За издаването


SOS първа книга

Северина Самоковлийска /annabell_/ | 2009-09-20


 Литературата като маркетингов обект

 

Вместо да ви чета лекция с високопарни термини на тема продажби, продукти и реклама, ще ви разкажа една история, която ще се стори позната на мнозина.

Написали сте ръкопис и след хиляди убеждения от страна на близки и приятели се престрашавате да го изпратите в издателство. След милион години, когато вече сте отписали „Книгата на живота си", телефонът звъни и от издателството ви осведомяват, че са заинтересувани от Нея, ще я публикуват и ще се заемат с рекламата и продажбата.

Истерични двайсетина минути, в които плачете, смеете се и прегръщате всички наред - само рибките се отървават, ама те и без това са гадни на пипане, и започвате да звъните на близки, роднини, приятели и колеги. Даже на оная колежка, дето преди три години ви обиди на „Глупчо", само за да й кажете „Ха-ха!"

Минава еуфорията и започва ходенето по мъките. Първо се появява редакторът. Епичната битка с човека, дето си мисли, че освен да слага запетайките, трябва да дава и съвети (!?) за промени в произведенията няма да я разглеждаме сега. Тя е достойна за цял роман. После пристига издателят. И започва. Подреди произведенията еди-как си. Направи това, сложи онова, разкарай еди-кое си... И вие се борите да си запазите идеите и оригиналното произведение, докато накрая той се ядосва и се развиква: „Ти искаш ли да я продам тая книга, или ще си държиш тиража у вас да уплътняваш прозорците през зимата????"

Така че отстъпвате, мислейки си „Какво разбираш ти от изкуство, гаден търгаш! Те мен ще ме четат и ръкописна да е книгата!" И получавате книга, рекламна кампания, язва от нерви, а издателят минава на успокоителни или поне на нещо по-силничко от бира.

И защо? Защото виждането по въпроса на издател и писател са коренно различни. Поне на писателите от „старото поколение" (и не говоря за набори...), да се гледа на книгата им като на стока от супермаркет е меко казано светотатство, кощунство, обида и саботаж не само срещу личността, ами срещу устоите на света!

А всъщност, ако се замисли човек, единствената разлика между, да кажем, Джоан Роулинг и Урсула Ле Гуин е чисто и просто в рекламния подход. Така че изводът е следният: мили мои кандидат-писатели  (хеле и аз),  стягайте се и стига сте мрънкали, че в България пари не се изкарват с книги. То може и да може, ама ако ние самите не се настроим на една вълна с чудото на пазарната икономика, никога няма да го разберем.

 

 

Донеси ми главата на редактора

 

Разгледахме първия аспект от издаването на книга - битката с издателя на тема „Изкуство ли е литературата или сирене". Някъде по времето на тази Световна криза се появява още един проблем - Редактора.

С него историята е малко по-друга и доста по-тежка, защото той има за цел, или поне така си мисли, да ни посочи къде сме го оплескали при създаването на Книгата (тук е момента да вметна, Книгата е проза, създаването, редактирането и издаването на поезия са ми така далечни, както да речем звездите). А според нас работата му е да немее пред таланта ни и да сложи малко запетайки тук там, да си оправдае хонорара.

Резултатът от сблъсъка с тази Гад редакторска може да бъде много страшен. Особено ако все пак сте наясно, че като човек не сте съвършен и докато сте влагал емоции във въпросната проза, със сигурност някъде нещо не сте направил като хората, оплескал сте я хронологично, емоционално или (любимата моя грешка) сте допуснали безумия от типа „седеше прав пред нея"... Първо, намразвате Редактора. Какъв е тоя/тая, че да критикува? Които не могат да пишат стават или критици, или редактори, това се знае от край време. После намразвате себе си. По-скоро разочаровате се, което според мен е по-страшно. Как така сте ги допуснали тия безумни грешки? И последно, отричате се от творбите си. Чувствате се един вид разочаровани от тях, понеже сте ги погледнали внезапно с други очи. С очите на Читател.

Естествено всичко това са моменти реакции, които ще отминат, ако сте наясно, че Редакторът ви е приятел. Или поне се очаква да бъде. И че единствената му цел е, да не прочетете после из отзиви и рецензии за същите тия грешки. Повярвайте, боли повече.

Най-лесно е, да махнете с ръка, да кажете „аз повече на критики няма да обръщам внимание, знам че си го мога. Другите да ходят да се пéрат". И това е вариант, но не е най-професионалното отношение. Ако се надявате пари да изкарвате от книгите си, може би е добре да послушате Гадината редакторска. И все пак внимание: НЕ Е КАЗАНО, ЧЕ ТРЯБВА НА ВСЯКА ЦЕНА ДА ПРИЕМАТЕ ВСИЧКИТЕ МУ ПРЕПОРЪКИ. Обмислете ги добре. Ако ви се стори, че има дори зрънце логика в тях, може би е добре да пипнете нещичко. Ще се изненадате от резултата. Понякога дори смяната на една дума е достaтъчна, да „отключи" епизода и да го направи гениален.

Наскоро ми се случи да се разправям с Редактор. Най-добре е, ако си вземете за такъв ГАД (Гадна Аналитична Дева). И е много важно - да е човек, на когото можете да се доверите. Иначе няма смисъл дори да започвате, ще отровите и своя, и неговия живот. Мислете си, че дори най-великите, тия дето продават милиони копия от книгите си имат такова домашно животно. Обичкайте си го, галете си го и си го хранете. Струва си.

 

След като приключите...

