През годините


ОБИКНОВЕНИ ДУМИ ЗА ИСТИНСКИ ХОРА - НЕПОЗНАТИЯТ МЛАДЕН ДЕНЕВ

Теодор Иванов | 2009-11-23


І.  Сбогуване с миналото

„Другаря А стои на вражески позиции,

защото на страница 59 е използвал

цитат от Ленин,

а,

както знаем,

„нашият най-голям неприятел

е цитатоманията!"

(Ленин,  том  24, стр. 198, трети ред отгоре надолу)"

 

Вацлав Хавел  

 

            Имало едно време едно време. Ама и аз как започнах. То, времето де, го имаше до не толкова отдавна. Тези дни му правихме 20 години. Както и да е, важното е, че вече го няма. Всъщност, дали... Ама за друго ми беше приказката. По това време, дето беше преди време, много обичаха, особено на нас подрастващите, да ни набиват в главата лозунги и мъдри мисли. Всъщност, тогава мъдрите мисли се използваха за лозунги, или май беше обратното... Както и да е, но това си беше направо национален, пардон, народен спорт - да вземат най-голямата фуния и да наливат в бедните ни мозъчета „Мъдростта на вековете" или „Гениалните прозрения на Вождовете на Световната революция", или май беше обратното...

            Годините отминаха - онова време също, при това уж безвъзвратно.  Някак си, обаче, придобитите с толкова труд житейски знания и навици от онова време си останаха завинаги в нас.

            Колко пъти се опитвах да се отърва от това цитатничене! Водих кървави битки - никакъв резултат! Опитах подмолни хватки, така малко по византийски (или болшевишки) - Тц! Не става! Правя, каквото правя и току-виж нейде, от нищото се подаде червеноноктестата лапа и ми пъхне някое цитатче в устата.

            Ето, сега уж си почивам, а пък неусетно прехвръква и кацва на езика ми любимата реплика на един от героите на Фридрих Незнански: „Животът е прекрасен и удивителен!". Правя опити да я изгоня и усещам, че човекът си е много прав. Как другояче да определим това, което ежедневно ни се случва.  Ако няма поръчкови убийства и пладнешки грабежи, ще има демократични избори или някакви напълно справедливи конкурси, а между тях, като пълнеж, все ще се намери някой да ни разясни тънкостите по изработка на вилици, засяване на глухарчета или евентуалната трансформация на използвани компактдискове в ракетно гориво.

            Защо ви разказвам всичко това ли? Ами, понякога се случват неща, които измъкват мозъка от обичайното му, останало от онова време бройлерно подобие и го поставят в заплетени ситуации, където дори и най-умната мъдрост, някак не може да си намери точното място.

            Дано не ми се обиди Търновград, но навремето, след като родната казарма ме пусна, макар и с нежелание, от ласкавата си прегръдка - реших да кандидатстудентствам и на още едно място. Подадох документи в Пловдив и съвсем прилежно се явих на всички приемни изпити, че даже ме бяха приели (не мога да не се похваля), но това е друга история. На изпита по български език, освен разните пълни и непълни членове, запетайки и точки, трябваше да се пише есе по зададена тема. Още помня, с каква тържественост, квесторът изчете написаното от някой си Д. Джордан: „На човек, който знае къде отива, светът дава път!".  Мдаа, имам си една специална червена тетрадка, още от онова време, и едвам дочаках да се прибера в Котел за да допълня съкровищницата от умотворения.

            Растях си аз така, на общо основание. Ежедневно се срещах с различни хора, попадах в заплетени ситуации, изобщо - животът си умираше постоянно да доказва своята удивителна прекрасност. Обаче и аз не му се давах. Или поне така ми се струваше. Всъщност, като се позамисля, колко пъти с наперена крачка, лъвско сърце и гигантски мечти, тръгвах да превзема някоя дълго желана крепост. И уж знаех къде точно отивам, на моменти вече виждах смътни очертания по хоризонта. Оставаше само светът да ми даде пътя, моя си, дето ми се полага по право (според Д. Джордан), даже, ако имам право да избирам - по-добре със зелена светлина и ... нанадолнище. А вместо това,  в повечето случаи резултатът беше един и същ: „Каква я мислехме ние...".

            Нещата отиваха съвсем на зле, когато един ден ми се притекоха на помощ Швейк и Йосарян. След срещата с тях, разбрах много неща: защо си е отишло онова време; защо неподходящи хора стоят на важни места и защо може да намериш най-добрия път, само ако изобщо не знаеш къде отиваш.

 

ІІ. Полъх от Дунав

Много се забавлявам когато чета премеждията на Швейк като свръзка на фелдкурат Ото Кац. Особено любимо ми е това за „Трънливият път на греха". А всъщност всеки от нас има своите грехове и най-често изпитва най-елементарно, натурално удоволствие от тях. Имам си една голяма болка, прегрешение и мечта - не съм обикалял моята татковина толкова, колкото ми се иска. Уж правя всичко по силите си, но все искам още, и още...

