Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпрос. Цялото ѝ същество беше окуцяло през годините – от десния крак, та чак до вярата и надеждите. Автомобилна катастрофа я беше оставила без семейство, но със затруднение, което винаги да ѝ напомня за инцидента. Околните отдавна вече не коментираха. Година-две цъкаха с език и искрено съчувстваха, но сега очакваха да продължи напред. Тя нямаше такова намерение. В нейната вселена времето беше спряло. Не носеше черно, но всичко изглеждаше черно, когато го облечеше. Бузите ѝ – потъмнели и хлътнали – караха скулите да се издават неестествено напред. Беше млада жена, нямаше още 40, но косата ѝ се беше прошарила. Най-плашещата част от нея обаче безспорно си оставаха очите – празни и сухи като незатворените очи на мъртвец. Когато говореше с някого, не го гледаше, а вперваше безизразния си поглед някъде далеч през рамото му. Тътрузеше смаленото си тяло по улиците като гротескно привидение и хората се отместваха, за да ѝ направят път. В общи линии не се бяха променили местата, където я виждаха – кварталния магазин, болницата, гарата, парковете, завода. Само в църквата беше спряла да ходи. 
Общността винаги е солидарна. Посвоему. Не я бяха оставили на произвола на съдбата. През първите месеци разни далечни роднини и познати наминаваха да я видят, а съседите не пропускаха да я попитат има ли нужда от нещо. Гледаха все да се завърти човек около нея, особено по задушниците. А тя не искаше и да чуе за свещи и ритуали. На гробища не ходеше. Жалеха я, до едно време оправдаваха неприемливото ѝ поведение, а после я заклеймиха. Шушукаха помежду си, че няма да се съвземе, защото е прогонила Бога от дома си, а без вярата си човек е загубен. Когато възмущението взе превес над приличието, разни хора взеха да ѝ говорят: 
-    „Бога пред мен, аз след него.“ Друга истина няма, Елке. Родител, мъж, дете – всеки до годината се жали – после животът продължава. Другото е от дявола. Смири се, моли се. И за твоята душа, и за душите на близките ти. А ти – зъби си стиснала, една дума нагоре не отправяш. Ръцете ти и те – все в юмруци свити, веднъж не ги сключи за молитва. Не раздаваш за „Бог да прости“ и коливо никой не те е видял да хапнеш. Онзи гледа!
-    Нека гледа. Аз не го виждам. Доведете ми го у дома като го срещнете. И ще го нахраня, и легло ще му постеля, и молитва съм му приготвила.
Хората се кръстеха и всеки си тръгваше по пътя. А къщата на Елка съвсем заприлича на забравено от Бога място. Поне така го определяха минувачите заради бурените в градината и тревата, която беше избила през всички пролуки. Всъщност, живеем и мерим според човекоцентричните си представи и ако се отърсим от тях поне за момент, бихме си дали сметка, че по този начин изглеждат местата, когато Бог ги целуне, но хората ги забравят.
Щом нежеланите посещения и съвети секнаха, за Елка се заредиха сиви дни, които досущ си приличаха. Докато един ден не завари някакъв непознат да коси тревата в двора ѝ.
-    Теб пък кой те прати? Чичо ми ли?
Той не отговори и продължи невъзмутимо да движи косата през гъстата растителност.
-    Ей, ти! На теб говоря! Глух ли си? 
Човекът бавно се обърна към нея и разкри младото си, гладко обръснато, безкрайно спокойно и усмихнато лице.
-    Трябва ли някой да ме праща? 
-    Как от цялата улица баш тук се озова? Да знаеш, че ако си се объркал, нямам намерение да плащам.
-    Не очаквам да плащаш. Нахрани ме. – каза той с равен глас, сякаш да поканиш непознат на масата си беше най-нормалното нещо на света. 
