Последни теми

Калина Иванова - една влюбена вещица

Мария Георгиева

Ето ме. Пак съм аз. Същата онази вещица, която броди нощем в сънищата, онази, която открива невъзможни светове, улавя парченца от тях и ги запечатва на белия лист. Тези светове, толкова истински в мрака на нощта, се стопяват за миг на зазоряване, често оставяйки ме с празни ръце. За щастие понякога успявам да уловя техни фрагменти и да ги запазя в паметта си миг преди да отлетят.

Ето, хванете ръката ми и елате с мен, там, между световете, там, където времето и пространството стават пластични и губят очертания. Там, където всичко е възможно. Там, където скитат вещици и чудни същества. Там се преплитат реалности, появяват се портали към други вселени, а героите заживяват свой собствен живот. 

Да, аз съм тази, която започва историята след изненадващ сън или знак, да, аз създавам героите, но те нетърпеливо прекъсват пъпната връв и тръгват в неочаквани за мен посоки. Понякога се питам: „Кой разказва историята? Аз или те?“. И за да бъда докрай откровена, ще призная: по-често те правят това. Аз просто ги следвам.

Да. Пак съм аз. Същата онази, която тършува из обичайното, търсейки в него чудатото, онази,  която е пълна с въпроси, онази, която поставя под съмнение дори приетото за даденост и следва загадъчни знаци.

Да, аз съм тази, която вярва, че видимият свят е една малка част от истинския и е открит за нови опитности, аз съм един приключенец, чието любопитство често надделява над здравия разум и който с готовност поставя под съмнение старите си убеждения, натъкне ли се на нещо необяснимо.

Това съм аз. Родена съм на границата между нощта и деня. В месеца на магьосниците. Тогава, когато билките са най-ароматни и омайни. Това не е случайно. Родена съм тогава, когато светлината удържа трайна победа над тъмнината.

Да, аз съм тази, която живее на ръба между световете. Мислех си, че е проклятие, но сега знам, че е благословия. Стъпвам по крехката връзка между световете. Призванието ми е да ги свързвам, без да изпадам в парадокс. Нима целта не е да се издигнем над парадоксите и да ги обхванем, да се научим да живеем извън времевите и пространствените ограничения. Ние сме способни на това, но подобно на малки деца, сега правим първите си неуверени крачки. Родена съм на границата между световете. Дълго не разбирах защо, но сега знам. Там съм, за да прокарам мост между тях. Това съм аз. Родена преди да пропеят първи петли. Нали тогава се раждат вещиците? В едно малко градче, на границата между две държави. На брега на една могъща река, влачеща тайните си през времето и пространството, незнайно откога.

Аз съм тази, която не вярва в парадоксите. За мен те са миражи, предизвикани от недостатъчно развитите ни сетива и от неподходящата точка на наблюдение. 

Така че ето ме тук, пред вас. Аз съм вашата вещица. Ако имате смелостта да прекрачите отвъд привидното, хванете ме за ръка!

Елате с мен и вижте световете такива, каквито ги виждам в сънищата си. 


Яна Радилова - из романа "Последен щрих"

Яна Радилова

Когато го направих за първи път, навън беше пролет, но в къщата се разнасяше миризма на презрели ябълки. Това не беше невинното ухание на майски цвят, нито съблазнителният аромат на сочен есенен плод. Всички стени и мебели ми миришеха на спотаена, сладка скръб. Дори и след години, когато се връщах в дома на моите родители в село Големани, аз не спирах да се чудя защо тези ябълки, оцелели и непокътнати през студените месеци, напролет пръскаха толкова ароматна и обаятелна тъга. 

 

Но понякога, когато събличах пижамата си и оставах само по спомени, аз се сещах, че с ябълките си приличаме. Закъснели да доставят удоволствие през есента, те събираха в себе си толкова много сок и несподелена обич, че след дългото криене те се разливаха и най-накрая напомняха на света за своето присъствие. Нещо подобно се случи и с мен. Но природата си има своите правила: когато сезонът ти отмине, кожата ти се сбръчква, а вкусът ти започва да горчи, независимо дали си човек или ябълка.


