Последни теми

Самодивска сватба

Гергана Траянова

Така мина тоя живот. Живот, де всичко си го направихме да ни е хубаво. И поне си бехме сами господари по тия войнски размирни времена, та си измислихме пето годишно време, де идваше, кога ни требваше. В това годишно време тия наши жени, тия невестини, се превръщаха в самодиви. Само ние си знаехме какво ни беше, де ги водехме напред и ги любехме тия подивели невести. Самодиви, де с еднаква сръчност мъже гледаха, деца раждаха, коне водеха, цветя разсаждаха, пити месеха, сърмени кърпи везаха, песни пееха и кании размахваха. Такива невести, де с тях всека сватба си я наричахме самодивска.


Мерилин Иванова – писането лекува

Иван Богданов

Името ми е Мерилин Иванова, крайно необикновено и мразено от мен самата поначало, но напоследък все по-оценено и все по-подходящо странно. То репрезентира това, което съм наследила от майка си – любопитството, що се отнася до култура (поп иконата Монро), история, лингвистика („горчиво искано дете“ е значението му от иврит), митология и литература (любимият магьосник на Крал Артур има с една буква по-малко от мен) и разбира се, характерното присъствие на татко Иван в цялата тая сложна патаклама. Родена съм във Враца и вярвате или не (ако не, проверете), там не можем да се оплачем, когато става дума за изкуство - имаме най-великолепната театрална трупа, най-прекрасния симфоничен оркестър и най-вдъхновяващата природна картина. Е, как да не се настрои творчески човек?! Очевидно имаме и най-вдъхновяващите учители по литература, защото малко преди да завърша природо-математическата гимназия в това китно градче, учителката ми ме попита дали не бих искала да се занимавам с нещо по-хуманитарно вместо с медицина, защото според нея имам талант. На мен ми се щеше да вярвам, че пътят, който съм избрала, ще ми даде все пак шанс да се занимая с това, което обичам. И знаете ли, измежду осемте изпита в сесия в сериозния Плевенски университет, аз все пак намирах време да пиша любимите си разкази – с плам, вдъхновение и ентусиазъм - извоювах си никой да няма право в мое присъствие да твърди, че не му стига време да прави онова, което обича. Смятах обаче, че е безсмислено да показвам написаното на когото и да било, защото за да си писател, трябва да си завършил творческо писане или нещо от сорта в не лош университет и с не лош успех. А аз бях просто отличничка в Медицинския – суха теория, малко логика и много четене. Обаче художествената литература се трупаше на камари в стаята ми в общежитието, а за щастие бях попаднала в стая с четящи и любопитни съквартирантки, които не само трупаха прочетени книги на свой ред, но имаха мнения, размисли и впечатления, които си заслужаваха изслушването, а понякога дори цитирането. Завърших медицина с отличие и се преместих в София. Още на втория месец, с едно разказче, което смятах за скромно, спечелих участие в курс по творческо писане на английски. Том Филипс ми каза, че ме бива - за втори път след учителката ми по литература. Осмелих се да покажа още един-два разказа на още един-двама души от близкото си обкръжение, за които вярвах, че не биха наранили крехките ми чувства като се изкажат грубо, но също така не биха ме подвели, ако е безумно очевидно, че не ме бива. Единият от тях ме увери, че ставам – толкова категорично, че реших да участвам в конкурса на „Буквите“ –„Любовта на края на кабела“ – и ето как я докарахме дотук! Много важно ми се струва да ви кажа, че работя като лекар в „Пирогов“, но и към Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Много важно ми се струва и да споделя, че обожавам театър, кино, опера, проза и поезия. Опитвам се да пея, мечтая да се науча да свиря на поне един музикален инструмент (най-добре пиано), езиците ми вървят и уча клинична психология, защото явно медицината не ми стига. Сред любимите ми автори са Бредбъри, Стайнбек, Киси, Геймън, Улф, Остин, Реймънд Чандлър, Георги Господинов, Хемингуей, Фитцджералд, Кинг, Елин Пелин, Чехов, Булгаков, Набоков, Сарамаго, Кормак Маккарти, Керуак, Бъроуз, Шоу (независимо от първото име), Вонегът, Маккълоу, Буковски, Маргарет Мичъл, Радичков, Цвайг, Дюма, Сали Руни (напоследък), Барнс, Ишигуро, Реймънд Карвър, Фонтейн, Фокнър, Фланъри О‘конър и за малко да забравя - Дейвид Фостър УОЛЪС!


Гергана Траянова - дете на самодива

Иван Богданов

Писането е краста. Веднъж зачесана, не мож я спре. Пишеш, пиеш, пак пишеш, пак пиеш. Дори и да оставиш пиенето, все опиянен си ходиш. Така е с тия, на които крастата им е обзела мозъка. Ей тая болест е най-страшна. Не гладът. Глад има много. За храна и за книги. Кое е по-лошо? Книгите, казвам аз. От глада умираш, от книгата ти се живее. Ама ей тия и ония, дето пишат и не се спират, те са най-коварната болест на обществото. Те! Да ги посочим с пръст, да си знаят кои са. Те не могат да бъдат въвлечени в руслото ни на демокрация, ни на възраждане, ни на мир, ни на бунт. Пишат ли, пишат, а ти четеш ли, четеш. И си чешеш крастата. После – плачеш ли, плачеш. Че тия изедници ти отвориха очите. Плачи! Да знаеш от какво да се пазиш. Пипнеш ли книга – разболел си се тежко и нема спиране. Ставаш друг човек, от друг свет. Човек, дето чете. Ти от тех ли си?


