Хипермерност

Книги в аванс


Лагер на смърта: Предизвестие за Ловеч

Васил Даскалов | 2020-04-14


27. „Avant de mourir“

 

— Другарю генерал!

— Свободно, полковник! Донесе ли папките? Къде е досието на Александър? 

Този глас, дори спокоен, и благ, дори при похвала и придружен с усмивка, винаги носи усещане за укоризненост като тежък, унизителен шамар през лицето. Това свръхсамообладание и свръхсамочувствие, това безконечно, диво превъзходство са част от силата, която навремето успява да вземе властта.

— Но Александър е в Софийския затвор. Ще трябва да донесат документите оттам. 

— Лично ще отидеш със служебна кола. Покажи заповедта ми. Те знаят. Говорил съм с началника. Всичко е уредено, полковник. Затворникът ще бъде преместен. Разписвам заповед. 

— Другарю-генерал! – козирува той и излиза.

Останал сам, генералът пуши и гледа през прозореца. Навън цари ред, една добре построена, покорна хармония. Той започва да тананика красивото, изящно танго. Но без музика. Наместо грациозната цигулка, дрезгавият му тембър стърже зловещо, напомня повече ръмжене на камион. 

— Хубаво танго, мамка му. Дошло с името си. „Преди да се умре“ – казва секаш на някого в стаята. 

Отдавна обмислен, списъкът на влиятелните вражески елементи стои вече готов на бюрото му. Генералът преглежда досиетата, издава заповед за въдворяване до началниците на милицията по район, а те на свой ред пускат обучените си хрътки да осъществят арестите. Музикантите Александър Николов и Димитър Чабуклийски, както и депутатите Любен Боянов и Крум Бъчваров. За хора като Сладура ще се касае просто за преместване от едно учреждение в друго. На хартия не звучи много различно, разбира се трудовата група, сама по себе си предполага повече възпитателна работа вместо киснене в килията. Бъхтене до последен дъх, вместо безделно тананикане и разказване на вицове. Какво направиха дотогава с него? Вкараха го зад решетките, задето осмива властта. Но вътре той пак реди своите смешки, само му липсва големата, верната на таланта аудитория. Лишаха го от публика, но затвориха ли му устата? И после, нещото, което мъчи изначално генерала, е същото онова чувство на недовършена работа, на лековат компромис в океана от политическа суровост. Осъдиха цигуларя на година и половина. И какво от това? Нима тази присъда зад решетките ще го „изправи“, нима този дързък бацил ще спре да ръси пиперливите си нападки, оплюващи партията? Но, моля ви… Та кой дръзва да разказва така безцеремонно и необезпокоявано вицове против Живков и Политбюро? Ако един човек е достатъчно безразсъден и налудничаво безстрашен да го прави още от зората на новия строй, то значи този елемент никога нема да се поправи. Той никога нема да спре да разказва, той ще го прави самоотвержено до последния си дъх… Нима след излежаването на законната присъда ще спре да свири и да събира аудиторията си, да я вълнува и да ѝ влия с анекдотите си, да забърква това така опасно за комунистите съчетание между виртуозна музика и хаплива политическа сатира? Добре, ще го изселят, ще го заврат в малко селце, ще го ограничат, ще възложат на местния началник на МВР да го следи и да го пази, но нима музикантът в него ще спре да свири, докато има здрави пръстици, а разказвачът ще спре да реди подигравките, докато зъбите и устата му мърдат? 

Генералът съзнава с цялата си ненавист към вражес­ките елементи, че цигуларят е също така силен и опасен като него самия, но двамата изповядват различни политически вери, те са два отблъскващи се полюса. Висшият кадър на НКДВ признава без респект, но с огромна доза презрение силата на вражеското влияние. А могъщият и влиятелен противник изисква черезвичайни методи. Не упорита отбрана, а нанасяне на решителен удар. Нема и за кога да се отлага, външнополитическата обстановка напира да натисне Политбюро и съвсем скоро луксът да се разполага своеволно със съдбите на въдворените, рискува да изгасне. Дошъл е идеалният момент – докато системата е добре разработена и действа с пълни обороти. 

