Минават почти две седмици от онова дърво. Липсва ми моментът и всеки ден по няколко пъти моля Кристиян да ме заведе там, но той само се усмихва и казва:

– Ако те водя там всеки път, като ме помолиш, ще ти омръзне прекалено бързо.

Аз се цупя, а той продължава:

– Същото е като със шоколада – обичаш го, вкусен е, любим ти е, но ако го ядеш всеки ден, че и по няколко пъти – какво става? Спира да ти харесва.

– Никога шоколадът не би ми омръзнал – противопоставям се аз, целейки вече наистина да го накарам да ме заведе. – Моля те, Крис, хайде, пътят не е повече от четиридесет минути в двете посоки. Вместо да се мотаем...

И точно на това място – всеки ден, тринадесет дни вече, той ме кара да млъкна, пъхайки парче шоколад в устата ми. Аз се цупя, той ме прегръща и ми смигва. После ме мъкне нанякъде и времето минава неусетно. Лора спи у нас ден през ден, Велина също се лепва, с момчетата сме почти всеки ден, но с Кристиян не пропускаме. През сутрин ме взема с „впечатляващия“ зелен мотор, всеки ден ме прибира и се шегуваме, че ако продължаваме така, на мен шофьорска книжка няма да ми бъде нужна.

Сряда сутрин е и той отново ме чака пред нас – става в шест, за да може да дойде тук в шест и четиридесет, да ме вземе и да тръгнем. Карам го да остане и да си поспи, но той твърдо ми отказва.

– Добро утро, Надежда! – слиза, прегръща ме и знае какво усещам.

– Добро да е! – отвръщам на прегръдката и задавам същия въпрос. – Днес ще ме заведеш ли?

– Не.

– Защо?

– Ако те водя там всеки път като ме помолиш, ще ти омръзне прекалено бързо?

– Същото е като със шоколада – обичаш го, вкусен е, любим ти е, но ако го ядеш всеки ден, че и по няколко пъти – какво става? Спира да ти харесва.

– Никога шоколадът не би ми омръзнал… – противопоставям се аз, знаейки вече какво ще стане, но продължавам. – Моля те, Крис, хайде, пътят не е повече от четиридесет минути в двете посоки. Вместо да се мотаем...

И да – както всеки път ми дава шоколад.

– Омръзна ли ти? – долавям намека в гласа му.

– Не, Крис, няма и да ми омръзне!

Наместваме се вече, той ми подава каската, но преди да ги сложим, се обръща към мен и прави нещо, което не става всяка сутрин:

– Да виждам тези две красиви, зелени очи на мен също няма да ми омръзне.

А след това дръпва каските назад и с резки движения слива устните ни в дълга и страстна целувка, след която червеното ми червило е размазано, изчиства се, слагаме каските и тръгваме.

Пристигаме десет минути преди началото на часа, но с бавна крачка – прегърнати, тръгваме към училище, но в мълчание. Тишината между нас не е напрегната, не е скучна, тя е... тиха? Златна, красива, блажена тишинка.

Разделяме се за четиридесет минути, но и двамата мълчим, цял ден не казваме нищо. Нямаме нужда от думи. За един месец се научихме да се разбираме само с поглед. Цял ден потъвам в прегръдките му и не искам да свършва, а след бързо протеклия ден ме кара в нас. Разделяме се тихо, слабо – без думи. Не са ни притрябвали. Не. Той има нужда от моите смарагдовозелени очи, а аз от неговите кехлибарени.

По-късно, по чудо не сме си писали или говорили изобщо, чакам Велина и Лора. Баща ми, който, до преди идването ми, живееше сам, до такава степен свикна с виковете, шума и глъчката, че дори спряха да му правят впечатление.

Скучая и ги чакам, когато на звънеца се звъни – решавам, че са те, но всъщност не.

– Братовчедке-е-е-е-е, здравей, как си???

Иво влиза със замах вкъщи, хвърля раницата си на пода в кухнята, настанява се на дивана, взема близката чаша, сипва си кола и се разпльоква, изглеждайки, че няма намерение да си ходи.

– Братовчеде! Хайде, взимай си раничката, чашката и към вратата на апартамента!

– А не, Надя, не си познала, аз такива намерения – йок, демек нямам. Ама чакай, ти знаеш перфектно как е няма на немски. Няма да си ходя! Няма да си ходя! Няма да си ходя! Няма-а-а-а-а-а-а! – подскача на дивана, а после се развиква още по-силно и се разтича из целия апартамент.