Семейство Нешеви - Бронзов Ирелевант 2021

Калин Василев

Станко израсна в строго патриархално семейство, където строгостта многократно надвишаваше патриархалното. Баща му беше консервативен военен с нисш ранг, който компенсираше усещането, изживявайки се като генералисимус в семейството си. Това се изразяваше в правото му пръв да сяда на масата, последен да става, пожизнено да е освободен от всякакви домакински задължения и пръв от четиричленното семейство да влиза сутрин в тоалетната, където за 40 минути изчиташе списание „Военно дело”, за което беше абониран от трийсет години, съответно пръв през юни сваляше елечето, което всеки член от семейството беше длъжен да носи, което изискване илюстрираше с криворазбраната от него максима – „здрав кръст - здраво семейство”. За допълнителна тежест бащата водеше семейството си в събота следобед и неделя до обяд да работят на селската нива, намираща се на 35 километра от дома им, като всички се придвижваха на колела от марката „Чайка”, които купи като бракувани от поделението, в което работеше. За по-провансалски вид всички носеха каскети и високи гумени ботуши.


Високият човек - Златен Ирелевант

Павлина Николова

Вкъщи много се пееше. Татко, Веселин Вачев-северняка, имаше глас „меден загорски”. Любимата му песен беше: Мила мамо, напиши ми пак за наше село, от салкъма откъсни ми, едно цвете бело... Друга любима песен: Еничари ходят, мамо от село на село, мъжки рожби взимат... „Чер арапин, бял кон язди...” Все гласовити и много трудни за изпълнение песни, но татко ги пееше с лекота и ние с него. В репертоара на мама бяха македонските песни. За хубавото македонско девойче, за Катерина мома, за сърцето, пълно с ядове. Нали я знаете? Запявам я ... .    Како що е вая чаша, пълна со вино, о, о, тако е и мойто сърце, пълно с ядови, и, и ... Пеехме и героични песни за юнаци, за Миле Поп Йорданов, за Таке Даскало.


Мечката - Сребърен Ирелевант 2021

Павел Нодари

Сигурно си чувал, че любовта е дълготърпелива, пълна с благост, че любовта не завижда и се не превъзнася, не се гордее. Чувал си, чел си. Лесно е на слушане и четене, но да докараш любовта да не дири своето, да не се сърди, зло да не мисли – туй го може не всеки. Моята баба Мария го можела. Дотам, че докарала Бальо, лютия си съпруг, до кротост и любов. И любовта им до старост любов останала. На днешно време може и да ти изглежда смешно, но по онези – следвоенните години, вдовиците бързали да се задомят. Така къщата по-лесно се въртяла, работата по-леко се понасяла, а децата на училище ходили. Баба Мария била от вдовиците. Войнишките вдовици с черните забрадки. През септември хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година тръгнали петдесет-шестдесет мъже от селото, върнали се десетина. На останалите имената ги издълбали на паметника в училищния двор. Виждал си такива паметници. Почти всяко българско село ги има. Къде на площада, къде пред читалището, къде в училищния двор. Паметници с имена на герои-левенти. С цветя и музика ги изпращали до влака, по полковете си да отидат, с цветя и сълзи посрещали – и живите, и мъртвите. 


Основни неща за премиерите

Иван Богданов

Премиерите са най-добрият начин да се срещнете очи в очи с читателите си.Трябва добре да прецените с каква цел организирате премиерата. Основната цел на едно такива събиране е да успеете да продадете своите книги. По-голямата част от авторите изобщо не мислят за продажби. Организират се тежки премиери с коктейли, с музиканти и накрая просто подаряват книгите. Такъв тип премиери нямат особено отношение към тази книга, затова няма да се спираме на тях. Но именно те създават онази неправилна представа за продажбата на книги и обяснението – „ама българинът не чете“. Аз лично имам няколко кашона с подарени книги по премиери, които вероятно никога няма да прочета. Получените от други хора мнения показват същото. В България на подарената книга се гледа някак небрежно – „Явно щом ми я подаряват, не става за четене“.За една успешна премиера са нужни две неща: първото е да дойдат посетители и да си купят книгата.Затова се изисква много предварителна работа и добра организация.