Яна Радилова - Дете на прехода

Мария Георгиева

Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите.

Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие. 

Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес. 

Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи.

Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято".

През 2020г. благодарение на фондация „Буквите“ излезе от печат дебютната ми стихосбирка „Девет кръга“. Стихотворенията в нея са организирани в девет цикъла, които проследяват различни житейски състояния и етапи. Книгата беше написана с много любов и макар че от нея струи все още младежка наивност, мисля, че е един добър поетичен старт за мен.

Последваха няколко премиери – в София, Стара Загора и Нова Загора. Книгата имаше и множество виртуални представяния. 

През изминалата година участвах в различни конкурси и спечелих няколко награди – първо място в литературен конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Почти“, втора награда в друг конкурс на ЛК „Многоточие“ със стихотворението „Факс от бъдещето“, специална награда на община Нова Загора в национален поетичен конкурс, организиран от Нова Загора; отлично представяне до момента в балканския поетичен конкурс „Mili dueli”.

Получих признание от няколко известни български автори, което за мен значи много повече от наградите и грамотите.

Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората. 

Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач.



Стела Костова- стихове

Стела Костова

Родена съм на паметна дата - 06.09.1975г. Дата, носеща своята ярка историческа значимост и увековечила първата ми глътка въздух в невинността на крехкото ми същество. Плачът ми е докоснал морето и пясъчния бряг. След това е полетял с крилете на чайките и е разпръснал устрема ми за живот над лазурна Варна. 

Навярно, с появяването ми на бял свят, баща ми е съзрял красивия септемврийски звездопад, сипейки златни огньове над тихия ни дом и ми е сложил име на звезда - Стела! Ето защо обичам да съзерцавам небето нощем. Търся своите посестрими в безкрая. Понякога моля облаците да се отместят, за да ги зърна. Те ми се усмихват и търкалят очите ми по сияйните пътеки на безкрайната вселена.

Вълшебните им огньове разпалиха страстта ми към думите. Първите звездни рими се срещнаха, за да опишат красотата и загадъчността на космоса! Тогава, преди цели 35 години, се роди първото ми галактическо стихотворение. Естествено, съвсем по детски, и съвсем чисто и невинно. Оттогава до днес, търкалям луни, разцъфвам в цветя, изплувам с изгреви и потъвам в залези, горя в пожари, флиртувам с вятъра, влюбвам се в дъжда, обличам се в нови любови и не спирам да преоткривам света. Думите рисуват душата ми по белия лист и създават приказни светове. 

Всичките мигове на споделеност и красиви пориви, събрах в книгата си "Сънища за сбъдване", която оповести своето съществуване през 2019г. Тогава разбрах, че сънищата могат да се сбъдват. 

В последния ми сън, луната беше седнала на прага ми. Беше гладна! Пуснах я да се търкулне в настоящата ми книга "Хляб по безлуние". Заповядайте при нея, за да Ви разкаже своята звездна история. 


Стела Костова - Душата на поета е неспокойна!

Мария Георгиева

Душата на поета е неспокойна! В нея бушуват урагани от чувства и емоции, а словесните потоци, които ежеминутно преминават през нея, я правят осезаемо по-чувствителна от тези на останалите. Тя е подложена на непрекъснати атаки от силата на внезапните прозрения и приливите на вулканичните вдъхновения. Често ние поетите ставаме нощем, за да излеем напиращата експлозия на белия лист и така да получим освобождение. В противен случай рискуваме да изпитаме дори физическа болка от този тежък товар. Чувството на освобождаване е неописуемо. В душата на поета се активират най-фините душевни настройки и затова чувствителността му към живота и света е осезаемо по-силна. В поетичната душа се отварят портали към други, непознати светове, от които извират реки от случващи се реалности, които творецът трябва да улови, да подреди и да проектира така, че да се получи едно силно и въздействащо стихотворение, което много точно да предаде първоначалното послание. Това понякога уморява, признавам. Но, това е сладка умора. 