И сега стана така - след няколко дни щеше да бъде тридесетият ми рожден ден, а за пръв път стъпвах в Свищов. Вече средата на септември, но жегата беше убийствена. Докато пътувах с маршрутката, един чичка се пошегува, че градусите са такива, защото се намираме не в Северна България, а в Южна Румъния. Бях си нагласил доста сериозна програма - къде ще отида, какво ще направя, но щом слязох и видях как маранята къдри опустелите улици, всичките ми планове се изпариха.

И ето ме в една задушна дамска квартира, пълна с толкова странни предмети (сигурно ще ми трябва половин живот за да разбера кое за какво служи), стоя и чакам или да се захлади, или моята половинка да си дойде от лекции. Което първо стане. Едната стена на стаята беше заета от голяма дървена секция, на която бяха подредени много книги. Нагласих си едното легло за читалня, придърпах полираната масичка, покрих я с едно лъскаво, май фризьорско списание (заглавието започваше с „Косми" или нещо подобно), взех една камара книги и започнах да ги преглеждам. Отначало енергично, после по-бавно, накрая вече с пресъхнала уста и натежали очи. Всичко беше от добрата стара партийна литература. Партизански мемоари, теоретически съчинения по диалектически материализъм, пионерски стихове, истории на партийни организации... Пфуу. И всички с посвещения: „На другаря...", „ За спомен на другаря...".  Явно другарят, освен съпруг на хазайката, е бил важна номенклатурна клечка, което веднага ми обясни многостайния апартамент, близо до центъра на града.

Докато пустосвах на воля и упорито продължавах да преглеждам поредния куп книги, попаднах на интересното заглавие „Да чакаш нещо" от неизвестния досега за мен Младен Денев. С очакване за поредното червенознаменно словоблудство, разгърнах първата страница и се зачетох в разказа „Сам".

„Тогава най-мъчно ми стана, дето не ме взеха войник. Пред комисията влязохме съвсем голи и на мене ми беше студено. Още щом ме погледна, очилатият лекар мрачно поклати глава, а после полковникът писа в картона ми само четири думи:

„Негоден за строева служба..."

Едва се завърнах в село. Три дни не излязох от къщи, защото едно момиче ми беше оплело вълнени ръкавици за войниклъка, а аз бях негоден за строева служба. На четвъртия ден казах на баба, че заминавам. Предварително не знаех къде ще замина, но така и рекох:

- Бабо, заминавам...".

А така, я виж ти какво става тук. Ето още един, дето не знае къде отива. Прокрадващите се лъчи на любопитството, лека-полека започнаха да топят леда на първоначалното ми недоверие. Продължих да чета за изоставения от родителите и отгледан от баба си Илийчо, който изведнъж решава да си търси късмета по белия свят. Писателят беше направил чуден букет от случки, в които най-обикновени хора, се трудеха, страдаха или пък се радваха на простите човешки неща - приятелство, любов, семейство.  

Без да губя време, продължих и с другите разкази от сборника. Срещах се с човешки съдби, описани такива, каквито са те наистина. Земемери, военни, иманяри, водотърсачи... Героите бяха хора, които срещаме всеки ден. Така се бях улисал, че не усетих кога стигнах до последната страница.

Най-сетне се разхлади и отидох да направя така желаната обиколка. Разхождах се и разглеждах ту красивия шадраван на центъра, ту първото българско читалище, ту спокойния ход на Дунав и отсрещния румънски бряг, а в главата ми се стрелкаха откъси от току-що прочетената книга, с усмивка или тъга си припомнях отделни персонажи или думи. Струваше ми се, че някой от тях са ми стари познати.

По-нататък всичко протече по старата, изпитана схема:

1. Прибиране в Търново;

2. По най-бързия начин във „Пишманския" филиал на библиотеката, издирване на всичко написано от Младен Денев и

3. Четене!

 

ІІІ. Нов приятел

Страх ме е да не хлътна пак в някое цитатче. Само ще кажа, че винаги, когато съм успявал да намеря писател, който да ми допадне - винаги съм се чувствал, сякаш съм спечелил нов приятел, а животът много пъти ми е доказал, че едни от най-силните приятелства стават след случайно запознанство.

Кой е Младен Денев? Вездесъщият Интернет не можа да даде отговор на въпроса ми и затова информацията за него се ограничи само в поместените биографични бележки в неговите книги.

Младен Жеков Денев е роден на 21 януари 1931 г. в село Самуилово, близо до град Чирпан, Старозагорско. Средното си образование завършва в Строително-техническото училище в Стара Загора. През военната си служба е изпратен в артилерийска школа, става офицер и служи четири години. Завършва Висшия инженеро-строителен институт в София, след което започва работа като инженер в Перник. Работи като редактор в издателство „Народна младеж", а в последствие става драматург в пернишкия театър. Публикува свои разкази в периодични издания и има издадени няколко сборника с разкази. Първата му книга е озаглавена „Синя ръж".