През 1957 г. Спасов оглавява комисията по изселване и въдворяване и започва да затяга режима в новосформирания, след унгарските събития, „Белене“. Братът на Божидар хваща един кървав, суров период на тежки норми и убийствена дисциплина. На гонене и бой. Въпреки това политиката на генерала по това време е все още твърде прозрачна и под прекото наблюдение на министъра и ЦК. Външното влияние и най-вече влиянието на МОТ довеждат до разлабването на системата. Борис хваща последните месеци на ТВО „Белене“, когато охраната вече не избива кръвожадно, не разчиства сметки с неудобни за властта въдворени, не прикрива предумишлени убийства под претекста на фалшиви бегства… Летото на 1959 г, когато „мечът на преврата“ е повишен в чин генерал-лейтенант, лагерният режим вече е повлиян от конвенцията… На острова по-рано функционира и наказателна кариера – трудова група, отделена от останалите, предназначена за постепенно и тайно заличаване на неудобните елементи. Директни убийства, или тежки побои с дренова тояга, които нанасят увреждания, неизлечими в условията на лоша хигиена и липса на лекарска грижа. Бавно, но сигурно заличаване. 

— Размина ни се – ще кажат лейтенантите, когато наказателната кариера е разконспирирана. 

Но все по-ясно назрява идеята за наказателен лагер, не просто малък, обособен отряд, а целият лагер от хилядо и петстотин души да действа като машина за заличаване. Закриването на „Белене“ и липсата на буквата в закона, както и снизходителният статут, даден от властта на лагера край село Хлевене, а именно „трудова група“, разтварят удобния чадър. Генералът ще разгърне грандиозния, наказателен проект. И всеки съден, недосъден, лежал и недоизлежал, не взел поука от арестите и присъдите, рискува да се сдобие със заповед за въдворяване, разписана директно от генерала, от заместник-министъра на вътрешните работи. На кариерата не чака саде работа, чака терор. 

От затворническата кола Сашо бива изкаран на глухия коловоз на Централна гара. По етапен ред стига до Ловеч, от там с кола до лагера. Двадесет и четвърти септември. Годината – 1961-ва. Той влиза достойно, с повдигната брада. Мустачките му се клатят волно, като криле на непокорна птица. Той се усмихва. Не храни илюзии и не е луд. Той така е устроен. Не може да измени на себе си. Вижда една паплач измършавяли същества, които някога са били прави, здрави мъже… Знае, ще го лишат от този избор. Предвкусва го, нали не можа да се разбере с бюрото. Толкова изнурени хорица, наказани всеки за нещичко, защото така трябва, създава се враг, за да има кого да се накаже. Но той е единствен по рода си – виртуозен цигулар и доайен на политическите вицове. Нема друг като него. Докато го има Сашо, има надеждица за хората. Да, тъкмо затова го пращат в трудовата група. Тъкмо затова. 

Той носи със себе си цигулката. Каква ирония. Пускат го с нея, за да могат да въдворят и музиката. Отнемат на хората цигуларя, отнемат им и музиката. 

Вкарват го в дежурната стая. Събличат го гол, остригват го, сетне му дават затворнически дрехи. Гледат го изпитателно, не бързат, суетят се като хиени около дългоочакваната, баснословна плячка. Черен им е. Тамън е надянал протритите военни панталони и шинела и една дълга сопа го шибва в гърба. Вика. Нов удар отеква о лопатките. Отпреде един го шиба в корема с твърд, гумен маркуч, пълен с пясък. Зейва устата му от Исусова болка, тракат зъбите, съскат същите, тези доскоро сладкодумни уста. Ще изтърпи, но колко, докога? Докато го има Сашо…

Изкарват го, изтикват го навън, повеждат го, а той вече залита. Мъчно е да се върви с тези рани, мъчно е дори да се диша. На плаца стои като тежка канара един двеста и петдесет килограмов валяк. Газдов нарежда на въдворения да тегли валяка. Кима към бригадира Шахо да следи операцията, което значи да насърчава с тоягата. Но не както се бие по впрегатно животно. Не, по-силно, с повече злоба, без значение дали впрегнатият, клет музикант се справя добре или не. Шпляс, отеква дългата дреновица по гърба и прещрихова пресните му рани. Шпляс… замахва силно, стихийно с изцъклени, демонични очи циганинът. Хвърчи кръв. А Сашо дори не може да си поеме дъх, да извика. Шпляс… 

Вечерта го пращат при останалите лагеристи. 