Организация на издателство

Иван Богданов

Всъщност, противно на всички представи, филолозите имат най-малко работа в едно издателство. Те се занимават със специфичната част на редактиране и коригиране на книгата. Обикновено рядко се държат подобни хора на щат, а се работи с подизпълнители. Същото е и с художниците на корици. Добрите вземат скъпо и не могат да се изхранват с продукцията на едно издателство. Основната част от тях са фрийлансери. Прехвалените „рецензенти“ са ненужни. Всеки добър шеф на издателство, след прочитане на 10 страници от една книга може да каже тя ще има ли пазарен успех или не. За поезия са нужни и 2-3 стихотворения. Какви са обаче важните длъжности, които най-често се изпускат


Проклятието „Втора книга“

Иван Богданов

Това проклятие е много известно в музикалната индустрия, като често след втория албум повечето групи престават да съществуват. В литературата не е чак толкова крайно, но втората книга е оня вододел, след който се разбира дали от вас ще стане писател или ще си останете обикновен графоман, независимо дали ще издадете още 20-30-60 книги. Това е особено показателно за книги, които са сборни – било стихосбирки или сборник разкази. Защо е толкова важна втората книга?


Дилетанти в литературата

Марк Твен

При диктуване на автобиография има едно неудобство и то е — многообразните теми, които се представят, когато седнете, отворите уста и се приготвите да започнете. Темите нахлуват понякога от двадесет различни посоки и тази Ниагара за известно време ви замайва, залива и задушава. Вие можете да се занимавате само с една тема в даден момент, а не знаете коя от двадесетте да изберете. Но все пак трябва да изберете; друг изход няма; и вие избирате със съзнанието, че изоставените деветнадесет са навярно завинаги изоставени и загубени, защото може да не се представят вече. Този път обаче темата ми се наложи. Това стана главно, защото тя е последната, която се яви в последния четвърт час, след това, защото е най-„гореща“, тъй като не е имала още възможност да изстине. Това са две любителски литературни произведения. От отдавнашен опит зная, че любителските произведения, представяни привидно за честно и хладнокръвно разглеждане, последвано от безпристрастна, искрена присъда, всъщност никак не се представят с такова намерение. Това, което действително се желае и очаква, е похвала и насърчение. Опитът ме е научил също, че почти при всички любителски творби похвалата и насърчението са невъзможни, ако трябва да бъдат подкрепени с искреност.




Препоръчвани теми

Говорим си за секс

Иван Богданов | 2009-04-19

Кризата на средната възраст ни връхлита точно когато сме се закрепили на краката си и смятаме, че владеем света.
Какво му остава на един мъж, когато се събуди една сутрин сам, напуснат от приятелката си/съпругата си, с която живеят от студентските години, с долу-горе стабилен бизнес, но без изгледи за неочаквано забогатяване?
Остават му точно три неща – безразборен секс, неспиращо пиянство и военни игри.
В тази книга има по много от всичко. И както е написано на гърба на корицата – тя е за порасналите момчета от „Вчера” – завършилите Ловешката езикова гимназия

Books Google - въоръжете се с търпение

Северина Самоковлийска /annabell_/ | 2009-09-20

Библиотечният проект обхваща 28 партньори, сред които седем международни библиотеките на университетите Оксфорд, Лозана, Колумбия, Харвард, Принстън, Станфорд и така нататък. В проекта участват също над 10 хиляди издатели и автори над 100 страни. Ако желаете да се присъедините - всичко е безплатно, само трябва да си направите акаунт в Гугъл.

Алфред Нобел

Камелия Иванова | 2009-11-01

През 1893г. Алфред Нобел решава да създаде фонд, за който той изготвя завещание. В него той обявавя наградите за мир, химия, физика и медицина. През 1895г. той добавя и наградата за литература.

Екипът на "Книгите - пространство за българските книги" се зае със силно амбициозната задача в поредица от статии да запознае читателите си с творчеството и най-вече с живота на всички носители на Нобелова награда за литература през годините, а също така и с мотивите, дали основание на членовете на Комитета да отличат точно тези автори.

Издателство "Жанет 45" - щанд 3

| 2009-05-16

ИК „Жанет 45" има удоволствието да Ви покани на предстоящите "Майски празници на Книгата"
(20 - 24 май 2009 г.) в НДК. Заповядайте на етаж 7, зала 3, щанд № 3 !

За иконите, които не горят...

Елка Няголова | 2009-02-18

Дякона Левски. Иконата, която не избледнява, не се напуква, не гори – въпреки пожарите на времето. Иконата, пред която се кълнем мълчаливо или се срамуваме.
 В този роман Константин Дуфев гледа направо към ярката и безкрайно драматична личност на Апостола. Той не просто върви по следите на една съдба, следвайки хронологически познатото време. Сам обладан от възрожденския плам на това време, писателят се взира по-скоро в психологическите връзки: Левски и времето, Левски и непрогледналият народ, Левски и другите апостоли на национално-освободителното ни движение, Левски и авантюристите-поборници, наивно замаскирани под прикритието на неразумната смелост... Разбира се, интересни са и връзките: Апостола и просвещенците-еволюционисти, Апостола и българското чорбаджийство, родолюбиво само на думи... При обрисуването на тези герои бавно и полека емоционалните краски на повествованието се сгъстяват и писателят ни подготвя за темата „предателството”, без да е успял да достигне до нея. По-скоро, успял е да посочи психологическите предпоставки, родили предателството. И това, че не виждаме обвинителния писателски пръст, който заклеймява конкретния предател, не значи, че отпада обвинението за колективната вина, нито горчилката от тази, изписана от Апостола дума „Народе????”