Петя Цонева е родена в гр. Габрово. Завършва специалностите Приложна лингвистика (английски и френски език), Конферентен превод и Британистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература.
Има множество отличия в национални конкурси за поезия, сред които „В полите на Витоша“, „Яворови дни“, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „С море в сърцето – Царево“, където печели първи места. Публикувала е в „Литературен вестник“, „Литературен глас“, сп. „Птици в нощта“, сп. „Везни“, електронните формати „Литературен свят“, Writecraft, „Откровения“ и „Тетрадката“.
През ноември 2018 г. излиза и англоезичната ѝ книга с критически анализи Negotiating Borderlines in Four Contemporary Migrant Writers from the Middle East („Договаряне на граници в творчеството на четирима съвременни писатели-мигранти от Близкия Изток“), публикувана от издателство „Кеймбридж Сколарс“ .
Дори да няма врата
Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
По широкия път на тревите си идвам при теб.
Подранило е тази година планинското лято
и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.
Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
и е станала синя прашинка от синьо небе.
Но на нашата всяка сълза е оптична измама
и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.
Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
за квартира във някой блажено затънтен квартал.
Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
и ги черпя направо с дъжда първоточен и бял.
Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –
може би е защото говоря понякога с Бог.
Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
върху светлия облак, заспал в небосвода висок.
А светът си е същият – само че още по-ничий
и съседките още по-често ми искат цветя.
Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.
Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
Вечността е отдавна неделно забавена крачка
и със времето – днешното – вече сме станали квит.
По земя сме наравно. Но после сека през звездите
като пух, като звън, като обич, към други места.
Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
Отвори ми. Дори и да няма такава врата.
Жажда за живот
Пролетта е снегът, който има снага на кокиче
и дебелият пласт наслоявана в нас добрина,
и заспалият кротък вулкан, който с кратер къртичи
сипе лава от мръзнали грудки и житни зърна.
Пролетта е спасеният ангел от каменно тяло,
който първо усеща крилете си как шумолят.
И в една Пиетà, ренесансово, светещо бяла,
Микеланджело слага сърцето на ябълков цвят.
Пролетта е онази прохождаща, истинска болка -
сякаш жива намираме всяка съставка от нас
и костта над гърдите е станала толкова ковка,
че горещият чук на сърцето я точи в захлас.
И навярно така, поднебесно, работи небето -
реже, после разгръща и вади от скелета мек
оживялото тяло на Бога, погребан несретен
и възкръснал в щастливата тлен на пробуден човек.
И навярно, когато напролет ломят ветровете
изсушените есенни клони с дъха на Отца,
всеки тръгва към всеки и всички, болезнено светли,
по земята вървим като живи двуноги сърца.
Сърцето на Шопен
Този дъжд като восъчна връв е навързал звездите
и небето прилича на леяна циганска свещ.
Аз вървя и нозете ми целят ноември в гърдите,
а сърцето му още е топлото дъно на пещ.
Този дъжд е октава от куп раздробени акорди.
Свири някъде златни клавири небесен Шопен
и разлиства сред мокрите облаци свитъка нотен
на забравено лято, заплакало скришом за мен.
Този дъжд е пътека, павирана с кленови плочи -
още градус по-долу и пътят ще стане на лед.
Три магнитни опашки на свраки са трите му точки...
До безкрайност вървя, а домът ми е крачка напред.
Този дъжд не тежи. Той се ражда във форма сонатна.
Като шушнеща шуба от злато е късният ден.
Катедралната зима и мен ще положи в земята,
но ще бъда горещото лятно сърце на Шопен.
Рождество
Ветровете са сложили зимните ясли на житото
и към тях като влъхви пътуват далечни луни.
Тишината е станала меката шуба на ситите
думи, шепа надежди и куп декемврийски слани.
Аз се връщам при хляба и знам, че повито е лятото
в своя мъничък, топъл и скрит от света Витлеем.
И звездата на изток блести като ярко разпятие
над сърцето ми (зимните ясли на Бога са в мен).
Мои дни с позлатени корони, сега коленичите
сред сеното на топлия ъгъл. Не качвате връх.
Като стари овчари мълчите с планинско величие
и среднощния ангелски хлад разтопявате в дъх.
А под вас, пред нозете на бдящите стражи безименни,
на растящия месец под мекия агнешки рог,
спи в невръстния мир и насън се усмихва на зимата
моят малък, повит от пшеница и изгреви Бог.
Пазете я жива
...а дъщеря ми – само петгодишна,
шепти: "Сняг, прости ми, че стъпвам по теб!"
Елица Кръстева
По невръстния сняг, ако можете, стъпвайте леко!
Долу спят милиарди затоплени миши пътеки
и лалетата бавно преместват нозете си нови
през събраните купчинки жито и празни гробове.
Затова по снега не утъпквайте стари разплати –
той е чист като детски нозе – не докосва земята,
а целува, когато върви. И сърцето му пáри
даже в двадесетградусов студ на забравена гара.
Не ранявайте белия сняг. Той е памет за лято,
златен клас, в колелце от втвърдена вода запечатан.
Може би в охтичавата гръд на безлюдната зима
грее пара от стара целувка на лятна любима.
Може би ветровете не са тъй спартански жестоки
и ответия прах са навили в кристални намотки.
И когато топим заскрежените облаци с устни
някой миг възкресен не успява света да напусне,
някой ангел остава завинаги с нас на земята –
след топенето много надежди осъмват сакати.
И пръстта остарява, макар пролетта да я скрива...
Колко крехка е вярата. Просто пазете я жива!
До следващия дъжд
До следващия дъжд земята ще е станала безкрайна.
Щурците мързеливо ще подсвиркват в своя мащерков окоп.
Войната ще е свършила и думата във хляб ще е изтляла.
Червеният трендафил ще е цъфнал върху бабиния гроб.
До следващия дъжд поне една любов на сто ще е успяла.
Един живот, навярно от хиляда, ще е сигурно спасен.
Една звезда ще вкопчи пипалата си във млечна магистрала
и няма да се пусне в тъмнината на космическата тлен.
До следващия дъжд ще съм сменила белоцветната си кожа
със смуглия сусамов епидермис на любимия си плаж.
Поне веднъж касапинът проклятие ще хвърли върху ножа
и старият бездомник ще отплава в междузвезден екипаж.
До следващия дъжд ще съм се снимала поне веднъж с хвърчило
и два пъти – на гръб през вековете с неродения ми син.
Със маска на пчелари ще издирваме изгубеното пило
на всичките съзвездия. И няколко от тях ще съчиним.
До следващия дъжд неръкотворният всемир ще се е пръснал
и баба ще е идвала със меките си стъпки неведнъж.
Дано, докато сушата премине, съм успяла да възкръсна
с надеждата и болката, и житото… до следващия дъжд.
Прочетена от 3965