— Не се плаши – казва му един непознат. – Назе вси така ни бият. Това е за „добре дошъл“. 

Цигуларят гледа гредите в тавана и не може да си намери место от раните – гърбината и седалището му пулсират с устрема на водоскок, чист, високопланински, пенлив и дивен. Те го бият, а той става по-чист, извисява се. Греховете му ще бъдат опростени. Ще бъде помнен с добро. Той верва, че хората ще го помнят, че ще им липсва. Нема да издържи. Нито на работата, нито на боя. Той се оглежда в тези разкривени, смалени, обезчовечени телеса и съзнава, че мнозина са били и по-силни физически от него, мъже все способни да носят тежко, поемащи сериозно натоварване. А на какво са заприличали сега… Той знае, че не е вкаран да пренася камъни. Че за него е предвидено друго. 

Заранта го отвеждат с останалите към скалите. Ще работи. Ще работи ли? Докога? Докато го има Сашо… Върви по прашния път, гори от раните си. Рани ли? Та, той още нищо не е видел. Васил Стоилов е лагерист-бръснар, той се ползва с привилегията да бръсне работниците. Около два и половина следобед взима Сладура от забоя и почва да обира брадата му. Гледа жално как лицето на виртуоза се тресе от болка и изтощение, усеща как главата му гори, мъждука и догаря като изтънял фитил. Още малко под брадичката, лявата страна под скулата. Ето. Сладура е готов. Тъкмо го обръсва и се чуват тромавите стонове на лагерната камбана. Това е команда. Всички требе да се строят на плаца. Сашо върви, криволичи, влачи се. Той вече е привидение. Придържат го, помагат му да стигне. С една от вагонетките Шахо настига лагерното шествие. Приближава, замахва с все сила и нанася на Сашо силен удар в тила.

На плаца е оформен лагерен строй. Своего рода зрители. И тука ще го гледат. Докато го има… Сега лагеристите ще го гледат и ще се вълнуват. Тези от Софийско и тези от Филибето веднага го разпознават… Скоро и останалите ще го научат. Последното представление, за което, ако некой от свидетелската аудитория оцелее, ще може да разкаже. За непокорния виртуоз. Борис знае добре процедурите. Гледа като част от безличното множество с притъпени сетива. Дори инстинктът му за самосъхранение не се обажда вече. Кой ще умре днес и дали той нема да е следващият утре… Не беше ходил на концерт на Сладура в София, докато двамата беха свободни мъже. Ето че лагерната управа им организира зрелищен концерт за назидание. Да гледат, да помиришат какво ги чака, да усетят върху загрубелата си кожа пръските на чуждата смърт. Малцина не доживяват това последно, знаково представление. Колко от тех по-рано беха край Бориса, а сега протягат ръце от небосвода да издърпат при себе си патриота. Отзаде и отпреде пазят автоматите, встрани – дреновите сопи, а в центъра Газдов като водещ на програмата, е изкарал Сладура да го представи.

— Кажи, Александре, ти ли съчиняваш и разправяш вицове за другаря Червенков? 

Цигуларят със знатно потекло и виртуозен талант седи немощен, кръв се стича от главата му и пълни паз­вата и гърба. Устните отпуснати, очите, жълти, почти затворени зад клепките. Гологлав, без брада. Нема ги и волните мустачки на Кларк Гейбъл… Устните не могат да мълвят. А как целуваха тълпата, залата, сърцата на дамите и на девойките. На госпожиците, на другарките…

— Ти ли разказваш вицове бе, твойта мама?