"Не яж това" - Мария Георгиева

Мария Георгиева

- Елена… Красиво име, красиво момиче…

- Благодаря… - измърморих. - Май трябва и аз да тръгвам…

- Защо, Елена? Не разбра ли, че искам да си моя? Не усети ли?

Той продължи да се приближава. Стоях така, а краката ми трепереха. Не можех да спра да гледам големите му ръце, с едри и кокалести длани… Устата ми пресъхна и не можех да издам нито звук… Мони вече стоеше на десетина сантиметра от мен. Въздъхна тежко и без никакво предисловие ме прегърна, притисна ме до стената и алчно ме целуна по устата. Притисна се към мен целия, с език дълбоко шарещ и лаком. Целувката беше толкова вихрена, че ме възбуди като експлозия и аз го прегърнах и се притиснах към него. Усещах ръцете му на гърба си, после едната замачка гърдите ми и се спусна между краката ми. Неочаквано. Леко грубо. И адски приятно. Не знаех какво става, но се чувствах на седмото небе с мъж, с когото се бях запознала преди не повече от час. Той разкопча панталонките ми и ме погали първо през бельото, а после премести и него. Аз стенех и се целувах като обезумяла с него, мечтаейки да идем някъде отзад, да се съблечем и да се чукаме… Да, да… Не да правим секс, а именно да се чукаме. Откъде ли дойде тази мисъл в полудевствената ми глава не знам…


Мария Георгиева - лекарят разказващ истории

Иван Богданов

Родена и завинаги свързана със Северозапада. Белоградчик е мястото, където съм заплакала за пръв път и поела глътка от суровия предпланински въздух. Кръвта винаги зове нататък, може би, защото там за първи път познах любовта. Именно за нея е и моята книга "Десет часа без любов". Сигурно всеки пристъпва с известен скептицизъм към сборниците с разкази... Така е. Хората предпочитат романите. Но във всяка страница на тази книга ще намирате по нещо различно. От себе си... Тук ще срещнете любовта с нейните стотици различни лица. Истинската любов. Горчивата любов. Измамната любов. Забранената любов. Невъзможната, отчаяната, илюзорната. Чувствената, несподелената, безумната. Любовта между родители и деца, приятелството, като форма на любов. Жертвоготовната любов. И онази, която се крие под ежедневната доброта, зад мисията да си лекар... Ще я срещнете в схватка със смъртта. И невинаги ще е спечелила битката. Ще я прочетете в писма. Ще я изпиете в капки дъжд (или сълзи), ще я видите разголена, с песъчинки и морска сол в косите, затихнала като отпечатък от раковина в мократа ивица на вълните... И ще разберете, че е жива и може да бъде убита. Странните лица на любовта между двама може да са много, а тя да остави единствено горчив белег след себе си. Книгата е за хората, които обичат и искат да бъдат обичани... Може би ще ви разплаче и върне в обятията на отдавна загубени приятели... А колко време има в десет часа без любов, ще разберете, когато се потопите в моите истории. Добре дошли в моя свят!


Иван Богданов - Пиша, за да извадя демоните от душата си

Мария Георгиева

Пиша от… не знам откога пиша. Буквите научих в първи клас, но и отпреди това измислях истории. Естествено, нашите ме наричаха лъжец и често ми се караха заради тях, но това не ме отказа. Сега се хвалят с мен – „Той е писател“, но всъщност няма много разлика. Аз измислям светове.

Чел съм… Какво ли не съм чел. Огромната библиотека от няколко хиляди тома на родителите ми изчетох като ученик. Някои класики не ми харесаха. После като пораснах, ги четох пак… Пак не ми харесаха. Явно четенето ми беше изградило вкус. След това продължих да купувам книги и да чета. Изчел съм повечето нашумели съвременни автори. Имам любими жанрове като фантастиката, но тези книги чета за удоволствие. Другите ги чета, за да се науча да пиша.

Защо пиша? В началото пишех, за да изкарам демоните от себе си. После започнах да разговарям с тези демони, те ми разказваха най-различни истории. По-интересните записвах. После започнах и да ги издавам.

Издал съм три стихосбирки, с които не се гордея, и два романа за Самотата, които цитират постоянно из Фейса.

