Прeдстaвяме Ви


Милан Асадуров – „злият” гений зад „Библиотека Галактика”

Северина Самоковлийска /annabell_/ | 2009-08-02


За тези, на които тези имена нищо не им говорят, ето малко предистория: през 1979 година в България настъпва Голямото препускане по книжарници и събиране на една поредица, която предизвика революция. Поредицата е с колекционерска стойност и често книгите от нея се движат по ръба на социалистическата цензура. А за някои хора - като мен например, тя е първи и незабравим допир с фантастиката.

В това интервю всъщност аз имам само декоративна роля. Събеседникът ми е толкова сладкодумен, че и без въпроси щеше да се получи зашеметяващо. В крайна сметка резултатът е една приказка, в която освен с неразказаните истории около „Библиотека Галактика", ще ви запознаем с преводача, редактора, писателя и изобщо човека Милан Асадуров и за това как продължи животът му след края на поредицата.

 

      Как ви хрумна концепцията за „Библиотека Галактика"?

През 1977 г. след поредния "кадрил" във варненското издателство цъфна нов директор. Петър Станев идваше от рекламата в туризма и изгаряше от желание да блесне пред началството. Той поиска всяка редакция да сложи на масата грандиозен проект. Най-много се отличи главният художник Иван Кенаров. Той измисли библиофилския шедьовър "Априлски сърца", в който художниците влагаха оригинални графики, поетите саморъчно пишеха стиховете си, а съдържанието възхваляваше... живота и делото на др. Тодор Живков. Като всяко зло, този шармантен акт на колективно слагачество имаше и добра страна. Той ни отвори широко вратите на Комитета по печата да предлагаме всякакви щури идеи. Нашата, научнопопулярната редакция се отчете с концепция за многотомна морска енциклопедия, дело на международен колектив от социалистическите страни. Това не стига, рече директорът, отчаян, че подготовката ще продължи бая време и накрая някой друг може да обере лаврите. Дайте нещо сега! Да е ефектно, красиво и мащабно. Тогава пред очите ми просто изплуваха англоезичните поредици за фантастика. Първия проект за „Библиотека Галактика" създадох за десетина дни или по-скоро нощи. Рецептата беше проста: през следващите 20 години да издадем 200 фантастични заглавия по 10 книги годишно в джобен формат с поредна номерация, лъскава корица и закръглена до 50 стотинки корична цена. По-късно концепцията ми беше разширена за 40 години напред (до 2018 г.!). Нали началството искаше мащаби. Шефът хукна към София и, о, чудо, там одобриха концепцията. Тогава се запали и главният художник. Той възложи оформлението на поредицата на Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, а рисунките на корицата на Текла Алексиева. Когато пристигнаха първите проекти, ефектът беше потресаващ. Ехидните усмивки на някои колеги, че се захващаме с фантастика, просто се изметоха от лицата им. Дори големците в София взеха да ръкопляскат, а книжарите продаваха поредицата само под тезгяха при тиражи, стигащи до 150 000! Така че не знам кой от двамата - аз или Текла - има по-големи заслуги за успеха на „Библиотека Галактика". (Любопитно е, че до ден днешен не я познавам лично, но преди десетина години децата ни се запознаха.) По-важното е, че нашето начинание промени мисленето на цяло поколение българи. Така и не съм сигурен дали идеологическата върхушка на времето "проспа" „Библиотека Галактика" от глупост или поредицата беше допусната като отдушник, подобно на Студийното кино.

 

Списъкът с книги, който сте предложил, е бил задържан няколко месеца от ДС преди да бъдат одобрени. Какви други истории около поредицата са останали скрити за обикновения читател?

Всъщност не беше списък, а голям кашон с около 300 книги. Докато правех програмата на поредицата, в избора много ми помогнаха моите приятели от Варненския археологически музей Петко Георгиев и Александър Минчев. По него време във Варна им беше дошла на гости секретарката на Археологическия музей в Ню Йорк. Тази любезна млада дама, която учеше български танци, щом разбра с какво се занимаваме сама предложи да направя списък на 200-300 книги, които тя да издири из антикварните книжарници в Ню Йорк и да ги изпрати в дар на нашия музей, а издателството да ги купи от него. Катрин си изпълни перфектно обещанието, след два месеца книгите пристигнаха и ги... арестуваха. Мина месец, после още един, а книгите си седяха в Държавна сигурност. Четяха ги като луди за идеологическа диверсия. Един ден намина отговорникът от службите за издателството и мимоходом ме попита откъде познавам Аксел Шпрингер. По него време той беше най-маститият издател в Западна Германия. Бях искрено учуден. Че откъде аз, вчерашно хлапе, мога да познавам Шпрингер. Ааа, познаваш го, познаваш го, рече той, щом получаваш кашони с книги от него. А бе, човеко, книгите ги праща Катрин от Америка! Да ама знаеш ли, че фамилията на твоята Катрин е Шпрингер. Два месеца вече проверяваме дали имат роднинска връзка. Накрая дадоха книгите, ама не всичките!