Елка прие, че мъжът е особена порода зевзек и няма да каже кой го е пратил, но беше очевидно, че не се е материализирал от нищото. Явно някой познат се беше сетил за нея и беше решил да направи нежеланото си добро за годината. Въздъхна и пусна странника в дома си. Приготви набързо обяд с малкото продукти, които намери, сложи чинията пред него и седна настрана. От много време не беше готвила за някого. Човекът я погледна озадачено. 
-    Ти няма ли да ядеш?
Даже не ѝ беше минало през ума. Някак странно ѝ се видя да се хранят заедно. Прекалено интимно. Нередно. Като да махнеш парче храна, попаднало между зъбите ти, с нокът. Пред хора.
-    Не, не. Ти яж. Аз имам да свърша нещо… в другата стая. – смотолеви тя някакво извинение и се измъкна през вратата с куцата си, тромава походка, преди той да е успял да каже нещо.
След десетина минути чу стъпките му в коридора, а после металическия звук, който произвеждаше косата при триенето си с бруса. Седна на стълбите, за да вижда по-добре младия мъж. Или по-скоро да гледа през него. Той работеше бързо и леко – както се казва – идеше му отръки. И точенето, и косенето. Елка предположи, че може да е обещал на неизвестния ѝ благодетел още нещо да свърши и реши да се осведоми.
-    Друго смяташ ли да правиш? Кога ще си ходиш?
-    Покривът ти наесен ще протече. Има счупени керемиди. От улицата се виждат. Ще се кача да ги подменя, ако имаш резервни и ми покажеш къде е стълбата. 
-    Хубаво, но това е много работа. Ще стане късно.
-    Заникъде не бързам. Ако замръкна тук, тук ще спя.
Елка първо се стресна от този отговор. После съобрази, че е достатъчно топло и нищо не му пречи да остане на дивана в лятната кухня през нощта. Хем няма да го пуска в къщата, хем ще му бъде достатъчно удобно. А на сутринта непознатият ще си ходи. Който го е пратил, сигурно ще дойде да провери какво е свършил, ще му плати и ще го изпрати по живо, по здраво. 
Мъжът наистина работи до тъмно. А Елка за втори път сготви и му сервира. Този път седна с него на масата. Неловко ѝ беше, но се надяваше, че най-накрая ще чуе кой е и откъде идва. Той  обаче се нахрани мълчаливо, благодари и си легна, където тя му посочи. Елка се прибра в къщата, превъртя два пъти ключа – за всеки случай – и също си легна. Въпреки, че здравият разум ѝ казваше да подозира, да се страхува и да бъде нащрек, интуицията ѝ твърдеше тъкмо обратното. Тя ѝ се довери и заспа спокойния сън на човек, който се чувства наглеждан и закрилян.
На сутринта, когато се събуди и излезе на двора, той вече стоеше на стълбите и я чакаше.
-    Добро утро. Май само една последна задача остана.
-    Добро! Каква е задачата? – попита Елка с готовност да сготви, да донесе стълба или да търси инструменти. 
-    Молитвата.
-    Моля? – попита тя недоумяващо и с почти пълната убеденост, че не е чула добре.
-    Нахрани ме, легло ми постла. Остана само да чуя молитвата.
Елка спря да гледа през рамото му и премести погледа си върху лицето му. Той продължаваше да се усмихва с неземно спокойствие. Очите ѝ се разшириха, после се овлажниха, а накрая скри лицето си в шепи и избухна в неудържим, подобен на животински рев, плач. Когато свали ръцете си и погледна пред себе си, мъжа го нямаше. 
-    Просто ми припомнѝ как да живея. – каза тихо, почти на себе си.
Надолу по улицата една жена нетърпеливо чакаше до прозореца. Синът ѝ се беше прибрал за няколко дни от чужбина и имаха толкова да си казват! Предишната вечер се лиши от компанията му, защото друг се нуждаеше от него повече. Някой, който беше загубил вярата си в Бога. А тя си знаеше, че не може човек да погледне в тия сини очи на сина ѝ и да се съмнява след това.