Но най-много се гордея с книгата си „Пътят на книгата (Как в България да напишем, издадем и продадем книга)".


Когато носиш име на звезда - за книгата "Хляб по безлуние"

Божидарка Божинова

Когато носиш име на звезда и умееш красиво да подреждаш думите в стихове, цялото небе се изсипва в шепите ти и озарява всеки написан ред. Такава е поезията на Стела Костова – поетеса със звездно име и перо на вълшебница. Независимо дали пише за красотата на родната земя, за житейските уроци, за смирението или за любовта, поетесата рисува с думи неповторими картини на човешката душа във всички нейни измерения.

В новата си стихосбирка „Хляб по безлуние“ Стела Костова е събрала в ярко съзвездие стихове за красота и любов, за болка и възмездие, за сезоните в природата и в душата. И над всички цветни, проникващи до най-скритите ни кътчета, думи блести небесната сестра на авторката – Луната. Когато нощта е студена и небето тежи, луната сяда, „премръзнала, бледа“, на прага на жената със звездно име и намира дом и утеха в душата и в стиховете ѝ.


Любовта има много имена - за книгата "Имената имат дом"

Божидарка Божинова

Любовта има много имена. Тя идва неочаквано и носи красота и болка. Не всеки има щастието да я разпознае. И не всеки има къде да я приюти. Но има хора, които се раждат с очи в душата си – очи за красотата в света. Именно такъв човек е Веселина Иванова – авторката на тази книга. Тя открива любовта в хората, в шепота на морето, в огнените залези, в ромона на планинските ручеи, в детските спомени... Красота има дори в тъгата и в самотата, с които също се срещаме в стихосбирката.

Авторката пресъздава емоциите на героите си под формата на акростихове, подредени по азбучен ред. Всяка буква от азбуката намира своето място на белия лист, въплътена в звучни и красиви български имена. Усещанията се преливат едно в друго, докато началните букви на имената следват своя азбучен ред. Това е своеобразен и уникален  подход към създаването на пъстрия поетичен свят на авторката. 




Препоръчвани теми

Антология Приятели на Буквите - една сбъдната мечта

Иван Богданов | 2012-02-20

Мина вече седмица от премиерата на Антология „Приятели на Буквите", но всички ми изглежда все още сън. Това е най-лудото нещо, което съм правил, след като преди десет години, аз, обикновен компютърен инженер, основах набързо Словото и Буквите.

Когато Камелия Иванова представи идеята, аз я отдадох на качествената руска водка, която пиехме. Всичко изглеждаше толкова невероятно - как така ще издадем книга с такива имена.

Основни грешки при работа с редактор

Иван Богданов | 2009-12-12

Има голяма неяснота сред авторите какво точно прави редакторът и какво да очакват от него. Това създава множество проблеми, разминавания в очакванията и най-вече взаимни обвинения за несвършена работа.

Затова ще се постарая да опиша няколко от най-често срещаните грешки при работа с редактор.

Писането - работа или хоби?

Иван Богданов | 2013-01-02

За съжаление на всички български автори, родили сме се в малка страна и поради малкия пазар - 4-5 милиона четящи българи (нищо общо с огромния 650 милионен англоезичен пазар) тук винаги е било трудно да се издържаш само от писане на литература. (Журналистиката е нещо друго.)

Членуване на съществителни и прилагателни имена и местоимения

| 2009-11-01

Пълен, непълен, определителен член - тази мъка за авторите.

Разкриването на скритите белези, или какво никой не посмя да попита...

Жасмин Сатърлийска | 2009-11-23

В „дългата" ми и изпълнена с обрати журналистическа кариера ей това не ми се беше случвало. Да интервюирам някой си, чиято първа, забележете ПЪРВА книга да е закичена с прозвища като „най-значимата" в съвременната българска литература. За дебютна книга - малко помпозно... а може би не. Ако прочетете книгата ще си съставите мнение.

За авторката може малко да се намери в интернет. Няколко разказа в литературни сайтове, личният й блог с един-два спорни постинга... Коя е Северина Самоковлийска? Нека открием заедно...