От малка обичам писането и изразяването с думи. Въпреки че съм екстроверт, в писането ме бива повече, отколкото в приказките. Спомням си първото си стихотворение. Бях на 13, учех за изпит и бях толкова отчаяна (защото тогава нямаше по-страшно нещо от изпит по математика), че се роди първият ми сърцераздирателен стих за трудностите в живота.
Пиша поезия. От онази, която те стиска за гърлото. Пиша за емоциите и преживяванията, които всеки изпитва в даден етап от живота си, но не признава, не разбира или отрича. Всъщност кой разбира любовта?
Щеше да е хубаво, ако бях по-дисциплинирана в началото. Имам стихове, които завинаги ще останат в тетрадката с коте в кутията под леглото. При другите спомени. Не знаех също, че белият лист е приятел – изслушва, разбира и никога не спори. Никой не ми каза.
Разбира се. Именно това дава душа на творчеството. И докосва. Аз лично не знам как бих се справила с трудностите, ако не ги превърна в стих.
Едното не може без другото. Талантът е онази искрица, която никой не може да ти даде или вземе. Но отговорност на всеки, който я притежава, е да успее да я запази жива и все по-ярка, а за това е нужен труд и много, ама много желание. И душа.
Научих се да вярвам в себе си, да рисувам с думи, да умея да разбирам емоциите си. Но най-важното нещо – научих се да не се страхувам да бъда себе си.
Искам поезията ми да достигне до повече... души. От онези, изгубените, онези, които сами изживяват непреживимото. Тук съм. С вас съм!
Да. Думите са най-силният лек. Те извисяват, прераждат. Лекарство за душа. Лошото е, че неправилно употребени, имат обратния ефект. Повечето престъпници крият оръжието в устата си – думи, по-пагубни от куршум.
Поезията ми не е розова. И животът не е. Стиховете ми са откровено отражение на човешките несгоди, затулените чувства и потъпкания живец. Знам, че много хора се чувстват така. Вярвам, че ще открият себе си в мен – така, както и аз преоткривам себе си чрез тях. Нека да го наречем терапия и заедно да извървим пътя от началото до края. И пак отначало.
Събирам емоции за нови стихове. Раздавам любов. Уча се. Търся изгубени надежди. Намирам ги и ги крия. През останалото време се грижа за смисъла на живота си – малкото ми 4-годишно копие Божидара. Мисля, че съм добър човек, но така и не знам как я заслужих.
Прочетена от 3057
Казвам се Бисерка Тодорова. Родена съм в позабравения Северозапад под знака на Близнака. Там, уж нищо няма, а си имаме всичко, та дори и млади поетеси. На възраст съм крехка, но съм преживявала такива вулкани от емоции, че дори Везувий би ми завидял. Такава съм – емоционална, разпалена, истинска. Вярвам в доброто у хората и светлината в тунела (макар все по-рядко да ги виждам). Обичам изкуството във всичките му форми, но откривам себе си в писането. Иска ми се да се бях открила и в музиката, но звуча като славей с бронхит.
Аз съм човек, който искрено се радва на успехите на другите. Щастлива съм, когато мога да помогна с каквото и да е, на когото и да е. Най-силното ми качество и едновременно най-голямата ми слабост е емпатията – хронична и непоправима. Да успяваш да съпреживееш искрено нечие страдание е дарба. И проклятие.
Така се ражда и поезията ми. Във всеки стих има душа. Зад всеки стих се крият премълчани тревоги, неизказани думи, изгубени надежди. И безкрайни нужди. От любов, принадлежност, вяра и пак от любов. А дали са мои или чужди, няма значение.
Аз съм емоция. Живея с урагани, мечтая за дъга и пиша хрониката на сърцето си. А стиховете ми са прозорец към безброй души – мои близки по болка и блян. Добре дошъл си да надникнеш, може да откриеш и себе си.