 

И така, безкрайните рундове с Издателя и Редактора уж са свършили. Сключено е крехко примирие, под което прозира готовността войната да избухне със страшна сила. Отново. От там насетне Книгата тръгва по сенчестите пътеки, по които минава всеки малък Ръкопис, преди да порасне и да се превърне в част от нечия Творческа Биография.

А за вас остава, да си седите в къщи и да си гризете ноктите. И си мислите, че сте до тук с нервите...

Да ама не! Седите си и не смеете да отворите Ръкописа. Сякаш не е ваш, а на някой чужд човек, на някой психопат и вътре са описани най-гнусни извращения. Правите се, че го няма, че никога не го е имало, а малкия файл в компютъра ви човърка и тормози... Не издържате, отваряте го и след първия прочит си казвате „Майко мила, кой ще я чете тая боза?!"

След това ви пращат корицата (отново Издателят, тоз пък и тоя все едно си няма друга работа, освен да ви тормози!), която някак не ви се струва подходяща за Книгата. Все ви се иска да е малко по-загадъчна, по-дарк и готик така... Да ама не, той е решил, че за да се продаде книгата трябва да има една гола мадама отпред... И това е в най-добрия случай...

Идва щастливия ден. Привикват ви в Офиса и ви връчват Книгата. Голяяяяяямо разочарование. Книга като книга, малък паралелепипед от хартия. И по-лошото е, че тръпката никаква я няма, не стига, че сте виждал корицата, ами знаете и вътре какво пише. Скука.

Отваряте книгата ей така, да покажете интерес и - о ужас! - правописна грешка на страница петнадесет. А тиражът е няколко хиляди. Стоманен обръч стяга гърдите ви, на ум ви идват поне пет човека, дето няма да се задълбочат във фабулата, ами ще забодат пръст ей в тая малка грешка... И тук влизат в употреба най-добрите приятели на човека - хапченцата „мента, глог и валериан". Най-великото изобретение на човечеството след телефона и кока-колата.

 

Премиерата

 

Голяма зала, само двадесетина души в нея. Така е то, прозата не се „кльопа" много в наши дни. Вие, издокаран в неделните си дрехи седите на сцената и се потите изобилно. Тресат ви нерви, а хората, дето ще правят премиерата са се събрали в един ъгъл, оживено спорят нещо и току ви поглеждат изпод вежди. (Правят промени в сценария, и ви проверяват дали няма да припаднете, ама за вас в момента всичко е враждебно...)

Като вдигате поглед от лъснатите до блясък обувки - на идване даже катастрофа щяхте да предизвикате, заслепявайки един шофьор на 280 - установявате, че залата се пълни. И ви става още по-ужасно, ще се излагате пред повече хора...

Ръкопляскания, речи, пак ръкопляскания... Идва моментът, от който най-много се боите - разиграват се диалози от книгата. Слушате всичко някак отдалеч, сякаш не сте писал вие тия неща дето се говорят на сцената и се чудите кога ще можете да се приберете, че ви заболя гърба да стоите изправен, и главата да си рецитирате „словото". После, докато си го мислите това си давате сметка, че е настъпила тишина и всички вас гледат. Ставате, изпявате си песничката „Благодаря на мама и татко..." ... и сте готов за Нобелова награда...

 

Първата рецензия

 

Ще разберете. Хич не си мислете, че ще можете да се отделите от света и да не четете критиката. Все ще се намери „доброжелател", който ще ви прати статията или отворената тема във форум или каквото там е. А веднъж като видите името си вътре, нищо няма да може да ви спре. Ще четете и ще се удивявате на себе си и на невероятните неща, които сте били искали да кажете с творбата си...  Пък вие като ги писахте не помните такова нещо, ама нейсе.

В момента, в който едно произведение напусне близкия ви кръг и излезе в литературното пространство, напуска и намеренията, и настроението ви и започва да се тълкува по хиляди, по милиони различни начини. Никой от които не е вашият. Как мислите биха се почувствали всички Големи в литературата, ако можеха да прочетат ученическите съчинения на тема „Какво е искал да внуши писателя?" Ами представете си как се чувствате вие. Гадно, нали?

 

 

И така, защо тогава да се мъчим?

 

Ако нямате отговор на този въпрос преди още да съм ви го задала, значи наистина е хубаво да се замислите. Това ли е вашето поприще? Ще ставате ли писател, или ще си графоманствате? Можете ли да отсеете най-ценното от критиките, а другото да запратите където му е мястото - в раздел „Арменския поп"? Ще намерите ли сили да продължите да пишете и ще имате ли какво да кажете на хората? Ще оцелеете ли след като най-съкровеното, душата ви бъде разпъната на кръст, анализирана и каталогизирана, преобърната до дъно? Със сигурност загрижени граждани ще ви се обаждат, да предложат лекарство за вашата болест...

Мога да ви изредя още милиони въпроси, на които е хубаво да имате отговор ПРЕДИ да се заемете с книгата. И пак няма да обхвана и половината съмнения и тревоги, които ще ви сполетят.

 

 

            Вместо заключение

 

            Първата книга и изобщо издаването на книга е травмиращо преживяване, което оставя белези в душата ви за цял живот. Нужно е, по мое скромно мнение, някой да се замисли и да създаде терапия и групи за подкрепа, както се прави с алкохолиците например. Трудностите и болката, които ще преживеете могат да ви се сторят непосилни... Но не е ли също толкова трудно и болезнено, когато станете родители? И само смейте да ми кажете, че не си заслужава изживяването...


2009-09-20 | Прочетена: 1896