1. Да започнем с тривиалното. Коя е Валентина Стоянова? С какво се занимава, когато не пише? Какво обича? Какво я отличава от другите?
Да, наистина, коя е Валентина Стоянова? В последно време и аз започвам да си задавам този въпрос. Толкова много неща се случиха в живота ми напоследък, че се питам това аз ли съм или не? Но това звучи малко по-философски, а сега все пак трябва да отговоря на този въпрос.
Родена съм в София, първите тринайсет години живях в Казанлък, където прекарах едно прекрасно детство с родители, дали живота си за мен, въпреки, че не са ме създали. Когато за една година ги загубих и двамата, се наложи да се върна в София и така започна моят съвсем различен живот, в който рано осъзнах, че не всичко се случва така, както би ни се искало. Това не ми попречи да успея да завърша образованието си, да създам семейство, след което, вече с две деца /и голям инат/, завърших и специалност „Педагогика“ в Софийския университет.
До края на работния си стаж работих като учител, както винаги обичам да казвам - по призвание, а не само като професия.
И когато, неусетно и за мен, достигнах годините на заслужения отдих, се появи нещо съвсем ново в живота ми – започнах да пиша. Много години не смеех да помисля, че мога да се справя, отговарях с усмивка на поканите от близки и приятели: „Сядай и пиши! Имаш толкова за разказване!“.
Но, явно, така е трябвало да стане! С времето научих, че някой друг подрежда живота ни, без да пита какво точно искаме, а ние само му помагаме.
Какво обичам?
Тук най-добре ще отговоря с едно мое почти стихотворение:
Обичам цветята! Обичам музиката! Обичам животните!
Обичам тишината! Обичам самотата! Обичам да чета!
Обичам да се уча! Обичам да помагам! Обичам да пиша!
Обичам да мисля! Обичам природата! Обичам морето!
Обичам децата си! Обичам истината!
Обичам...
Обичам Господ – това трябваше да е на първия ред!
С това може би отговарям и на въпроса какво обичам да правя, когато не пиша.
Какво ме отличава от другите? Ами, не зная, може би малко по-различното ми отношение и разбиране за живота, което, обаче, в никакъв случай не ме конфронтира с останалите. Все пак съм част от едно общество и се старая да живея по неговите закони, няма как.
2. Ти имаш един наистина интересен псевдоним, който е комбинация от две имена – ЛидаВали. Приемаш ли я като една нова и различна личност, която се е появила в живота ти и как повлиява тя на Валентина? Прави ли я по-различна, по-сензитивна или обратното - крие я от хорските погледи? Коя от двете определяш като водещата в литературните ти опити и в житейските ти търсения?
Защо точно ЛидаВали?
Това не е случайно избрано. Аз по рождение съм Лидия, а осиновителите са ми дали името Валентина. Така от Лидия и Валя, някак съвсем естествено се получи ЛидаВали. Направих го, с намерението да не се узнае коя съм, особено след като в книгата разказах много лични неща от живота си. Но не успях много дълго да опазя тази анонимност. Читателите вече знаят коя съм, но, разбира се ЛидаВали си остава на първо място. Така че, тя не е някаква нова личност, не е по-различна, не ме и крие от погледите на другите, но определено е по-креативна и с много повече идеи от преди. Може би, защото това го изисква и самото писане, иначе няма как да се получи.
Коя от двете е по-водеща, не знам. Мисля, че вървят заедно и засега добре се справят, не „спорят“ една с друга.
3. Твоята книга е вече факт. „Нейният истински живот“ е биографичен роман или художествена измислица, или пък по малко и от двете? Какво те подтикна да пишеш и кога се случи това? Как стигна до идеята за този роман? Ще споделиш ли с нас коя е онази част от романа, която най-трудно написа? Защо тя беше представлявала такава трудност? Промени ли светогледа ти, когато я превърна в текст? Смяташ ли, че писането е терапия и такова ли е то за теб?
Книгата „Нейният истински живот“ излезе преди една година. Това не е биография, не са мемоари, това е роман за живота на главната героиня Виктория. Но има една особеност в него – освен някои променени имена на отрицателни герои /по разбираеми причини/, в романа няма нито една измислена дума. Всичко описано, се е случило реално. И може би в това е силата му. Защото всеки може да намери частица от своя живот в прочетеното.
Признавам, че дълго не се решавах да го напиша точно аз. Искаше ми се да разкажа на някой професионален писател всичко и той да свърши останалото. Но времето минаваше, аз нищо не правех и така допреди три години. Явно, тогава му е дошло времето. Защото, всяко нещо идва в живота ни в определеното му време, а не както ние го решаваме.
Една сутрин станах, потърсих някоя изостанала тетрадка, намерих някаква с десетина празни листа и... започнах. Не съм и мислила какво ще се получи, колко страници, как ще се продава, кой ще я чете? Просто пишех. Сякаш си идваше само по себе си. Може би ме улесняваше и това, че не се налага да измислям герои и ситуации. Те просто си чакаха да бъдат описани най-после. И аз трябваше да им дам живот на страниците на книгата.
Има много трудни моменти, които не ми се искаше да преживявам отново, а това нямаше как да стане. При най-тежкия се наложи да спра писането за два месеца, докато събера сили да продължа. Но нямах избор, книгата трябваше да бъде довършена. И го направих...
