Вече поколения наред за читателската памет поетът на белоцветните вишни Димчо Дебелянов е просто Димчо. Доближавайки го всъщност до най-съкровените кътчета на своята душа, народът е нарекъл ласкаво своя талантлив и рано изгубен син. И в това назоваване по малко име има и обич, и поклон, и родителска милувка, и вина, че свидният син не е опазен от гибел в ужасната месомелачка на Първата световна война...  Назоваването по малко име е и своеобразен опит на народната памет да съхрани и предаде на следващите поколения една парола...

Парола за какво е името на Димчо Дебелянов - един от най-обичаните български поети, слял съдбата си със съдбата на своя народ?

Впрочем, в историята на нашата духовност това сливане не е изолиран случай. Имаме още няколко такива недвусмислени примера, в които капризната ръка на съдбата пише като под индиго и поетът споделя ориста на Отечеството - колкото и трагична да е тя. Това препокриване на Поетовия и Отечествения път виждаме при Ботев, Вазов и Яворов, при Гео и Вапцаров, и при  колко още възрожденски и следосвобожденски поети... Има го и при Димчо Дебелянов - възторженото и лиричното, но и трагично-елегичното дете на българската поезия. Поетът на белоцветните вишни, който сам имаше съдбата на рано разцъфнал пред бащиния праг, красив и трагичен вишнев цвят, който сланата на историята и на личната му съдба рано попари... Впрочем, в цялата българска история, както и в историята на българската литература, сланите често покосяват кълнове и начинания, пътища и дарования, често обещанието за пролет и живителна топлина драстично се подменя от невидимата ръка на ориста с есени, есени, есени... В тях току-що родени, за да изпеят своите песни, поетичните славеи на България падат от короната на националното дърво, покосени от студа на неразбирането, от куршумите на войните, от страстите на политически противопоставяния и безсмислен драматизъм, от предателствата на мимикриращи в обществото лисици, които дебнат... песента. И като по правило, поетите на България живеят малко. Умират рано. И не в постелята си.

Такъв е и случаят с Димчо Дебелянов. Разбира се, сега, от дистанцията на времето, когато недвусмислено сме наясно какъв поет е загубила литературата ни, си задаваме въпроса: толкова ли тогава са се свършили българските войници, че е трябвало поетът Димчо Дебелянов да бъде изпращан по фронтовете?! Подобно недоумение е изразено и в едно странно писмо... След смъртта на поета на 2 октомври 1916 г., Обединеното военно командване на силите на Съглашението изпраща до българското военно командване следната нота: „Вчера при боевете между Долно и Горно Катраджово на източния бряг на р. Струма, войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като европейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така. Защото сме разбрали, че талантите в областта на  изкуствата и науката са най-голямото богатство на една нация и всякакво прекъсване на творческия им път пречи за нейния възход и напредък. Ако имахме такъв поет като Димчо Дебелянов, ние никога не бихме го пратили в месомелачката на смъртта, а бихме го пазили като най-ценния диамант в короната на световната  съкровищница. Поети като него принадлежат на цялото човечество и ние искрено скърбим за злополучната му гибел." Говори се,че когато българското военно командване получава тази нота, то е било толкова изненадано, че я засекретява, за да не избухне още някой  грандиозен скандал, наред с тези, които по това време тресат обществената ни върхушка.

А дали е можело да се случи иначе? Можел ли е Поетът да не отиде като доброволец на фронта? Навярно е било възможно, но тогава нямаше да бъде той, щеше да усеща, че изменя на Отечеството, душата му щеше да се гърчи от направения компромис. Защото истинският поет буквално се слива с националната съдба, приемайки я за своя. Той не се крие зад красивите думи и не живее уютно под тяхната стряха. И за него това решение е въпрос на морален избор. Затова приемаме, че след Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов поезията на Димчо Дебелянов е поредното индигово копие на Отечественото страдание и драматизъм.  Колкото и днес, при ширещия се национален и всякакъв нихилизъм, такова едно решение да е неразбираемо и патетично. И си мисля тъжно за това, че е голяма браздата, почти граничната бразда, която разделя подпоручик Димчо Дебелянов от някои съвременни негови побратими-поети, които настойчиво пишата думата „Отечество" с малка буква. И за жалост, тук не става реч за граматика и правопис, а за позиция, за житейско кредо и за морален избор.