А кръстник на поредицата неволно стана шефът на моята редакция Димитър Клисуров. Имах три предложения за име. Споделих ги и той хареса най-много "Галактика". Обясних му, че е малко опасно, защото Азимов май още издаваше списание с такова име. Да не вземе някой тъп началник да ни обвини в провокация. Как звучи заглавието на английски? - попита той. Galaxy Magazin. Хайде на бас, че няма да се усетят. Така и стана.

 

Много от описаните възгледи в книгите са на границата на позволеното от социалистическата власт.  Какви последици имаше това за вас?

Всичко беше въпрос на баланс - баланс в състава на редколегията, баланс в годишната програма. Та при социализма по селата продаваха пералните в комплект с корита - за баланс. Да пропуснеш един ленински съботник можеше, но три поредни - това си беше риск. И сега се чудя как си сложих главата в торбата и издадох "Завръщане от звездите" на Станислав Лем с две отрицателни рецензии. Някои членове на редколегията цъкаха с език, но „Библиотека Галактика" много бързо набра скорост и те нямаха интерес поредицата да спре. "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли обаче не можа да мине, макар Любен Дилов да размахваше едно издание от ГДР. Доводът им беше железен - в Съветския съюз не е излизало! Но скоро и аз се научих ловко да хвърлям техните камъни по техните глави. С помощта на приятели започнах да издирвам руските издания на англоезичните и полските автори в периода 1962-1968 г. Най-"опасните" книги естествено бяха излезли до чешките събития, а най-строго пазената тайна, споделена само с Агоп Мелконян, бе, че през 1969 г. цялата редакция на най-голямото московско издателство за фантастика "Молодая гвардия" беше изхвърлена на улицата..

 

Какво се случи след като публикувахте „Сбогом моя красавице" на Реймънд Чандлър?

Това беше първата книга на Чандлър на български. В Комитета по печата за сефте изправиха нещастния ми директор до стената: А бе, вие във Варна не знаете ли, че др. Богомил Райнов е против издаването на този писател?! Видите ли, оказа се, че Чандлър бил забранен! Според злите езици единствената причина бе, че Марлоу е прототипът на Емил Боев, прословутия шпионин (пардон, разузнавач) на Богомил Райнов. После шефът ми три бая сол на главата, но аз се хилех под мустак, защото след този гаф големите началници решиха кримките да отпаднат от „Библиотека Галактика". Тя си остана само за фантастика, а издаването на нова криминална поредица бе възложено на пловдивското издателство "Христо Г. Данов",  като шеф на тамошната редколегия стана... Богомил Райнов.

 

Изобщо, харесва ви да живеете на ръба. Как се отнася към това семейството ви?

Не знам дали живея на ръба, но всичките ми патила през живота, се дължат на това, че не мога да си мълча и свеждам глава само на гробищата. Такъв ми е характерът, но, слава Богу, семейството ми винаги е стояло до мен! След като през 1980 г. напуснах варненското издателство в знак на протест, че моят колега и приятел, големият български поет Петър Алипиев най-безцеремонно и незаслужено бе уволнен, над мен се смили шефът на списание "Корабостроене и корабоплаване" Стоян Попов. (Бог да те поживи, шефе!) След пет години го наследих на поста малко преди да закрият списанието. Но с Тинко Трифонов използвахме това време да създадем концепцията за списание "Морски свят". Обаче така и не ми разрешиха да работя в новото списание, защото демонстративно съм напуснал издателството. Тогава благодарение на Йово Неделчев се озовах в културната редакция на Радио Варна. Докато се занимавах с поезия, фейлетони и портрети на стари моряци, там ме търпяха. По това време някои преводачи все още ме търсеха за помощ. Виолета Чушкова например скришом идваше в радиото, имаше трудности с речника, приложен към първото томче на "Дюн" от Франк Хърбърт. Като видна кулинарка, тя ме подкупваше със собственоръчно приготвен свински бут по еленски и домашно вино. Голямо ядене и пиене падаше. Докато на третата година със скандал спряха предаването ми "На чаша кафе", защото водех активна кампания гражданите на Варна да не допуснем преместването (разбирай оскверняването!) на паметника на загиналите войни от Осми приморски полк в Балканската война. Въпреки няколкото предупреждения не спрях да говоря по радиото, а властимащите най ги болеше, че повечето слушатели бяха на моя страна. Загубих битката. И благодарение на нечие скудоумие днес тази арка близо до кръстовището на бул. "Осми приморски полк" и "Чаталджа" във Варна е единствената в света, която не се издига пряко на улицата, а... в средата и по нейното протежение. Тогава Николай Димитров се смили и вместо да ме уволни, ме прибра в предаването "Морски спектър" на Телевизионен център Варна, където помагах на Росен Гинев и пишех сценариите за клиповете на Нели Рангелова, Милена и Ирина Флорин. Именно там една сутрин ме завари новината, че бившите ми колеги от книгоиздателство "Георги Бакалов", което между другото вече се казваше... "Галактика", на бурно събрание, продължило до сред нощите, са гласували недоверие на директора Панко Анчев и са избрали мен за директор, без дори да ме питат. Годината беше 1990 и директорите ги избираха. Така кръгът се затвори. Днес си давам сметка, че съм бил късметлия, защото ако в онези години работех в София никой нямаше да ме търпи толкова.