Не искам да разкривам всичко, защото няма да бъде интересно за читателите. Дали ми е послужило като терапия? Не мисля, аз отдавна се научих да живея с това, което ми се е случило. Иначе нямаше как да оцелея. Но самото писане, да, то само по себе си е една терапия, особено когато го вършиш с удоволствие и знаеш, че с думите си помагаш на много хора да преосмислят вижданията си за живота.
4. Какво вложи в него и какво се опитваш да предадеш на своите читатели с думите му? Можем ли да го наречем и с други имена, като например наръчник за случване на един живот? Кое е нещото, което определяш като основно послание в него? На кого би искала да посветиш този труд? Кой изигра основна роля в случването му?
С това направо преминавам към отговора на следващия въпрос. Оказа се, че книгата наистина е показала на читателите един път за оцеляване в трудното време, в което живеем. От обратната си връзка с тях, а аз много държа на нея, разбирам, че без да искам, съм събудила в хората желание да се справят с трудностите, които са мислели за непреодолими. Защото са видяли, че наистина човек може да мине през най-големите изпитания и мъки в живота, да се изправи, и отново да намери сили да се бори докрай. И най-важното – да не се предава. Ненапразно на корицата на книгата поисках да се постави птицата феникс. Защото целият живот на главната героиня Виктория е точно това – постоянно да се възражда от пепелта. Така че, наистина книгата може да послужи като наръчник за случване на един живот.
А на кого е посветена? Може би, първо, на моята дъщеря Рая, която остана за мен смисъла на живота, след всичко преживяно. И още, на хората, които са объркани от тежки и неразрешими, според тях, проблеми. Искам да им покажа и да им върна вярата, че не всичко е загубено и няма безизходно положение. Просто трябва да съберат силите си, след всяка трудност да се изправят и да продължат напред. А това не са само празни думи, а наистина ще се случи. И това зависи най вече от тях самите. Никой не може да изживее техния живот и само те избират как...
Да не забравя да кажа, че ЛидаВали има и авторска страница във „Фейсбук“, където помества своите разкази и откъси от книгата „Нейният истински живот“.
5. Имаш ли нови проекти, върху които работиш сега? Разкажи ни за тях!
Откакто съм в семейството на „Буквите“ се ориентирах повече към писането на разкази. В тях има описани много реални случаи, но също и разкази с измислени герои. С всеки един разказ се опитвам да разгледам и по някой наболял въпрос от нашето ежедневие – за любовта, за наркотиците, за лъжата, за моралните ценности и истинските отношения между хората, които напоследък сякаш се обезцениха и загубиха.
Не мога да не спомена и за поредицата „Мори – разказвачът на истории“, които „пише“ моят котарак Мориц. Там, с лек хумор, са описани неговите подвизи, които са съвсем реални. Читателите ги харесват и понякога тайно му завиждам, че има повече почитатели от мен.
Засега ще продължа с писането на разкази, но имам идеята за нов роман и дори си има и заглавие. Но ще го започна, когато усетя, че съм готова за това. Не обичам да пиша по задължение, при мен това не се получава.
6. Ти си част от авторското общество на bukvite.bg. Как се стигна до поканата да се присъединиш и какво ти донесе това? Какво очакваш да ти носи в бъдеще?
До издателство„Буквите“ стигнах съвсем случайно, ако изобщо има случайни неща в живота. Просто видях обявения конкурс „Сара и други любови“ и се реших да участвам. И дори, специално за него, написах разказа „Лъки“, тъй като трябваше да има герой домашен любимец. За моя радост, той беше одобрен и така, заедно с него и аз станах част от този прекрасен колектив. След него дойде и конкурсът за „Алманах проза 2023“, в който намериха място три мои разказа. И премиерата му, заради която не спах цяла нощ от вълнение.
Какво ми донесе присъединяването към вас? На първо място разбрах какво е да имаш наистина издателство зад гърба си. Което те подкрепя, което те рекламира, което те учи как да се държиш като писател, което те уважава. А когато отношенията са перфектни, всичко върви много по- леко и за двете страни. За няколко месеца научих толкова полезни уроци от г-н Иван Богданов, благодарение на който успях да разбера, колко е важно да не оставаш анонимен, колко е важна рекламата, също и представянията и срещите с читателите. А това няма как да стане, ако не излезеш с името си. За в бъдеще очаквам да сме заедно и все така да имаме коректни отношения, за да може още много мои произведения да стигат до хората с помощта на издателството.
7. Къде могат нашите читатели да намерят „Нейният истински живот“?
Книгата „Нейният истински живот“ може да се намери все още в
книжарници „Хеликон“, книжен център „Гринуич“, „Български книжици“, както на място, така и онлайн.
И накрая искам да споделя още нещо. Всеки автор обича своите произведения, това е обяснимо. Аз също. Но за мен тази книга не е просто един роман. Тя е закъсняла изповед на душата. В нея аз разказах себе си. Това е цял един живот, събран в 240 страници. Дали успях?... Не зная!
Това ще кажат тези, които я прочетат. И ми се иска тя да им се хареса и да докосне сърцата и душите им!
