобройни български писатели, чието детство протича в българското село от началото на ХХ в. и на които до голяма степен дължим усещането си за родната природа и за класическия селски бит. Светоусещане, изповядано на прекрасния и недостижим за днешния човек роден език. Разцветников цял живот учи и твори в града, достига до висините на българската и на европейската книжовна култура, а неговото сърце докрай остава вярно на спомените от волното детство сред природата, от чудните приказки и предания.

Поет - романтик, той не вярва на хората от обществото; истинските неща които докосват сърцето се разкриват сред природата на свой вълшебен език. Хората живеят „залегнали в дупки и плюшени, меки леговища”, „…дълбоко задрямали/ долу в земята, във избите каменни”, „….слепи от своите сънища”, („Двойникът, 10; 12”), отчуждени и объркани „където всеки своя сън сънува” („Отново пак над тебе се събира…”). Градовете са „…бетонни гробници в полята” („Балада на бездомните” 3.), в които цари отчуждението и жестокостта. Поетът се чувства заключен от житейската действителност, чието олицетворение е „гибелния град” („Блуден син”) И все пак Разцветников признава, че той е негов пленник – пленник на града - неговия неизбежен дом.

„Че все пак пленник аз останал съм –

от гибелния град пленен –„

В стихотворението „Улицата” поетът разкрива как като млад се е почувствал призован от града

„Тука, в града, в тая бездна от обич и стръвна омраза,

що като чудно съзвездие нощем в полята гори,

нявга ти, млад победител, пристъпи тревожно навлязъл”,

за да бъде наказан по-късно заради „гордостта си”

„Ето те днес като пленник сред тия площади измамни,

пленник ранен, ти минаваш по стръвните улици днес”

„капе кръвта ти и чезнеш, и тънеш ти в странни пустини”.

Аналогичен мотив е разгърнат и в стихотворението „Не те обичам лъчезарен град”

„За капчиците блясък и надежда,

за миговете странна самота,

като жесток лихвар ни ти отнемаш

покоя, силата и радостта.”

 

Поетът мечтае, когато подлата действителност на градовете ще бъде унищожена от вечната сила на природата „Умри.../ върни ни въздуха и тишината” („Не те обичам лъчезарен град”)

„Но някога и твоя ден ще дойде

и ти ще спиш погребан сред полята” („Напразно, град, убиваш пак…”).

Причините за Разцветниковата „урбанофобия” могат да бъдат потърсени и в жестоката съдба, отредила му да стане свидетел на избиването на въстаналите през 1923 г. селяни, да живее в столичния град – средоточие на репресивен апарат, задвижван от враждебен нему политически режим. Най-ясно тези чувства са изразени в стихотворението „София 1933” където градът е „странна земя” „със тъма и засади, с ножове и кръв”, под която „боботят” „подземни реки и души”, сравнен с „някакъв кораб обречен”.

През края на 30-те и през 40-те в стиховете на поета се забелязва разведряване в черните краски, с които е представен столичният град. В някои стихотворения от сбирката „София” образът на града присъства индиректно, с пестеливите щрихи на пейзажа, който е типично софийският от онова време (например „В трамвая”).

Заклет планинар, Разцветников изповядва любовта си към любимата на столичани планина в цикъла „Витоша”. Стихотворения, изпълнени с дълбоки, красиви природни и душевни картини, далеч от носталгията по детството и от митичното и вълшебното. Витоша е опозиция на всичко, което е „долу”, на недостойното и на неавтентичното, към която всеки един гражданин, стига да има душа на турист, може да се запъти за да потърси лично спасение. Колко близък е образът на планината от стихотворението „Над София свети небето”

„Над София свети небето бездънно,

стопяват се сенки и стрехи, и жици.

И Витоша вдига плещите си тъмни,

и гледа със пролетни, снежни зеници. ”

с Витоша от „Цветарка” на Христо Смирненски.

 

Непознатият Разцветников

Веднага забелязан със стихосбирките си „Жертвени клади”, „Двойникът”, „Планински вечери”, поетът остава някак си неудобен, а и труден за възприемане в цялостта на творчеството си. И това е разбираемо, като се има предвид, че Асен Разцветников е поет на дълбоките противоречия - скептичен към човешката природа и към възможността за щастие, откриващ себе си в своя си поетичен образ на Исус, който е дълбоко християнски, но и изключващ религията, поет на жертвите и на онеправданите. Разцветников не е бил долюбван нито преди, нито след 9-ти септември 1944, когато, „новата власт” го използва като христоматиен пример за „Септемврийска поезия”, но не спира да го следи, като дори си служи с някои от старите му мъчители-агенти. Безкомпромисният характер с висока нравственост и идеалистична настройка на личността е достатъчно обяснение на трагичната съдба на Разцветников, който като човек и поет остава самотно изправен и все още слабо познат рицар на човешкото достойнство.

Забележителен е фактът, че повечето стихотворения на Разцветников пряко са повлияли творчеството на друг „голям-неизвестен” поет на град София – Александър Вутимски.


2019-11-02 | Прочетена: 334