“Аз се имам за стеснителен, леко комплексиран, но открит и непосредствен човек. Приемам другите като равни, в повечето случаи като превъзхождащи ме, затова в контактите с непознати или по-малко познати не съм активната страна. Предпочитам непосредственото общуване, без двусмислици, официалности и изтънчености. Така мисля за себе си аз, другите може да мислят обратното.Когато преценя, че навлизат в личното ми пространство с кални обувки, ставам леко раздразнителен и безпардонен, но само външно, предупредително, че невидимата, но съществуваща граница е нарушена. Когато се обърнат към мен с "господин Чонов", винаги ме напушва един вътрешен самоироничен смях…”. Така с присъщата си самоирония и пиперлив, филибелийски изказ описва себе си поетът Тодор Чонов, и продължава в същия дух: “Истинският интелектуалец си блъска ангелите за другите, все повече за другите и все по-малко за себе си. Попитайте го: "Като си толкова умен, защо си толкова беден?"Ще се изненадате от отговора му. Той не знае, че е беден!”... През месец януари неподражаемият Тодор Чонов навърши своят 80-годишен юбилей. “От много писане се оглупява. Утехата е в това, че пишещият последен научава, ако изобщо се стигне до научаване, наздраве!”, заключава той… 
Избрали сте за премиерата на най-новата си книга място, което е нетипично за такъв тип мероприятия - каква е причината да изберете именно Троянския манастир?Аз живея и работя до Светата Обител и всеки ден срещам хора, които идват в манастира да дирят надежда и утеха, а сред всяка запалена свещ вярата им в добруването става все по-силна и крепка. За никого не е тайна, че манастирите в България винаги са били огнища на българщината. Пазители на историята и културата, на добродетелите и преди всичко на вярата. В книгата ми Господ Бог има особено място. Като проводник на вярата, праведен съдник и настойник на човешката обич. Мъдър, всеопрощаващ и водещ по пътя на правдата и истината. За мен, Троянската Света Обител е най-подходящото място за среща с читателите на „Мъдри истории от стари времена“. .jpg)
В една гореща августовска нощ над нашия град се разрази лятна буря. Излязохме на балкона, запленени от природната стихия. Изведнъж ярка светкавица прониза хоризонта. Разкри се странна небесна картина. Това, което видяхме, приличаше на сфинкс, демон или призрачно лице от друг свят. Съпругът ми успя да го заснеме. Интересното беше, че на следващия ден социалните мрежи гъмжаха от подобни кадри. Много хора бяха видели и запечатали чудноватия образ. Беше като масова заблуда. Или може би нещо друго…Тази случка ме вдъхнови да напиша стихотворението „Лице в облаците“.Това е заглавието и на моята стихосбирка. 
Пред мен е книгата на Светла Гогова, наречена “Лицата на насилието”. Когато приключих с редактирането ѝ, си казах: “Това не може да е истина.“Книга, изобилстваща със страшни и смущаващи истории, често граничещи с ужаса… През цялото време ми се искаше разказите в нея да са просто художествена измислица. Оказа се тъкмо обратното - в епилога Светла определя себе си като “събирач на истории” и посочва, че професията я е сблъскала именно с тези действителни случки, които са сполетели хората - героите на тази книга.Светла Гогова прие като своя кауза да говори за насилието - и нарече нещата с истинските им имена, дори и те понякога да са вулгарни… 
Мислите ли, че изкуственият интелект има място в изкуството? Философите в Древна Гърция разглеждали изкуството като подражание. По-късните мислители, като Кант и Хегел, смятат, че изкуството бива мнимо (подражателно) и истинско. Според тях съществува истинско изкуство, което не само че не е подражателно, а самото то е обект на подражание. Ако изкуственият интелект не може да достигне висините на гении като Моцарт, Бах, Бетовен, Шекспир... Ако ще е инструмент в ръцете на бездарни, за създаване на мнимо, масово изкуство, по-добре да стои надалеч. 
Смятате ли, че използването на прототипи в образите и истории от истинския живот помагат в пресъздаването на литературните произведения?Да, доста от моите разкази са вдъхновени от истински хора изпаднали в проблемни ситуации. За съжаление, повечето са с трагична съдба. Работата ми като лекар ме прави свидетел на много човешки драми, но и на доброта и съпричастност към страдащите. Единствените смешни истории, които пиша, са от моето детство, защото бях много палаво дете и изключително голямо изпитание за търпението на родителите ми. 