– Иво, ще имам гости! – ооо, вън, вън, вън!

– Няма да ми пречат! – ухилва се мазно, седейки на дивана.

– А така ли? Те на теб! – наглостта му ме разсмива.

– Ами аз на тях ли? Я, да не са със синя кръв тия гости? Я-я, чакай, кои ще са ти гостите?

– Велина и Лора.

– О, определено оставам! – в очите му проблясва искрица.

– Досадник!

– Лигла.

– Тъпак.

– Идиотка.

– Глупак.

– И аз те обичам!

Въртя очи и го оставям да се радва на победата си в хола, а аз отивам в кухнята. Вземам телефона си, но нищо. На звънеца се позвънява и чувам как Иво тромаво става и се затичва да отвори. Аз също ставам, но тогава чувам:

– Ех, чичо, защо звъниш, ключ нямаш ли си? – показвам се, а баща ми разрошва косата на Иво. – Не ми пипай косата, с тате за това живеете, нали? Да ме карате да страдам! – след което изтичва до хола и се връща там.

Засмиваме се, прегръща ме, оставя покупките в кухнята, след което казва, че има малко работа навън и излиза. А заради Иво си взема и ключ.

Петък е и до такава степен ми е втръснало училището, че нямам желание за нищо. С мудни движения изкарвам нещата от торбата и ги прибирам по местата им, когато отново се звъни. Иво пак тромаво тича в коридора да отвори, аз си оставам в кухнята, но чувам всичко.

– О, момичета, здравейте, очаквах ви! Хайде, давайте, влизайте! Аз съм Ивайло, но всички ме наричат Иво.

Идват към кухнята, а аз се късам от смях. Двете оставят нещата си на дивана, прегръщат ме и Велина ме пита:

– Кой е този и защо, по дяволите, е у вас?

– Е, нали ви казах, аз съм Иво… – но тя не му обръща внимание.

– Надс, сериозна съм, кой, как и защо?

– Крис, знае ли е? – поглеждам Лора невярващо.

– Лора, за такава ли ме мислиш? За Бога, това е досадният ми братовчед Ивайло... – който ме прекъсва.

– И аз много те обичам, братовчедке!

– Мда, и аз те обичкам, сега млъкни малко, знаеш се каква напаст си.

Той се усмихва и показва два реда бели зъби, а после отива някъде, оставяйки ни сами.

– Вие наистина ли си помислихте нещо друго? Нима смятате, че ще направя такива мизерии и то точно на Кристиян?

– Не, успокой се, Надс, не съм. Просто е странно. Отваря едно момче, което един Господ го знае кое е. Дишай, я се усмихни малко.

– Аз се чудех дали да се смея или да плача като го чух. Комик е.

– О, определено.

И телефонът ми звъни. Кристиян. Не издържа повече. Вдигам и оставям момичетата сами, а Ивайло се възползва от това и се връща при тях.

– Надежда?...

– Да.

– Аз... ъм...

– Не издържа повече?

– Не… – и двамата се засмиваме – Липсваш ми.

– Така ли?

– Да.

– Колко?

– Много.

– Колко много?

– Липсваш ми от тук до София, до Мюнхен, до Луната, до Слънцето, до края на всичко и... и обратно.

– И ти ми липсваш.

– Ще те видя чак утре.

– Не е толкова много.

– Така ли?

– Хайде, ще издържиш, а сега си почивай. Приятна вечер, Крис.

– Приятна вечер, Надежда..., моя Надежда.

Връщам се при момичетата, които вече водят вече нормален разговор с Иво. Присъединявам се, смеем се, прекарваме си добре. Липсват ми обаче неговите прегръдки. Телефонът ми иззвънява и решавам, че отново е той, но е майка ми. Не ми се говори с нея. Затварям ѝ и вечерта ми скапва.

– Надс, ще ти кажа нещо, но обещай, че няма да се сърдиш! – започва Велина, а аз искам да кажа онова, което казах на Иво в края на юли, но нямам сили да започна отново и просто я поглеждам. – Твърде ядосана си.

– Не съм.

– Си, Надя – Лора се включва към нея.

– Не съм, нищо си ми няма.

– Напротив! – поглеждам Иво, а той е сериозен.

– Нищо ми няма, хора.

– Надежда – когато те ме наричат с цялото ми име, изненада преминава през лицето ми. Звучи различно. Май ми харесва, но засега съм Надеждата само и единствено на Кристиян – ти си негативно настроена, ядосваш се за всичко. Като драсни-пални клечица си, ако се усмихваш – животът ще по-хубав.