А за избора на Димчо свидетелства както поезията, така и съдбата му. Затова в съзнанието на поколения български читатели неговото име е една парола за споделеност на Отечествената съдба. Без патетика и патриотарски жестове. Без мажорни и бойки фрази в стиховете му. Без гора от удивителни знаци сред тях. Вместо всичко това - едно простичко и със сдържан, но категоричен тон заявление за доброволно участие във войната. Поредната безсмислена война, окървавила белоцветните вишни на България. Войната - една обезобразена човешка гримаса, за която поетът с болка и страдание, но и с хуманистична страст ще напише в стихотворението си „Един убит":

...И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни,

с кръв напръскани писма.

 И по-нататък:

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме,

той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? -

Не, той взе, що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Не можеше такава светла лирична душа да не бъде споходена от хуманистичното прозрение. Наранена от превратностите на българския исторически драматизъм, възторжената и чиста поетова душа пътува в корабните трюмове на българската история и за поета това е единственият избор на място. Нищо, че щормове и мъртви вълнения, войни и скърби, неволи и смърт блъскат националния кораб. Мястото в него е избрано. А за пътника в тези трюмове пътят от белоцветните вишни до черния креп, надвиснал над Отечеството, е и кратък, и дълъг. Кратък, защото пътникът без излишен багаж, но с товара на безкрайната скръб в очите, преживява само 29 години. Дълъг, защото той не живее само своя живот, а и живота на Родината си - от възрожденските ú идеали и очаквания за национално обединение, до предчувствието за трагика, за почерняне на бащината къща, на родния праг...

Мисля си: как ли тези Димчови пароли за страданието и самотерзанието, за нравствения максимализъм на чистата душа, за възторга и опиянението от живота, за клаустрофобията на духа, бленуващ полет, а блъскащ се в стените на грижата и неуспеха, за печалния странник, който един живот копнее за дом и Родина, и не на последно място - за „тихия двор с белоцветните вишни" и за завръщането в бащината къща... - как ли тези пароли се възприемат днес от хилядите, от милионите хора, които като объркани мравки, напуснали своя мравунек,  се щурат насам-натам в този отеснял свят? Дали стигат до сетивата и на нашите деца, натоварени с тежките куфари и преминали отдавна браздата? Такава е участта и на другите славянски народи. Знам, всеки от тях си има по един Димчо Дебелянов... Там имената са други, но духовната енергия е близка при тези поети-елегици и носталгици по бащината стряха и по светлите човешки пориви. Навярно защото и славянската душа е такава - неизмерими във вертикала са и възторзите и пропаданията ú. И съм сигурна, че колкото повече светът се глобализира, толкова по-осезателно душата човешка ще се връща с болка и копнеж към най-простите опорни точки в този живот. И ще има нужда от поети като Димчо Дебелянов, които изразяват болката и копнежа, пък макар и през деня неуморно да изграждат, а през нощта безпощадно да рушат... Защото както беше казала мъдрата българска поетеса Дора Габе, живяла и по времето на Димчо: „Поет, който не е отнякъде, е отникъде." И това не е просто съждение, а е присъда. Над нечувствителните. Над безродните. Тя, която живя като гражданка на света, го изрече...

А Димчо - „плебеят, с душа на патриций", както го наричаше Владимир Василев, докосна душите през изминалата година на не един славянскипоет. Открили го веднъж за себе си и претворили го на славянските езици, поетите-преводачи, които работиха над тази книга, ще продължат да го превеждат и да го търсят в своите селения на духа.

Ще топят перо в тихата печал на поета, „дописвайки"  със своята светла тъга неговия свят - света на една слънчева душа, разпната от сенките на земния живот.