Занимавам се активно с писане от десетина години. Преди толкова разбрах и колко трудна работа е това – да предадеш едно послание по правилния начин, на правилните хора. Написах доста научни и журналистически статии, доклади и учебни програми докато се науча, че няма значение какво казваш, ако не знаеш как да го кажеш и не познаваш тези, на които го казваш. В началото отнасях най-много критики за това, че изреченията ми са дълги като китайската стена. Научният ми ръководител все ми повтаряше: „Пиши така, както говориш.“ Не можа да ме научи. Научи ме поезията. Когато живееш в бесен ритъм, но си в среда, която налага сдържано поведение, емоциите се трупат лавинообразно. В един момент започват да чукат на вратата толкова силно, че се налага да ги пуснеш. Реших да го направя – без да ги наставлявам накъде да поемат. На листа. Още от детските си години знам, че умея да римувам. Не правя изключение от правилото – това или го носиш у себе си, или не. Когато ти доставя и удоволствие, е прекрасно изживяване. Така започвах да пиша и стихове, по-активно през последната година. Реших да ги покажа на близките около мен, които имат отношение към този литературен жанр, а като изследовател много държах на обратната връзка. Преобладаващото мнение беше, че са хубави и различни. По тази причина се престраших да ги покажа и пред публика. Настина съм изключително благодарен на „Буквите.бг“, че предоставя тази възможност на такива автори като мен. Осъзнавам колко труд, знания и опит стоят зад този проект. Най-вече вяра в таланта. 
В кои литературни форми предпочитате да творите - къси или дълги?Засега в къси. Повечето ми разкази се изливат наведнъж, когато настъпи „техният“ момент. Имам опит и в по-дългите форми с двете ми издадени книги – публицистичната „Карай в насрещното! Способни ли сме да мислим критично“ и автобиографичната повест „Обичам те, Бургас“. За дългите форми обаче се изисква повече време и най-вече авторът да има достатъчно стабилни условия за съсредоточаване. 
Благодарна съм на живота ми такъв, какъвто е. Не е бил лек, много уроци съм научила по трудния начин, но те ме изградиха като човек – добър или лош - не зная, но със сигурност уникален, както всеки един от нас.Благодарна съм за това, че се научих да претворявам в стихове и разкази за преживяното, споделеното, видяното и чутото.Благодарна съм на хората, които повярваха в мен и ми дадоха крила да летя.Благодарна съм на подкрепата, която получавам от съпруга си и вярата му в мен дори и в моменти, когато аз самата не си вярвам.
Да е разпознаваем, самобитен, оригинален и със собствен почерк. Творец, който внушава истини, чието творчество е пропито с ясно послание и житейска мъдрост. Вълнува читателя и е достатъчно едно изречение или строфа, за да бъде идентифициран. Една дума, сложена на точното ѝ място, е повече от прочита на цяла книга. Осмисля написаното. Аз съм особено привързана към творчеството на Яворов и неговата лирична и чувствителна душа, но и борбен дух. Стихът му се лее като музика, а словосъчетанията му са изумителни. Независимо от жанра, поезията му звучи откровено, въздейства силно и предава на читателя усещани за съвършеност. Ту нежна лирична песен, ту звънка симфония, романтична балада, вдъхновена ода или скръбен реквием. Това е! Мога да спомена имената и на други автори, но с казаното по-горе се изчерпва необходимостта от още анализи и хвалебствия.
В една гореща августовска нощ над нашия град се разрази лятна буря. Излязохме на балкона, запленени от природната стихия. Изведнъж ярка светкавица прониза хоризонта. Разкри се странна небесна картина. Това, което видяхме, приличаше на сфинкс, демон или призрачно лице от друг свят. Съпругът ми успя да го заснеме. Интересното беше, че на следващия ден социалните мрежи гъмжаха от подобни кадри. Много хора бяха видели и запечатали чудноватия образ. Беше като масова заблуда. Или може би нещо друго…Тази случка ме вдъхнови да напиша стихотворението „Лице в облаците“.Това е заглавието и на моята стихосбирка. 
Напролет ще запрегнем дух и кости
с молитва или обич оцеляла
и пак ще тръгнем. Все по коловоза.
След тази наша лястовица бяла.
Петя Цонева е родена в гр. Габрово. Завършва специалностите Приложна лингвистика (английски и френски език), Конферентен превод и Британистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература.
