Родената да живее в бури в сянката на Жреца-воин
Илияна Каракочева /Ина Крейн/

Каква е съдбата на красивите нежни цветя в сянката на силните дървета? Някои умират, други линеят, трети запазват красотата и аромата си, невидими за очите на случайните пътници, които, минавайки, съзират единствено красотата на голямото дърво, пропускайки нежния аромат на малкото цвете до него, и губят.
Спътница на Жреца-воин, негова вдъхновителка, редакторка на произведенията му, преводачка (превеждала не кой да е, а Ницше), вярна любима до смъртта му и след това, светска красавица, фина елегантна дама до края на живота си - това ли е Мара Белчева?
Какво знаем за нея? Родена на 8 септември в град Севлиево, зодия Дева, починала на 16 март 1937 година в гр. София. Учила във Виена. Била е омъжена за политика Христо Белчев, любима на поета Пенчо Славейков, а след смъртта му - милосърдна сестра и учителка, пренася костите му в родината през 1921 година. Умира в бедност през 1937 година, а днес в партера на нейния дом, където са спорили светила като Жреца-воин и д-р Кръстев, има стилен ресторант. След спирането на сп."Мисъл" нейният дом се превръща в редакция за издаването на едноименния сборник. Как точно се срещат Поетесата и Поетът? Според биографите им, на едно литературно четене през 1903 година и остават неразделни като души и личности. До края на дните си тя организира литературни срещи в дома си и понася стоически бедността.
По повод 140-годишнина на поетесата в родния ú град Севлиево е организиран поетичен конкурс, в който вземат участие поетеси от цял свят, признание за значимостта на Голямата жена и поетеса Мара Белчева.
Как е живяла в сянката на жреца-воин, незаслужено останала на заден план, тази, която днес откриваме с удивление като творец и човек ?
Изключително умна, с европейско образование, възпитание и манталитет, автор на малко на брой стихове, определяни приживе като „женска" поезия". Няма „женска" и „мъжка" поезия - има добри и лоши стихове. А малкото по обем творчество на „дамата в черно" съдържа великолепни лирически миниатюри и качествени преводи.
Критикувана е, че в нейните творби има влияние от Пенчо Славейков. Всеизвестен факт е, че тя редактира неговите стихове. А добрият редактор е половин творец. Той ú е имал пълно доверие и тя е била тази, която е давала окончателния вид на текстовете му. Тогава? Кой на кого всъщност е влияел? Със същата сила можем да твърдим, че Мара Белчева е влияела на стиховете на Пенчо Славейков. И няма да сгрешим.
Отговорите на много въпроси се крият освен във фактите от нейния драматичен живот, и в прекрасните ú стихове.
Чувства и мисъл, логика и емоционални урагани се сливат в нейната лирика. Тя говори за вечните неща в живота - доверие, чувствителност, любов, приятелство, Душа: „В душата ми градина // речта си посади..." Нещата, без които в нито една епоха човешкият живот не би имал смисъл. Естествено е в стиховете й да присъства образа на любимия мъж и той да въплъщава нейната представа за сила, но и равнопоставеност. Липсва сляпото подчинение, примирението. Ако трябва да говорим за феминизъм, стиховете на тази поетеса го представят в неговата положителна светлина: „Родих се да живея в бури..."
Диалогичното начало е много нежно застъпено в произведенията ú. Неин събеседник може да бъде дори самият „Живот ясноок", в чийто поглед тя вижда „и плач, и смях". Може би затова той е толкова красив и ценен за нея с „бистрината му победна".
За непреходното в преходния свят са друга част от нейните стихове. За онази пътека към вечността, която само истинската любов и творчеството могат да помогнат човек да извърви. „Той и тя в душата // звукове-цветя, // свиха и завиха...".
Материалното и духовното в нейната поезия, без да са антагонистично противопоставени, все пак влизат в конфликт. И нежно, деликатно, мъдро, лирическата героиня-автор дава предимство на духовното и вечното. Позитивността и мъдростта в стиховете й може би се коренят отчасти и в това, че тя е познавала и следвала учението на Дънов, на когото има посветени спомени и стихове. Затова може би морални дилеми не стоят пред нейната лирическа героиня. Тя е нравствено устойчива, с висок морал и вплита в своето светоусещане християнски и универсални общочовешки ценности.
На любовта като светло прекрасно чувство лирическата героиня отдава своята всеотдайност и чистота: „когато ме прегърна // ти - майска светлина". Затова не е случайно, че философското начало в творбите ú тясно се преплита с изповедното.
Но нейната поезия е и модерна. Съчетава умело пейзаж с душевно състояние, преплита традиционно и модерно, за да покаже хармонията между душевна и природна красота. „Чер е скут разгънал // парка мълчалив,// дето се извива // глъхналия път -//дето мълчаливо//сенки две вървят."
Смисълът на човешката екзистенция я занимава и отговорите на най-важните въпроси тя преплита частично със силната си вяра в Бога и християнските ценности. Част от стиховете й в определен период имат за основна тема точно това. Тя има усет за интересното, за грабващото, модерното, специфичното, личното и общочовешкото. Изисканият литературен и естетически вкус, който притежава, е гаранция за високи критерии не само към чуждото, но и към собственото творчество.
Години наред в сборници и антологии се появяваше само нейното стихотворение „Кокиченце". Прекрасен стих, но Мара Белчева не е само това. Родена да живее в бури, тя изживява живота си, следвайки гласа на сърцето и разума, което я прави различна и уникална.
Вечно търсещият човешки дух на Твореца в нея следва стремежа към хармония между вътрешния и външния свят, между желание и реалност. „Родих се да живея в бури - // но ей живота ясноок // ръка на устните ми тури:"
Не само като жена, но и като личност поетесата събира в творбите си светла носталгия, философска вглъбеност и сократовска мъдрост. В сянката на „Жреца-воин" остава своите поетични бисери една истинска принцеса на изящното слово, чиито стихове звучат съвременно, универсално и вечно.
Родих се да живея в бури...
Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
"Чуй, тихий извор е дълбок!"
ми каза той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
Свърши се играта...
Свърши се играта,
млъкна песента.
Той и тя в душата
с звукове-цветя,
свиха и завиха
вън града сами.
Звездна нощ и тиха
светлинка ръми
над града потънал
в летен сън ленив.
Чер е скут разгънал
парка мълчаливм,
дето се извива
глъхналия път -
дето мълчаливо
сенки две вървят.
В душата ми градина...
В душата ми градина
речта си посади,
и на далеч отмина.
Речта ти реч роди.
Когато се завърна
речта си не позна;
когато ме прегърна
ти - майска светлина -
тя пак бе полетяла
- пчела от цвят на цвят -
и от дъхът ти брала
най-дивний аромат.
2009-08-02 | Прочетена: 2447