 

В списъка на преведените от вас автори са братя Стругацки, Даниил Хармс и Лев Гумильов. Кое е следващото голямо име, което планирате да вземете на мушка?

Кой знае. Може би тия трима (всъщност четирима) литературни динозаври стигат за един преводачески живот. Пък и Лев Гумильов ме поизмори. "Етногенезисът и биосферата на Земята" е над 700 страници, направих повече от 5000 справки, изцяло обнових научния апарат на книгата и това ми изцеди силите, да не говорим, че се оказа почти пълен финансов провал. Тази велика книга навярно ще бъде оценена по достойнство едва след двайсет години. Така че сега си почивам като правя субтитри за някои от любимите ми филми - "Армията Бранкалеоне" и "Бранкалеоне на кръстоносен поход" на Марио Моничели; "Персона" на Бергман; "Пътят" и "Рим" на Фелини; "Фотоувеличение" на Антониони; "М" на Фриц Ланг; "Жената в пясъците" на Тешигахара; "Саят Нова или Цвят на нар" на Сергей Параджанов...

 

Събирате материал за книга за фаровете по Българското Черноморие;  под редакторството ви излезе фотоалбум „Черно море под водата". Може ли да се каже, че във вените ви тече не кръв, а морска вода?

Трябва да е някаква смес от българо-арменска кръв и космополитна морска сол, защото доскоро се гмурках за риба, но вече ме мъчи артритът. Всъщност аз произхождам от семейство на рибари по майчина линия и на моряци - по бащина. Така съвсем естествено започнах кариерата си като редактор на морска научнопопулярна литература. Издавах Жак-Ив Кусто, Тур Хейердал, Тим Северин в библиотека "Нептун", алманаха "Фар". През 1982 г. шефът ми в списание "Корабостроене и корабоплаване" ми възложи да напиша цикъл от дванадесет статии за историята на българските фарове. С моя приятел и колега, фотографа Ангел Златанов цяла година обикаляхме българското крайбрежие. Тогава се запалих по фаровете. По-късно направих два 30-минутни документални филма за телевизията и ето, че човъркам историята на фаровете вече четвърт век. Имам около 200 страници готов текст и хиляди снимки, но още не му се вижда краят.

 

Животът ви е посветен на книгите, притежавате собствено издателство и антикварна книжарница.  Как бихте определили литературната действителност в България?

Звучи внушително, но също като литературният живот у нас мащабите са силно преувеличени. Всъщност издавам по две-три книги на приятели годишно и в добри дни продавам по толкова стари книги. Работата е там, че не следя литературния живот и никога не съм се чувствал част от него. Аз съм завършен индивидуалист. Вместо да си чеша езика с някой на литературни теми предпочитам да се грижа за колекциите си от ценни книги, филми и картини на приятели, за пощенските картички с фарове и опаковките от ножчета за бръснене и най-вече слушам музика. По няколко часа на ден, особено през зимата слушам джаз. А изборът е голям, защото имам към 2500 диска. И, разбира се, чета. Чета поне по две-три книги седмично. Но вече съм на такава възраст, че най-често препрочитам  големите автори. Еднакво любими ми са както Тукидит, Херодот и Страбон, така и Бейкън и Монтескьо. От модерните автори пък душа давам за Борхес, Хармс, Бродски, Платонов, Зощенко, Булгаков, Вонегът, Калвино, а от живите си падам по Умберто Еко, Марио Варгас Льоса, Милорад Павич, Орхан Памук, Уилям Уортън. Така че като се замисля кои български автори съм чел през последната година, се оказва, че са само двама - Георги Господинов и Людмил Станев. Не са малко, като се има предвид в каква компания попаднаха. И двамата много ми харесват, а Люси ми е приятел. Чел съм с удоволствие всичките му книги, а на "Неприятният татарин" дори имах честта и удоволствието да бъда редактор.


2009-08-02 | Прочетена: 2253