1. Промени ли те първата ти книга?
Творческият процес, довел до появата на „Първата“, предшестваше с години идеята за издаване. Двете неща не са непременно свързани. Самото писане не ме промени по никакъв начин. По-скоро то се преобразяваше с мен, за да отговори на новите ми идеи, търсения, нужди и приоритети. Подготовката на книгата обаче определено ме промени – направи ме по-организирана, по-осъзната и по-отворена към мнения, коментари и препоръки. Писането е самотно занимание, издаването е екипна работа, а разпространението на книгата е доброволно предаване на властта – творчеството преминава изцяло в ръцете на читателя и той може да се разпорежда с него, както пожелае. В този момент, ако авторът и издателят са дали от себе си необходимото, новият „собственик“ е доволен и благоразположен. Вярвам, че случаят с „Първата“ е точно такъв.
2. Продължават ли да те вълнуват същите проблеми?
Немалко пъти съм казвала, че „Първата“ е книга за любов, видяна през очите на много и различни жени. Продължават да ме вълнуват междуличностните отношения, здравословните граници и ненужните ограничения. А напоследък разсъждавам и върху всичко това в контекста на размитите представи за реално и виртуално. Можем ли все още да приемаме като виртуално (т.е. измислено, плод на фантазията ни) пространството, в което ежедневно учим, работим и прекарваме свободното си време?
3. Има ли събития и емоции, за които все още не намираш точните думи?
С времето думите стават все по-точни. Чували ли сте за „Правилото на десетте хиляди часа“? Според него са нужни 10 000 часа практика, за да се усвои което и да е умение във висша степен. Всеки час, прекаран в писане, ме доближава все повече до правилните думи.
4. Пристрастява ли писането?
Писането е спусъкът, който отключва усещания, недостъпни в обичайни житейски ситуации. Може би е пристрастяване, а може би силата на навиците контролира поведението ми, но всеки път, когато изпитвам нужда от определени емоции, пиша.
5. Върху какви творчески проекти работиш в момента?
Писането само по себе си не е проект, то е страст и необходимост. Поезията ми продължава да се появява със собствени темпове и по свои правила - не е дошъл моментът, в които отново ще изпитам нуждата да я покажа под формата на втора стихосбирка. За сметка на това съществува идеята, дори ясен план, за сборник с кратки разкази. Поезията сгъстява емоциите до такава степен, че те добиват силата на юмручен удар. Както казва Дамян Дамянов, „Само поетът и лудият дръзват/с юмрук да трошат вековете!“. Прозата обаче дава възможност за детайлност и повече свобода при избора на думите. Накратко, правилата там са различни и намирам в писането на разкази ново предизвикателство, което съм готова да приема. Тематиката на сборника, който подготвям, не е много по-различна от тази на стихосбирката ми, защото въпросите, които ме вълнуват, не са се променили до такава степен, че да разказвам за нещо диаметрално противоположно. Работното заглавие на предстоящата ми книга е „Жената, която не бях“. Вече знаете за нея няколко важни факта!
6. По-близо ли си до целите си (в личен и професионален план) в сравнение с същия период от предходната година?
Рядко притежаваме мъдростта, проницателността и опита, за да знаем къде се намираме спрямо целите си. Това е причината толкова много от нас да се отказват, непосредствено преди да ги осъществят. Затова се придържам към прост план: 1. Направи първата крачка. 2. Увери се, че не се въртиш в кръг. 3. Продължавай да вървиш. Ако твърде бързо и лесно постигаме целите си, значи не са били достатъчно амбициозни. По отношение на творчеството ми – най-доброто тепърва предстои!
Прочетена от 2509
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо. Литературата се подчинява на различни правила. И слава богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мълчим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми. Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи. Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти отговарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша писмо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб. Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи своя собствена причина за съществуване", както казва Буковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка друга литературна творба. Но все пак си те представям как четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредоточаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спечелих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб си мислех, когато писах есе за доброто през същата година - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този път с трето място. Не отричам, че положителното мислене не ми е сила, но докато си те представях, написах творба, достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъчезарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и пращах свои стихотворения за участие в литературния конкурс за учители на ПХГ "Дамян Дамянов". Явно те намерих там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в литературната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През 2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах, че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Страданието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу, защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та дори и в София. Точно защото те има, станах носител на първа награда в Националния литературен конкурс “Станка Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти пиша!
Твоя,
Многоликата
