Previous Next

Илияна Каракочева /Ина Крейн/

Каква е съдбата на красивите нежни цветя в сянката на силните дървета? Някои умират, други линеят, трети запазват красотата и аромата си, невидими за очите на случайните пътници, които, минавайки, съзират единствено красотата на голямото дърво, пропускайки нежния аромат на малкото  цвете  до него, и  губят.

Спътница на Жреца-воин, негова вдъхновителка, редакторка на произведенията му, преводачка (превеждала  не кой да е, а Ницше), вярна  любима до смъртта му и след това,  светска   красавица, фина  елегантна дама до края на живота си - това ли е Мара Белчева?

Какво знаем за нея? Родена на 8 септември в град Севлиево, зодия Дева, починала  на 16 март 1937 година в гр. София. Учила във Виена. Била е омъжена за политика Христо Белчев, любима на поета Пенчо Славейков, а след смъртта му - милосърдна сестра и учителка,  пренася костите му в родината през 1921 година. Умира в бедност през 1937 година, а днес  в партера на нейния дом,  където са спорили светила като Жреца-воин и д-р Кръстев, има стилен ресторант. След спирането на сп."Мисъл" нейният дом се превръща в редакция за издаването на едноименния сборник. Как точно се срещат  Поетесата и Поетът? Според биографите им, на едно литературно четене през 1903 година и  остават неразделни като души и  личности. До края на дните си тя организира литературни срещи в дома си и понася стоически бедността.

По повод 140-годишнина на поетесата в родния ú град Севлиево е организиран поетичен конкурс, в който вземат участие поетеси от цял свят,  признание за значимостта на Голямата жена и поетеса Мара Белчева.

 Как е живяла  в сянката на жреца-воин, незаслужено останала на заден план,  тази, която днес откриваме с удивление като творец и човек ?

Изключително умна, с европейско образование, възпитание и манталитет,  автор на малко на брой стихове, определяни  приживе като „женска" поезия". Няма „женска" и „мъжка" поезия - има добри и лоши стихове. А малкото по обем творчество на „дамата в черно" съдържа великолепни лирически миниатюри и качествени преводи.

 Критикувана е, че в нейните творби има влияние от Пенчо Славейков. Всеизвестен факт е, че тя редактира неговите стихове.  А добрият редактор е половин творец. Той ú е имал пълно доверие и тя е  била тази, която  е давала окончателния вид на текстовете му. Тогава? Кой на кого всъщност е влияел? Със същата сила можем да твърдим, че Мара Белчева е влияела на стиховете на Пенчо Славейков. И няма да сгрешим.

Отговорите  на много въпроси се крият  освен във фактите от нейния драматичен живот, и в прекрасните ú стихове.

Чувства и мисъл, логика и емоционални урагани се сливат в нейната лирика. Тя говори за вечните неща в живота - доверие, чувствителност, любов, приятелство, Душа: „В душата ми градина // речта си посади..." Нещата, без които в нито една епоха човешкият живот не би имал смисъл. Естествено е в стиховете й да присъства образа на любимия мъж и той да въплъщава нейната представа за сила,  но и равнопоставеност. Липсва сляпото подчинение, примирението. Ако трябва да говорим за феминизъм, стиховете на тази поетеса го представят в неговата положителна светлина: „Родих се да живея в бури..."

Диалогичното начало е много нежно застъпено в произведенията ú. Неин събеседник може да бъде дори самият „Живот ясноок", в чийто поглед тя вижда „и плач, и смях". Може би затова  той е толкова красив  и ценен за нея с „бистрината му победна".

За непреходното в преходния свят са  друга част от нейните стихове. За онази пътека към вечността, която само истинската любов и творчеството могат да помогнат  човек да извърви. „Той и тя в душата // звукове-цветя, // свиха и завиха...".

Материалното и духовното в нейната поезия, без да са антагонистично противопоставени, все пак влизат в конфликт. И нежно, деликатно, мъдро, лирическата героиня-автор дава предимство на духовното и вечното.  Позитивността и мъдростта в стиховете й може би се коренят отчасти и в това, че тя е познавала и следвала учението на Дънов, на когото има посветени спомени и стихове.  Затова  може би морални дилеми не стоят пред нейната лирическа героиня. Тя е нравствено устойчива, с висок морал и вплита в своето светоусещане християнски и  универсални общочовешки ценности.

На любовта като светло  прекрасно чувство лирическата героиня отдава своята всеотдайност и чистота: „когато ме прегърна // ти - майска светлина". Затова не е случайно, че философското начало в творбите ú тясно се преплита с  изповедното.

Но нейната поезия е и модерна. Съчетава умело пейзаж с душевно състояние, преплита традиционно и модерно, за да покаже  хармонията между душевна и природна красота. „Чер е скут разгънал // парка мълчалив,// дето се извива // глъхналия път -//дето мълчаливо//сенки две вървят."

Смисълът на човешката екзистенция я занимава  и отговорите на най-важните въпроси тя преплита частично със силната си вяра в Бога и християнските ценности. Част от стиховете й в определен период имат за основна тема точно това. Тя  има усет за интересното, за грабващото, модерното, специфичното, личното и общочовешкото. Изисканият литературен и естетически вкус, който притежава, е  гаранция за високи критерии не само към чуждото, но и към собственото творчество.

Години наред в сборници и антологии се появяваше само нейното стихотворение „Кокиченце". Прекрасен стих, но Мара Белчева не е само това. Родена да живее в бури, тя изживява живота си,   следвайки гласа на сърцето и разума, което я прави различна и уникална.

Вечно търсещият човешки дух на Твореца в нея следва стремежа към хармония между вътрешния и външния свят, между желание и реалност.  „Родих се да живея в бури - // но ей живота ясноок // ръка на устните ми тури:"

Не само като жена, но и като личност  поетесата събира в творбите си светла носталгия, философска вглъбеност и сократовска мъдрост. В сянката на „Жреца-воин" остава своите поетични бисери една истинска  принцеса на изящното слово, чиито стихове звучат съвременно, универсално и вечно.

      Родих се да живея в бури...

Родих се да живея в бури -

но ей живота ясноок

ръка на устните ми тури:

"Чуй, тихий извор е дълбок!"

 ми каза той - и ме погледна.

И в погледа му аз видях,

във бистрината му победна,

затихнали и плач и смях.

      Свърши се играта...

Свърши се играта,

млъкна песента.

Той и тя в душата

с звукове-цветя,

свиха и завиха

вън града сами.

Звездна нощ и тиха

светлинка ръми

над града потънал

в летен сън ленив.

Чер е скут разгънал

парка мълчаливм,

дето се извива

глъхналия път -

дето мълчаливо

сенки две вървят.

      В душата ми градина...

В душата ми градина

речта си посади,

и на далеч отмина.

Речта ти реч роди.

Когато се завърна

речта си не позна;

когато ме прегърна

ти - майска светлина -

тя пак бе полетяла

- пчела от цвят на цвят -

и от дъхът ти брала

най-дивний аромат.