Има множество отличия в национални конкурси за поезия, сред които „В полите на Витоша“, „Яворови дни“, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „С море в сърцето – Царево“, където печели първи места. Публикувала е в „Литературен вестник“, „Литературен глас“, сп. „Птици в нощта“, сп. „Везни“, електронните формати „Литературен свят“, Writecraft, „Откровения“ и „Тетрадката“.
През ноември 2018 г. излиза и англоезичната ѝ книга с критически анализи Negotiating Borderlines in Four Contemporary Migrant Writers from the Middle East („Договаряне на граници в творчеството на четирима съвременни писатели-мигранти от Близкия Изток“), публикувана от издателство „Кеймбридж Сколарс“ .
Преди няколко години музата ме посети, както се казва в една песен и почувствах желание да пиша. Харесва ми фантазията, невинността и поуките на детските приказки, за това събрах и преведох най-добрите гръцки народни приказки и се появи книгата "Γръцки народни приказки" за деца от 1 до 101 години, а след това започнах да пиша приказки за деца. Но най-много ми харесват историите които ни разказват светът и природата около нас. Те крият невероятни тайни и се чувствам истински щастлива, когато успея да уловя някоя от тях и я опиша на белия лист. Понякога тези истории са тъжни, понякога смешни или странни. С много любов ги украсявам с фантазия, мистика, приключенски дух.
Бих искала с моите разкази да откъсна читателя от скучното ежедневие, да успее да види живота през друга призма и да се позабавлява. Ще се радвам да ме последвате в това тайнствено литературно пътешествие!
Аз имах щастието да се родя в Разпоповци, селце в Еленския балкан, където преминаха детските и ученическите ми години” – споделя Медникаров и посвещава много страници на „обикновените селяни”, привличани не от „материални богатства”, а от духовното. „Христо Медникаров е роден на 18.04.1930 г. в с. Разпоповци, Еленско. Завършва гимназия в Елена, а после руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Учител по руски език в Елена, Горна Оряховица и Велико Търново. От 1971 до 1990 г. работи в редакцията на Великотърновския вестник „Борба”. Носител на наградата на Съюза на българските журналисти „Златното руно” и на орден „Св. св. Кирил и Методий” - І степен. Номиниран през 1996 г. от Международната академия за изкуства със седалище в Париж за книгата си „Размисли и прозрения”.” 
Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност "Българска филология". Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994) и "Тепърва ще се уча на живот" (1998). и много други.Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003 год.) и др. През 2019 получи наградата "Дора Габе". 
исателят е роден на 2.11.1897 година в с. Драганово, Великотърновско, в семейство на учител с фамилията Коларов („Разцветников” е псевдоним, измислен от неговата колежка - учителката Райна Савова, в която младият поет е бил влюбен). Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. и на следната година започва работа като телеграфист във Велико Търново и на гара Горна Оряховица. През 1919 г. участва в голямата транспортна стачка. В резултат на задържането му от властите и от вълненията по време на Септемврийското въстание (1923) заболява от туберколоза. Две години следва славянска филология в Софийския университет, след което записва и завършва право (1920-1926), тъй като смята, че по политически причини ще му бъде отказано учителско място. Междувременно посещава Виена и Берлин, където слуша лекции по естетика. Осем години работи като гимназиален учител в Габрово и София (1926-1934). Пише и печата още от ученик в сп. „Българан“, вестниците „Червен смях“, „Младеж“, „Работнически вестник“, „Лъч”, „Звезда”, „Нов път”. След 1924 г. скъсва с левия печат и с ангажиментите си към комунистическото движение и започва да печата в сериозното литературно списание „Златорог”. От 1934 г. до края на живота си се отдава изцяло на литературна дейност. В периода 1938-1944 г., заедно с Лъчезар Станчев и Емил Коралов издава и редактира популярния юношески вестник „Весела дружина”. След 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. Умира на 54 годишна възраст в Москва, където е изпратен на лечение против волята му (поетът е желаел да бъде изпратен във Виена). 
Когато бях дете, моят дядо ми подари един малък жълт молив. На пръв поглед напълно невзрачен и съвсем обикновен. Но моят дядо ме беше учил, че понякога в живота най - малките неща, носят най - голямо щастие. Той ми каза, че този молив е вълшебен и може да изписва вълшебни текстове по белия лист. Мина време, бях забравила напълно за подаръка, докато един ден не го открих случайно. Не знам дали имаше нещо във въздуха. Дали имаше магия или моите вълшебни прародители призоваваха сърцето ми да се разлее по листа, но точно в този момент, аз започнах да пиша, с моя малък жълт молив подарък от дядо. 
