Мили Боже – възкликна съзнанието ми, докато четях разказа на Здравка Евтимова „Време за косене” от сборника й  „Кръв от къртица”- че това са усещания само на подсъзнателно ниво, как тази жена е успяла да ги изкара на показ и да ги облече в думи!

С творчеството на Здравка Евтимова се срещнах преди години, докато бродех из интернет, търсейки нещо интересно за четене. Първо изчетох представянето й и множеството награди, които е получила, а след това на лотариен принцип избрах един разказ, за да убедя скептицизма си. Първоначално стилът й ме обърка. Не можех да преценя дали съм попаднала на нещо безкрайно простовато или пък на нещо изключително в своята простота. Оказа се второто. Дори не помръдвах пред монитора, докато не изчетох  финалните думи на разказа. Съвсем друг въпрос е, какви необичайни финали имат произведенията й, сякаш нямат край, а думите остават някъде високо и се реят ли реят. Оставаш с впечатлението, че хем  краят е отворен, хем цялата ти същност знае, че това е край.

Не бях никак изненадана, че „Кръв от къртица” влезе като препоръчително четиво в учебниците по литература в САЩ. Творбите на авторката отдавна кръстосват света. Дори подозирам, че светът я цени много повече, отколкото ние тука в родината й, в която и за която тя твори. 

По-голяма част от произведенията на Здравка Евтимова, лично за мен, не са  универсални. Те са толкова типично балкански, по-скоро български, като климата по нашите земи. Само ние знаем и можем да ги почувстваме, чрез спомените си за родните места и предците си. Четейки разказите й се връщаме там, в началото при произхода си.  Но „Кръв от къртица” е универсален разказ за безизходицата и прашинката надежда, с която отчаяния човек иска да се сдобие, за да запази най-свидното си още малко до себе си. 

Хора са щастливи всеки по своему, а нещастните много си приличат. Мъката от предстояща загуба на любим човек е дъното на нещастието. Именно тази универсална тема е засегнала авторката. Как човек в житейска безизходица, каквато е главната героиня на разказа, дава капчици надежда от своята кръв, за да съживи една потънала в скръб майка. Как това добро става проводник на чудото и то в крайна сметка се случва. И как егоизмът на хората, озверели в своята мъка и слепи за всичко друго, искат да вземат живеца на първоизточника на своята надежда. Толкова типично за човешката природа.

Книгата е великолепна. Чрез нея ще влезете в домовете и душите на най-различни хора – цигани, първенюта от изгрева на демокрацията, неграмотни и прости селяни, проститутки, интелектуалци…И всички те са толкова автентични, толкова добре изградени като образи, въпреки оскъдните, но изключително точно подбрани думи.