Газдов почва да бие, побеснел. Трудно би установил и най-добрият физик или най-добрият хирург какво същество ще издържи на безчетните удари по торса и главата, по-яростни от средновековна екзекуция, толкова тежки и изтощителни дори за самия палач. Когато лейтенантът се изморява, с лице, мораво и с разпенени уста, той дава знак на Шахо да продължи. Циганинът, нервен, настървен като куче, вдига високо гьостерицата, а от присвитите му очи излизат искри. Замахва, сумти, поти се, задъхва се. Още требе, още му требе на този… Диша тежко джелатът, изтощен от побоя. Секаш и той ще мре, вживял се докрай в неравна първобитна схватка с тояги, останал без дъх с прескачащи от мъст импулси в гърдите. Свиреп дзвер… Оттег­ля се най-подир, за да даде ред на двама бригадири. А лагеристите в строя, мирни, безучастни и безсилни продължават да гледат. Всичко требе да се попие, за назидание, за Бог знае какво. Последните зрители на представлението „Avant de mourir“, където музиката е предварително умъртвена. Ще бъде единственото му представление без шеги. Но и без песен. Чуват глухи викове, после само стонове, после само пукаща, разцепваща се плът. Когато бригадирите се отдръпват от тялото се открива червеникавo-черна платнена кукла, която наместо лице носи пихтиеста, кървава рана. 

Жоро Варната, използван като фелдшер в последните месеци на лагера, го картотекира с диагноза язва. Така сам му казва Сладура при пристигането си. Дежурният лагерист вика фелдшера за потвърждаване на смъртта. Жоро намира трупа до тоалетната, но не прибран в сезален чувал, а проснат директно върху тарга. По цялото тяло има съсирена кръв. Има и по главата. Дежурният носи попълнен смъртен акт на името на Александър Николов, а Георги Йосифов прибавя причината за смъртта – ангина. Той е принуден да използва правдоподобна диагноза, тъй като съпътстващото заболяване, с което лагеристът е въдворен, не предполага летален край за краткия престой от само два дни в лагера. 

 

Смъртен акт N: 272 

Александър Николов

Дата на смъртта: 26.IX.1961г

Място на смъртта: Трудова група, кариерата, Ловешко.

Причина за смъртта: ангина 

 

Трупът остава още малко да дочака мръкването. Изгрява вечерницата, осветява последния път. Той вече може да се понесе в безбрежието на своята самоотверженост, в поля от непримирими макове, които слушат какво е преди да се умре. Ще бъде само тиха песен и глух, солен полъх. 

А за хората, за живите в бараките и на кариерата, ще бъде страшно. 

Ще бъде ад, Ловешки. 

По действителните случаи. Книга за непокорния дух на Сашо Сладура, за репресиите на ДС, за ужаса на лагерите „Белене“ и „Ловеч“. 
В романа „Предизвестие за Ловеч“ рисувам обществото преди и по време на създаването на лагера. Проследявам съдбата на изгубената младеж на 50-те, несправедливо набедена за враг на народа. Това са действителните събития, с действителните личности и имена. Политиците: Цанков, Югов, Спасов, Живков.
Лагеристите: Боян Кръстев, Борис Гигов, Божидар Витанов, Александър Николов. В книгата се чуват реално изречени думи. Разговарях с един от последните живи оцелели.
Неговите, както и други мемоарни разкази са съхранени в романа, който държите. 
Отначало сметнах, че този човек е бил въдворен заради носене на тесни панталони.
После разбрах – той е въдворен не защото носи панталоните, а защото отказва да ги свали. 
„Има нещо свято, което човек запазва в себе си, независимо от лагерите, раните и войните. Има нещо, което носим в дробовете и в кръвта си, нещо, на което не сме способни да изневерим. Говоря ти за достойнството.“
Романът може да бъде закупен оттук - https://knigite.bg/book_new.php?pid=425


2020-04-14 | Прочетена: 259