Казвам се Яна и съм "преводач" на птиците, вятъра и звездите.
Родена под знака на Водолея, аз съм дете на Вселената, свободомислеща и винаги търсеща собствен начин да разбия бариерите по пътя ми. Обичам да тичам, за да "проветрявам" мислите си и после да ги "издишам" върху белия лист, преди да са се задушили в тягостното битие.
Понякога пиша за красотата, за разтварянето на сетивата, за нежността, а после добавям щипка сол в тази иначе бисквитена смес.
Понякога ще ви разочаровам - че празникът си е отишъл преждевременно или животът ни е подхлъзнал като безпощаден кочияш. И точно когато песимистът е на крачка да се превърне в кух вцепенен дънер, аз ще го убедя, че може да преплува небесата. Е, аз не мога да летя, но какво от това? Важното е да убедя читателя си, че той може да го направи.
Когато преди повече от десет години ме връхлетя непокорната муза и остави своя огнен отпечатък, се роди книгата ми "Шепа морски камъчета". Това беше само едно плахо открехване на творческото ми Аз, което с времето все повече израства и намира себе си. Постепенно започнах да пиша стихове и така се роди и поетичният ми цикъл "Искри от пясъчното лято", а по-късно и непубликуваната досега стихосбирка "Девет кръга". Отвъд самотното приятелство с книгите и писалката се запознах и с други птици като мен, с които започнахме да съвместяваме творческите си полети.
Вярвам, че със стиховете си мога да вдъхновявам хората.
Но това го правят всъщност птиците, вятърът и звездите. Аз съм само техен преводач. 
Елена Исаева спечели гласуването на читателите с близо 1000 гласа.
Казвам се Елена и живея в света на книгите. Обожавам да чета и да преживявам емоциите на всеки литературен герой, който срещна. Книжните ми приятели са тези, при които винаги ходя за утеха, за успокоение или просто за почивка. Те са моето спасение от сивото ежедневие и най-голямата ми радост.
Като цяло съм изтъкана от различни емоции, които често бушуват в мен като вулкан. Понякога заспал вулкан, но изригне ли, да не си наоколо. Тази моя цветна емоционалност ми помага в творчеството, но понякога ми вреди в живота. Честна и справедлива съм до болка, като често тази болка изпитвам аз, защото все си мисля, че всички трябва да са такива. Обичам живота, обичам новите преживявания, обичам да уча всеки ден различни неща, но най-много обичам да помагам и да се грижа за своите близки. Имам силно развит майчински инстинкт и винаги се стремя да съм полезна на хората около мен.
От 9 години изразявам емоциите си чрез думи, но чак сега се престраших да им дам гласност. Благодарение на Буквите, и моята мъничка звезда лека по-лека започна да изгрява. Спечелих любовта на публиката и първото място по гласуване в „Конкурса за литературна награда Бианка Габровска“.
Непоправима романтичка съм и вярвам в доброто у хората. За мен любовта е изключително важна, не бих могла да живея, ако тя не присъства в ежедневието ми. Плача на филми, дори на реклами и не ме е срам да си го призная. Денят, в който почнем да се срамуваме от емоционалните и чисти хора, е денят, в който ще погубим своята човешка душа. 
Писането е краста. Веднъж зачесана, не мож я спре. Пишеш, пиеш, пак пишеш, пак пиеш. Дори и да оставиш пиенето, все опиянен си ходиш. Така е с тия, на които крастата им е обзела мозъка. Ей тая болест е най-страшна. Не гладът. Глад има много. За храна и за книги. Кое е по-лошо? Книгите, казвам аз. От глада умираш, от книгата ти се живее. Ама ей тия и ония, дето пишат и не се спират, те са най-коварната болест на обществото. Те! Да ги посочим с пръст, да си знаят кои са. Те не могат да бъдат въвлечени в руслото ни на демокрация, ни на възраждане, ни на мир, ни на бунт. Пишат ли, пишат, а ти четеш ли, четеш. И си чешеш крастата. После – плачеш ли, плачеш. Че тия изедници ти отвориха очите. Плачи! Да знаеш от какво да се пазиш. Пипнеш ли книга – разболел си се тежко и нема спиране. Ставаш друг човек, от друг свет. Човек, дето чете. Ти от тех ли си? 