„Синя ръж" се казва и един от разказите, ето частица от него:

„Конят стигна върха на могилата и спря. Димитър усети с коленете си как по топлите му хълбоци пробягаха тръпки, сякаш животното се канеше да нагази вода.

Димитър вдигна глава. Долу, безкрайна и синя като море - се полюшваше ръжта. Той още не беше виждал морето, но я оприличи на него. Сега за пръв път видя, че сутрин ръжта е синя. Мъхестите й стъбла сякаш бяха уплели нощта в себе си и не я пущаха да се откъсне."

Красиво, нали? А знаете ли какво е „Фьон"? Според дебелите книги, това е „топъл и сух, обикновено силен и поривист вятър, който духа от планините".  А за какво става дума в едноименния разказ?

„Тоя непознат вятър можеше да обърка всичко. Още преди да се смъкне от балкана, където всъщност се раждаше, още преди да поеме над Дунава, времето омекваше някак особено, над отмалялата земя затрептяваше омара, а шофьорите от бетонния център започваха лудо да гонят изкаляните си самосвали.

Този вятър се наричаше фьон.

Неговата измамна сила караше възрастните да се усещат млади, а младите - възрастни..."

Описваните събития, сочните подробности и неподправена емоция показват, че Младен Денев пише за теми и хора, които познава добре. Много често в произведенията му, на места с едно-две изречения, понякога дори само с една дума, той успява да изкаже толкова много и то така, както може да го направи само живият живот.

Отначало се оплаквах от цитатниченето... Отричах го даже. Но сега ще си позволя да ви покажа някой от тези, постигнати с много майсторство есенции:

 

Обясненията за малкия ръст, които си дава изоставеното от родителите си малко дете, в разказа „Сам"

„От него ден нататък аз се прехвърлих в бабиното легло и сигурно затова не можах да порасна като другите. Тая работа скоро я прочетох в една книжка. Ако възрастен човек спял с дете, той поемал неговите сили и не му позволявал да расте. Може и да е вярно, може и да не е вярно, но така пишеше в книжката"

 

Немият зидар Айдън ага „...носеше на главата си синьо таке с ластик, беше турчин от кърджалийските села, но аз и досега не зная разбрал ли е той самият, че е турчин. Все си мисля, че за него няма турци, няма българи, за него хората са само хора..."

А това:

„Мисля, че всички хора обичат да разчитат задраскани думи, особено ако тези думи са в писмо. Тъкмо затова, когато искам да кажа нещо важно в писмата си, аз непременно го задрасквам..."  или  „Бетонът е като човек - от студеното измръзва и се троши"

 

Размислите на стария бай Лефтер:

„Когато искаше да не се усеща сам, селянинът обичаше да оглежда предметите край себе си и да си представя колко хора са се докосвали до тях. Веднъж в къщи, докато лежеше в кревата и се преструваше на заспал, можа да направи сметка, че само до простата им маса се бяха докосвали повече от осемнадесет души. Като се почне от секача в гората и се стигне до оня човек, дето му я беше продал в магазина"  или „Земята е голямо нещо. През април земята на млада невеста ми прилича. Пускаш различни семена в браздите й, а пък тя ти ги връща на цветове... Аз много обичам да посея нещо и да накарам земята да ми дава сетне цветове - жълти, червени и всякакви..."

 

Ето и най-любимото ми:

„Винаги съм си мислел, че част от характера на човека може да се разгадае по това, как брои на пръсти. Лично аз предпочитам да си имам работа с хора, които при броене изправят пръстите си, а не като ги свиват."

 

Не би било справедливо, ако не отбележим, че неизбежно писателят е отдал дължимото и на времето, в което е творил. Много от героите му са бивши партизани, отговорни кадри или съвестни комунисти. Но това на намалява таланта на художника и силата на въздействието им.

            Надявам се, че ще намерите време за среща с моя приятел Младен Денев.  Ако пък откриете себе си или свои познати... Ако по устните ви изгрее усмивка или в очите ви заблещука топла сълзица ...

            Тогава ще бъда просто  щастлив.

 

  

СПИСЪК НА НЯКОЙ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА МЛАДЕН ДЕНЕВ

 

1. Синя ръж : Разкази. - София : Нар. младеж, 1963. - 119 с.

2. Припеци : Разкази. - София : Нар. младеж, 1964. - 128 с.

3. Етажи : Разкази. - София : Нар. младеж, 1971. - 120 с.

4. Да чакаш нещо: Избр. разкази. - София : Бълг. писател, 1981. - 222 с.

 

 


2009-11-23 | Прочетена: 1945